Същността на вярата е познаването на Бога и осъзнаването, че Неговата същност е наистина непостижима за разума.
Първите основи на вярата
„Главното, в което сме длъжни да вярваме във връзка с това, е, че съществуването на Всевишния ни е известно, то е абсолютно необходимо и независимо, но Неговата същност е напълно непостижима за нас. Нещо повече, наложена е вечна забрана върху всеки опит да бъде разбрана Неговата същност. Така са казали мъдреците (Хагига 11б): „Има четири неща, в които, ако човек се взира, за него би било по-добре да не се е раждал“, и още (Хагига 13б): „Не търси нови знания в онова, което е непостижимо за теб… нямаш работа със скритото“. Всичко, което човешката мисъл е способна да възприеме и да си представи, не може да бъде същността на Всевишния, защото Той е отвъд всяка наша мисъл и към Него не може да се приложи нищо от това, което притежават сътворените същества, били те велики или незначителни. Тъй като онова, което за създанията се смята за най-висше съвършенство, по отношение на Него е недостатък и дори не напомня Неговата същност. Всичко, което съществува в творението (добро и зло, недостатък и съвършенство), са нови неща, сътворени по Неговата воля в съответствие с нашата, а не с Неговата природа. За това казва пророк Йешаяу (40:25): „На кого ще Ме оприличите, за да бъда равен нему? казва Светият“.“ (Рамхал, Даат Твунот 46).
В това се състои същността на първите основи на вярата: знанието, че същността на Всевишния е принципно непостижима. Човек може да постигне само онова, което Той разкрива, и дори това постижение е ограничено. Всичко, което казваме за същността на Всевишния, носи формата на отрицание, като ние отричаме в Него всяка ограниченост, свързана със съставност, множественост, „място“, материя и време.
Невъзможно е да се разбере как възникването на желанието на Всевишния да сътвори този свят се съчетава с Неговата абсолютна неизменност. Невъзможно е да се разбере как и след сътворението Всевишният изпълва всички светове точно така, както и преди сътворението. Човекът не може да постигне какво означава съвършеното и абсолютно единство на Всевишния[1], нито какво означава битие извън времето и извън всякакви граници изобщо.
Същото се отнася и до всички останали основи на вярата
Човек не е способен да постигне по какъв начин знанието на Всевишния за създанията от долния свят не означава промени в Неговото „знание“. Както и по какъв начин абсолютното знание на Всевишния не отменя свободата на избора.
Как разумът на човека може да постигне замисъла на Сътворението, щом „Божественото желание няма причина“. Дори Моше не е имал пълно разбиране защо има праведник, на когото му е зле, и злодей, на когото му е добре. Това се отнася и до пророчеството, което е „закон, установен от Всевишния“, и не може да бъде разбрано чрез логическо изследване. Още повече това се отнася до Тора, която е небесно откровение, дадено от висините. Тя не може да бъде осмислена в рамките на човешките закони, защото „човек не я позна в нейната пълнота“. Същото се отнася до всички знамения, както и до предназначението на Машиаха, чието царство ще се въздигне не по природен и не по „човешки“ начин. А за възкресението на мъртвите вече е казано: „Око човешко не е виждало“ (Брахот 34б).
Вяра и ерес
Целта на вярата е човек да знае, че може да постигне само онова, което му е открито, но не и скритото, а дори и откритото той постига ограничено.
И именно тук преминава границата между съзнанието на вярващия човек и това на еретика. Става дума за елина[2], който отрича всичко освен онова, което може да възприеме със сетивата си. Той и неговите ученици са злодеи, въобразили си, че всичко, което е непостижимо за техния разум, не е истина (Рамбан, глава Ахарей мот).
Воден от тази гордост и от увереността си, че може да постигне всичко чрез човешката мъдрост, Аристотел е отричал Провидението на Създателя, Тора и останалите основи на вярата: „Оттук можеш да видиш жестокостта на „главата“ на всички философи и неговото упорство, нека името му бъде заличено. Защото той е отричал няколко неща, които са били видими за множество хора, а ние сме видели тяхната истинност и те са били известни на мнозина в онези древни времена“ (Рамбан, „Торат а-Шем Тмима“).
Именно такова възприятие за света стои в основата на всеки грях на ерес.
Но дори и вярващият човек може да стигне до ерес, ако не осмисли границите на своето разбиране и ако не приеме с вяра посочените от мъдреците предели относно това върху какво не бива да се разсъждава. Точно това обяснява авторът на книгата „Лешем“.
Изследването на недостъпното води началото си от греха на Дървото на познанието
„Съществува още едно прегрешение… което също е включено в греха на Дървото на познанието за доброто и злото. И то е много по-лошо от първото. А изпитанието, свързано с този грях, е много по-трудно, дотолкова, че почти няма поправяне за него, не дай Боже. Това прегрешение се нарича ерес и епикурейство. Става дума за човек, който започва да умува и да изследва простата вяра на Израел, вярата в сътворяването на света, в Провидението и управлението на света от Всевишния, в пророчеството, в чудесата, в наградата и наказанието, както и във всичко, което е пряко казано или обяснено в Писмената и Устната Тора. То обхваща всички заповеди и предупреждения, които са задължения на човека в този свят. И ако някой започне да философства над тях, за да търси защо са дадени, каква е тяхната полза и как могат да оставят следа във висшите светове. Също така той започва да размишлява и да изследва всичко, което се отнася до душата и до онова, което ще се случи в бъдеще, в света на душите, в епохата на Машиаха и в живота на Бъдещия свят.
Същото се отнася и до вътрешния (тайния) смисъл на Тора наред с открития. Защото макар всички открити и прости смисли на Тора да са Светая Светих и да са непоклатими завинаги, те все пак не могат да се сравнят със светостта на нейния вътрешен смисъл и на нейната скрита дълбочина във всичките ѝ думи и разкази. Това важи за всяка буква и всяка чертица, както подобава на Божествената Тора, защото цялата тя е буквално Негова светлина. Всичко това се отнася до простата вяра на народа на Израел от момента, в който те са станали „дял на Всевишния“ и Негов народ. Тоест от момента на тяхното възникване и завинаги.
Всеки, който се хвърля в изпитанието да изследва всичко това със своя разум и да разбере истинността му чрез логиката и сърцето си, питайки се дали сърцето му ще се съгласи с това извън самата вяра, въвежда себе си в изпитание, което е още по-тежко от първото. Тук човек се подлага на огромна опасност. Защото как може човекът с цялата си нищожност и ограниченост да изследва всички дела на Бога, Неговото управление и Неговата воля, да постигне тяхната дълбочина и да види тяхната цел, когато в действителност те са неизчерпаеми!?“ (Лешем, ДЕА, 2:4).
И така той завършва там своите думи: „Но Основата задължава всеки, който се нарича евреин, да вярва с пълна вяра, че всички думи на мъдреците, законите и разказите в Талмуда и Мидрашите, са „думите на живия Бог“. И всичко, което те са казали, е казано чрез духа на Всевишния, Който е говорил чрез тях. Всичко това спада към „тайните на Всевишния за онези, които се боят от Него“, както намираме това в трактат Санедрин (48б), дори по въпроси, които нямат абсолютно никакво отношение към законите и практическите действия. И там Гемара пита рав Нахман откъде знае това, а отговорът е, че това е „тайната на Всевишния за онези, които се боят от Него“.“
[1] В оригинала стои философският термин „Един прост“, което означава съвършено и неделимо единство, лишено от сложност и съставност. Трябва да се отбележи, че авторът на „Ховот а-левавот“ е смятал това за постижимо от човешкия разум, макар и изключително трудно. (Бележка на преводача).
[2] Аристотел.
Автор – Рав Еуд Авицедек (Раковский)
Източник – toldot.com