Вярата е осъзнаване и ясно възприятие на Божествената реалност, която трябва да стане „жива реалност“ за човека подобно на осезаемия свят. Рамбам и Рамхал подчертават, че знанието за съществуването на Бога като Първичен и Вечен Творец е заповед и основа на вярата.
Познание на вярата
„И ще узнаеш в онзи ден, и ще разбереш с цялото си сърце, че Господ, Той е Бог на небето горе и на земята долу, и няма друг“ (Дварим 4:39). В този стих се говори за задължението да се вярва в повечето Основи на вярата. Вярата е аспект на осъзнаването и приемането със сърцето.
Така и Рамбам във формулировката на закона посочва задължението да се вярва в Основите като „задължение да се знае“.
- Основата на Основите и фундаментът на мъдростта е да се знае, че има Нещо, което съществува изначално, и То създава всичко съществуващо. И всички създания на небето и земята съществуват само поради истинността на Неговото съществуване.
- Ако си представим, че Той не съществува, нищо друго не би могло да съществува.
- А ако си представим, че не съществува нищо друго освен Него, Той ще продължи да съществува сам. Той няма да изчезне поради тяхното изчезване. Защото всички създания се нуждаят от Него, а Той, благословеният, не се нуждае от тях, нито от което и да е от тях. Затова Неговата истинност не прилича на истинността на нито едно от тях.
- И знанието за това е повелителна заповед, както е казано: „Аз съм Господ, твоят Бог“.
В същия дух говори и Рамхал: „Всеки евреин е длъжен да вярва и да знае, че съществува Изначален, Първичен и Вечен. И именно Той е създал и продължава да създава всичко, което съществува, и това е Бог, благословен да е Той“ (Дерех а-Шем, 1:1).
И точно над това трябва да се замислим, а именно над вярата като аспект на осъзнаването.
Вярата: нещо, представено в душата
Обяснение на това намираме в определението за вярата, дадено от Рамбам: „Вярата не е нещо, което се произнася с устни, а нещо, представено в душата, когато човек вярва, че нещата са точно такива, каквито са представени“ (Рамбам, Море Невухим 1:50). А представите се изграждат именно от съзнанието.
„Представата в душата на човека“ означава пълна яснота при възприемането на дадено нещо и неговата истинност, подобно на възприятие чрез някой от органите на чувствата. „Представата в душата“ е възприемане на нещата като „жива реалност“. Вярата не е нещо допълнително в живота на вярващия, не е просто осмисляне или абстрактно чувство. Вярата е жива реалност, в която живее вярващият. Тя трябва да бъде толкова ясна, колкото и осезаемата реалност, и толкова очевидна, колкото са аксиомите в неговите разсъждения. „Ако си представим, че Той не съществува, нищо друго не би могло да съществува“ (Рамбам, пак там). Точно това представлява възприятието на съзнанието.
Съзнание
Понятието „съзнание“ обхваща целия човешки образ. То започва от най-простото осъзнаване, обхващащо възприемането на първите осмисляни и осезаеми понятия, по които човекът се отличава от животното, и стига до онова съзнание, което е върхът на човешкото достойнство, наречено „дух на Светостта“ (Раши, Шмот 31:3).
Общото между тях е самата същност на съзнанието, а това е способността на човека да осъществява възприятие и постигане на нещата[1].
Съзнанието превръща човешките възприятия, започвайки от най-простите, първични и осезаеми, та чак до най-висшите постижения на мъдростта и разбирането, в реалност от живота на човека. Тези възприятия се превръщат в задължаваща реалност за неговия живот.
Подобно на това как осезаемите възприятия управляват живота на човека (той няма да влезе в огъня и няма да се умори от глад), така и възвишените, осмисляни възприятия като вярата и осъзнаването, се превръщат в ежедневие за вярващия човек. И те обвързват целия човек заедно с неговата мъдрост, разбиране, качества, реч и постъпки.
Съзнанието е такова разбиране, което формира в човешката душа образ за възприемане на истинската реалност.
„Да вярваш в нещо означава да си представиш неговия образ в душата толкова силно и ясно, че самата душа да не може да си представи отричането на този образ по никакъв начин и под никаква форма. Това важи дори когато човек не знае начин да потвърди неговата истинност. Това е подобно на невъзможността душата да си представи отричането на постулати, които са очевидни за разума или са присъщи на човека по силата на неговата природа, дори когато самият той не знае как е стигнал до тях. Или както душата не може да си представи опровергаване на това, което човек постига чрез сетивата си и потвърждава чрез опита, дори когато не знае истинските причини за явленията“ (Раби Йосеф Албо, Основи 1:19).
[1] Именно осъзнаването превръща възприемането на осмисляемото или осезаемото в непреложна, обективна реалност, която човекът не може да игнорира и която го кара да постъпва по определен начин.
Автор – Рав Еуд Авицедек (Раковский)
Източник – toldot.com