Може ли да се смята вярата в Б-г за една от 613-те заповеди? Различни гледни точки за природата на заповедта за вяра и нейното място сред основополагащите принципи на Тора.
Заповедта за вяра
В тази глава ще изясним може ли вярата да се смята за заповед, и то за една от 613-те заповеди. По отношение на това има спор сред коментаторите на Талмуда и за това, както ще покажем, има две причини.
Основа и корен на заповедите
Расаг, Бааг (а с тях и Ибн Езра в глава Веетханан) смятат, че заповедта за вяра в Създателя е „Основа и корен, от който произтичат заповедите, и тази заповед не може да се брои [като една от 613-те]“ (Рамбан, в неговата критика на „Книга на заповедите“ на Рамбам, първа повелителна заповед). Обаче Рамбам, както и самият Рамбан, в неговата критика на първата забранителна заповед (а с него и рабейну Бахя), смятат, че именно тази заповед се има предвид в думите „Аз, Г-спод, твой Б-г…“, и трябва да се брои като една от 613-те заповеди. И Рамбан обяснява там, че именно такъв е дълбокият смисъл на това, което казва там мидрашът Мехилта. (И виж „Сефер зихронот“ от рабейну Цадок а-Коен, където той казва, че това е спор на мъдреците от епохата на мишната).
Този спор е за това дали заповедта да се вярва се брои за една от 613-те заповеди. Но рабейну Хисдай Крескас е издигнал друга мисъл – че вярата в Създателя изобщо не трябва да се смята за заповед.
Ако няма даващ заповедта, няма и заповед
„Невъзможно е да се въобрази заповед без Б-г, който е заповядал. По този начин ние трябва да изхождаме от вярата в битието на Б-г, за да може да се заповяда вярата в битието на Б-г, а това е безсмислено“. („Ор а-Шем“, 1)
Абарбанел отговаря на този въпрос в неговата книга „Рош Амана“, там, където той обяснява, че първата Основа е вярата в битието на Създателя. И казва там, че същността на тази заповед да се вярва не е само в битието на Създателя, а „да се вярва, че битието на Б-г, благословен да е Той, за Когото ние вече знаем, че Го има (благодарение на чудесата и знаците от Изхода от Египет и Неговото разкриване на планината Синай), е най-съвършеното, че Той съществува непреложно и че Той направлява цялото мироздание“ (Рош Амана, 7). И така трябва да се разбира смисълът на заповедта: „Аз съм Г-спод, твой Б-г, Който те изведе от египетската земя“, която привежда Рамбам като първа повелителна заповед и я привежда в началото на законите „Основи на Тора“.
Заповедта за вяра в битието на Създателя
Трябва да се разшири обяснението.
Както е писал Абарбанел, вярата в битието на Създателя задължава към осъзнаване на следните фундаментални Основи, влизащи в тази вяра: Неговото битие е съвършено, Той съществува непреложно и т.н., съгласно това как го формулира Рамбам в Основата. Тези аспекти на вярата включват в себе си и трите следващи Основи: отрицание на всякаква възможност за постигане, на всяка граница и ограничение в единния Създател, а също така задължават към приемане на петата Основа – че само на Него трябва да се служи (всичко това ще бъде обяснено, когато му дойде времето). Но всички тези Основи са включени в битието на Всевишния, както е обяснил „Баал а-Икарим“ (1:10).
Заповедта да се вярва означава да се знаят тези Основи с дълбоко разбиране – „Всеки е длъжен с всички сили да се стреми да ги познае“ (Рамхал, Даат Твунот 1). Това е постигане на истинската реалност и именно то трябва да стане основа на живота на вярващия.
Както ще съобщим и обясним по-нататък, дълбочината на това постигане и разбиране няма граници. Колкото повече усилия полага човек за придобиването на Основите на вярата, толкова по-силно те се отпечатват в неговата душа.
Ще обясним това с прости думи.
Невъзможно е да се сравни този, който вярва в битието на Всевишния общо, повърхностно, с този, който знае и вярва, че Създателят е истинската реалност – Той съществува непреложно, съвършен е във всички аспекти на битието, Той, благословеният, е мястото на този свят и така нататък, както го обяснява Рамбам в първата Основа.
Знанието на истината от първия е повърхностно, но този, който не просто знае, а знае в цялата дълбочина, постига, доколкото това е възможно, истинската реалност. А нали такова е желанието на Всевишния – човек да знае и да вярва в истинската реалност. Тези вяра и знания са: „Основа на Основите и фундамент на мъдростта“ (Рамбам, в началото на „Основи на Тора“). И колкото по-здраво, колкото по-сериозно и детайлно е изградена тази Основа, толкова по-прекрасно ще бъде изграденото върху нея здание на вярата, знанието и изпълнението на цялата Тора.
Същото се отнася и за единството на Всевишния, благословен да е Той: „Казано е в стиха: ‘С уста и устни той Ме слави, но сърцето му е далеч от Мен. И техният страх пред Мен стана – прост навик'“. Ако човек повтаря цял ден – аз вярвам, че Б-г е един, с какво му помага това, ако той не си представя какво представлява Неговото единство. Нали вярата – това не е твърдение с думи. Тя присъства само ако нещото се приема като истина от сърцето и се познава от разума, а произнасяните думи само разкриват това, което е в сърцето. А ако сърцето ти вярва в множественост, ако ти вярваш, че Той е като всеки друг „един“ в света, с какво ще ти помогне утвърждаването на единството с думи? Затова, несъмнено, човек трябва да се стреми към изучаване на традицията от нашите мъдреци за същността на Неговото единство – какво точно означава то. Както е казано: „И ще узнаеш в онзи ден, и ще разбереш с цялото си сърце, че Г-спод, Той е Б-г…“. И затова всички изследователи, изучаващи Б-жествеността, с разума си са изследвали тези понятия, така че са могли да се съгласят с кабалистите в частта за детайлите на вярата в единството на Б-г. Например, че Той е просто един, без всякакво свързване или умножаване на различни детайли, а именно просто един, от всички страни и във всички аспекти“ (Шомер Емуним а-кадмон. Първи диалог, 33).
Същото се отнася и за единството на Творението и единството на властта, които са същността на дълбочината на единството „Г-спод – Б-г“[1]. На Израел е дарено задължението да утвърждава това единство сутрин и вечер[2]. За вяра в това единство се заклинат душите, преди да слязат в този свят. Откъде човек да знае всичко това, ако не изучава дълбоко Основите на вярата!?
Същото се отнася и за отрицанието на материалността. За това е писал Рамбам: „Ние вече сме срещали човек, от мъдреците на Израел – кълна се във Всевишния! Той знаеше как да разсъждава върху Тора, научен на това от младини, и при това се съмняваше материален ли е Всевишният, дали няма очи, ръце, крака, вътрешности, както е казано за това в стиховете. Или, може би, Той няма тяло. Но множество други, които съм срещал от жителите на различни страни, бяха абсолютно уверени, че Той има тяло. Нещо повече, те смятаха за еретик всеки възразяващ, а множество места в писанието разбираха буквално. И нещо подобно съм слушал и за други хора, които самият аз не съм виждал. И когато узнах за тях – абсолютно изгубени, нищожни, но смятащи себе си за мъдреци на Израел. Макар че всъщност те са най-глупавите сред хората и са се отбили от пътя по-лошо от животните. Техният мозък е пълен с бабешки предразсъдъци и празни фантазии, като при децата и жените“. (Писмо за възкресението на мъртвите).
За тези, които приписват на Всевишния материални свойства, Рамбам е писал, че са „по-лоши от идолопоклонниците“ (Море Невухим 1:36). И ние ще обясним това още в третата Основа.
И за това е писал „Шомер емуним а-кадмон“: „Защо трябва дълго да се разпростирам за възгледите на тези, които не са изучавали Б-жествеността? Вече е спорил с тях рав Моше Кордоверо в неговата книга ‘Алима айн’ и е доказал, че те грешат. Те приписват на Създателя материалност, действия, отсъствие и подобие със създадените. Тъй като, макар да признават, че Б-г е далеч от материалността, всъщност те не разбират какво точно води до ‘материализация’ и какво точно трябва да се отхвърля. И те са сгрешили в разбирането на редица неща, които намираме в Тора по отношение на Всевишния, а те се явяват материални наименования“ (там). Всичко това ни призовава към внимателно изучаване и познаване на описаните в Тора атрибути и наименования на Всевишния.
Същото важи и по отношение на „първичността на Създателя“. Този, който смята, че Създателят е „първи“ и „предшественик“ в реда на времената, и не разбира, че Създателят е над времето и Той твори времето, е еретик.
Същото се отнася и за всички останали Основи. Всеки, който има възможност и не я използва – не учи, не размишлява и оставя своята вяра на нивото на детското възприятие, не само не изпълнява заповедта за вяра, дадена ни със стиха: „И ще узнаеш в онзи ден, и ще разбереш с цялото си сърце, че Всевишният, Той е Властелин на небето горе и на земята долу – няма друг“ (Дварим 4:39), той може неумишлено да изпадне в ерес и с това, дори неумишлено, да загуби Бъдещия свят.
Заповедта за вяра
Както вече обяснявахме в тези врати, вярата – това е „вярност към истината“. За да изпълни заповедта за вяра, човек трябва да „знае“ тази истина. А след това да вкорени това знание в сърцето си, размишлявайки върху Основите на вярата, както изисква това Рамбам. Всичко това е заради това вярата да се отпечата в неговата душа, за да може тази истина да стане самият му живот. И тогава човек ще бъде верен на тази истина през целия си живот. Той ще изгради живота си върху този фундамент, изпълнявайки Тора и заповедите, и ще бъде готов дори да пожертва живота си в час на изпитание.
Единствената истина, тринадесетте Основи на вярата – това е образът на истинската реалност.
Затова човек е длъжен „с всички сили да се стреми да ги познае“[3]. И каквото бъде познанието, такова ще бъде и единението на човека с Всевишния – „‘короните на техните глави’, това е осъзнаването, благодарение на което те са се удостоили с живот в бъдещия свят“[4], тъй като „осъзнаването е именно единението с Него“[5].
Вярата в Неговото съвършенство, възвишеност и старанието да се желае приближаване към Създателя, съединяване с Него във всеки миг, в любов и трепет. За това говори Рамбам във втората глава на „Закони за Основите на Тора“, след като в първата глава той привежда първите Основи на вярата, преди да обясни фундаменталните закони за сътворението на света и неговото поправяне.
Заповедта за вяра задължава човека да се задълбочи в постигането на истинската реалност и по този начин той ще може да достигне съвършено единение с Всевишния. Както пише за това Рамбам: „Човек обича Всевишния само след като Го е познал, и според мярката на познанието ще бъде и любовта – ако е малко, ще е малко, ако е много, ще е много. Затова човек трябва да се посвети на това с всички сили, мъдрост и разбиране да разбере и осмисли своя Създател, както обяснихме в законите на Основите на Тора“ (Закони за разкаянието, 10:6). И според мярката на единението, което човек достига тук, той ще получи и вечното единение – живот в бъдещия свят.
Познаването на битието на Всевишния на нивото: „Представяй си Всевишния пред себе си постоянно“, произтича от тази дълбочина на вярата. Възвишеността на тази вяра пробужда стремеж към любов към Всевишния, трепет пред Него, желание за единение с Него, готовност да се пожертва животът заради изпълнението на заповедите и Основите на Тора. В това е целта на вярата.
Оттук ние разбираме, че макар вярата в Създателя да е била известна на извършилите Изхода от Египет по традиция от бащите и благодарение на чудесата от Изхода, на тях им е била заповядана по време на Синайското откровение повелителната заповед да вярват в битието на Създателя – „Аз съм Г-спод – твой Б-г“.
Такова е било желанието на Всевишния, постигането на вярата да не остане оставено на произвола на човешкото желание. Всевишният е искал човек да бъде задължен да постига вярата, това да му бъде заповядано, за да може той да посвети живота си на изпълнението на тази всеобхватна заповед. За да полага старание в постигането на истината и по този начин да се удостои с вечно единение – живот в бъдещия свят. Тъй като колкото повече човек постигне тук, с толкова по-голямо единение ще се удостои „там“.
Така можем да разберем гледната точка на Рамбам, който е смятал, че вярата в Създателя – това е повелителна заповед.
[1] В оригинала на приведеното изказване се употребяват две имена на Всевишния: непроизнасяното на глас четирибуквено име, което във всекидневната реч се заменя с думата А-Шем (буквално: „това име“), и името, произнасяно като Елоким. Ако името „А-Шем“ характеризира Всевишния като отстранен (свят) Творец, неподвластен на влиянието на създадения от Него свят и водещ го към неизбежната крайна цел, то името Елоким, напротив, характеризира Всевишния като Този, Който пряко управлява всички процеси, протичащи в света, и изгражда това управление включително и в зависимост от постъпките на живеещите в света хора.
С това приведеното изказване на Тора призовава да се разбере, че отстраненият (свят) Творец е именно Този, Който управлява всичко случващо се в света, реагирайки на поведението на хората като съдия, и при това насочва общото движение на всички процеси към замислената от Него крайна цел. (Бел. прев.).
[2] В четенето на Шма.
[3] Рамхал, Даат твунот, 1.
[4] Рамбам, Закони за разкаянието, 8:2.
[5] Рамбан, Торат Адам.
Автор – Рав Еуд Авицедек (Раковский)
Източник – toldot.com