Разбира се, трудно е да се освети напълно тази обширна тема, още повече че случващото се с душата е скрито от нас. Ще се опитаме поне малко да повдигнем завесата, основавайки се на информацията, която нашите мъдреци са ни предали.
В кабалистичната книга „Зоар“ (гл. Вайехи) е казано, че преди смъртта човек получава възможност да види онова, което го очаква в Света на душите. Когато човек лежи на смъртния си одър и Мярата на Съда се извисява над него с намерението да го вземе от този свят, душата му се издига на ново ниво, където не е била приживе и откъдето се виждат неща, обикновено скрити от хората. Например, в своята книга „За да останеш евреин“ (2-ро изд., Йерусалим, 5768, с. 95) рав Ицхак Зилбер, благословена да е паметта на праведника, разказва, че баща му преди смъртта си е видял образа на своя баща (дядото на рав Ицхак).
След това се явява Ангелът на смъртта. Той стои в цял ръст с остър меч в ръка. Човекът повдига очи и вижда стените на къщата, пламтящи в огън. Тази картина кара цялото тяло на човека и духа му да затреперят, а сърцето му не намира покой. Човекът трепери от страх и иска да се скрие от ужасната гледка, но не може. Тогава духът му „обикаля“ всички органи и се сбогува с тях, както човек се сбогува с близките си, когато се разделя с тях. И накрая духът напуска тялото („Зоар“, гл. Насо, Авода Зара, 20 б).
Когато душата на праведника се издига нагоре, тя е съпровождана от ангели, душите на починали роднини и приятели, както и душите на други праведници, които я приветстват: „Той (цадикът) отива в мир, почива си на ложето си, онзи, който е ходил в своята справедливост“ (Исая 57:2). Те ѝ показват мястото на покой и наслада и мястото на наказание. Душата на праведника веднага заема отреденото ѝ място и започва да се наслаждава на Божествената Светлина, а душата на грешника остава в този свят, докато тялото не бъде погребано в земята („Зоар“, гл. Вайехи, Ктубот 104а).
Почти всички души преминават през постепенен, не особено приятен процес на преход от този свят към Висшия свят (хибут а-кевер). Талмудът на няколко места казва, че червеят за мъртвия е много по-страшен от иглата за живата плът. Тъй като мъртвото тяло не чувства, може да се разбере, че става дума за мъченията на душата при вида на това, което се случва с тялото. Извисяването на душата протича на няколко етапа: 3 дни, 7 дни, 30 дни и 12 месеца.
Три дни: най-тежкият траур се спазва през първите три дни след смъртта на човека. Тялото все още не се е променило и душата се рее над него с намерението да се върне. Когато след три дни види, че лицето на човека се променя, тя започва да си отива (Берешит Раба, гл. 100). Книгата „Зоар“ предлага на човека да се замисли за поведението си още в този свят, докато има възможност, описвайки какво може да се случи в първите три дни след смъртта: „И беше Йона в утробата на рибата… три дни и три нощи“ (Йона 2:1). Това е намек за първите три дни от престоя на човека в гроба — преди коремът му да се разтвори. След изтичането на трите дни съдържимото на вътрешностите му се излива върху лицето му и му казва: „Вземи това, което сложи в мен. Ти по цели дни ядеше и пиеше и не се грижеше за бедните, не им даде да ядат с теб и те страдаха от глад…“ („Зоар“, Ваякел).
Седем дни: през всичките седем дни душата се лута от дома до гроба и от гроба до дома и оплаква тялото, както е казано: „Плътта му страда от болка, а душата му го оплаква“ (Йов 14:22). Аризал обяснява, че на онова ниво на душата, което се нарича нефеш, душата се разделя на две части: външна (макиф) и вътрешна (пними). Всяка от тях се подразделя на още седем части. Вътрешната част остава с тялото в гроба, а външната остава в дома на покойника. Всеки от седемте дни една от седемте части на външното ниво напуска дома на траура и се премества в гроба, а на седмия ден всички тези части се издигат. Затова, според Аризал, е необходимо да се постави надгробен камък именно на седмия ден. По-разпространен обичай обаче е надгробният камък да се поставя на тридесетия ден.
Тридесет дни и дванадесет месеца: три дни след смъртта на човека го съдят за действията на ръцете, краката и очите му. Това продължава до тридесетия ден. През тези тридесет дни нефеш и тялото се наказват заедно. Затова душата остава долу и не се издига на своето място, като жена, която се отдалечава от мъжа си в периода на ритуална нечистота („Зоар“, Ваякел). През първите дванадесет месеца след смъртта тялото все още не се е разложило напълно и душата понякога може да слиза до тялото и да се издига обратно. След този срок душата окончателно се издига нагоре, а тялото почива в земята и очаква възкресението на мъртвите (Шабат 152 б). Тосафот добавят: въпреки това, дори след 12 месеца душата понякога може да слиза в този свят.
Душата преминава през процес на съд и пречистване в духовната сфера. Това може да включва пречистване в Гееном, където има горен и долен „отдел“, всеки от които на свой ред се състои от седем камери. В крайна сметка повечето души се удостояват със своето място в Ган Еден, където също има горен и долен „отдел“, всеки от които се състои от седем камери. За това нашите мъдреци казват, че всеки праведник получава място в бъдещия свят според заслугите си, подобно на цар, който влиза в града със свитата си. Всички те влизат през една и съща порта, но когато настъпи нощта, всеки получава място за нощувка според своя ранг (Шабат 152а). Всевишният приготвя отделна корона за всеки праведник (Мегила 15 б).
Автор – Якоб Шуб
Източник – toldot.com