Разумът – това е уникалната връзка на човека с Б-г, чрез която човек се приближава до Твореца и достига святост. Неправилното използване на разума, съмненията в Основите на вярата или греховните мисли носят със себе си значителни последствия, разрушавайки тази връзка.
Още един аспект на разума ни разкрива Рамбам (Море Невухим 3:51): „Както вече ти обясних, разумът, който излива върху нас Всевишният, е това, което ни свързва с Него. Ние пък имаме избор: да утвърдим тази връзка или постепенно да я отслабим, така че тя в крайна сметка да се скъса… Човек трябва да насочи всички свои мисли само към Всевишния, след като достигне Неговото осъзнаване [както това беше обяснено]… Но онзи, който мисли за Всевишния и често Го споменава, без да прибягва при това към мъдростта, а основавайки се само на собственото си въображение или само на вяра, получена от други, такъв човек, от моя гледна точка… е подобен на този, който не помни Всевишния и не мисли за Него. Тъй като това, което е плод на въображението и празните приказки… е само фантазия… Такъв човек трябва да започне своя духовен растеж с логически анализ… След като пък се удостои да постигне Всевишния и Неговите проявления в съответствие с възможностите на своя интелект, той трябва да започне пътя на самоотвержено приближаване към Него. При това именно разумът утвърждава връзката между човека и Твореца“.
Крайното предназначение на човека е достигането на Бъдещия свят – състояние на абсолютна връзка със Всевишния[1]. А това е възможно само чрез приближаване към Него в този свят, което е напълно невъзможно без правилното използване на разума.
Святост
„Святият човек винаги е едно със своя Б-г, душата му пърха между постигането на нови смисли в любовта към неговия Създател и трепета пред Него. И той сякаш вече стои пред Всевишния „в земята на живите“[2], все още намирайки се тук, в този свят… А оттам той се възнася към още по-голямо достойнство – „Духа на святостта“, и тогава способността му да мисли ще се издигне над даденото на човешката природа“ (Месилат Йешарим 26).
Само благодарение на разума човек може да достигне пълно съвършенство – качеството „святост“. Това се случва само на принципа „напред – назад“, защото пълната святост – съединяването на цялата духовност на човека чрез мислено единение, трябва да обхване целия човек, неговите качества, неговите постъпки – да направи съвършено неговото изпълнение на заповедите, до най-долното ниво – самото му тяло. Защото истинската святост е само в общото, всеобхватно съвършенство на душата и тялото. Както обяснява и Рамхал: „И дори по време на материални занимания, необходими на човека поради неговата телесност, душата му не излиза от единението с висшите… и тогава храната, която те (достигналите святост) ядат, е подобна на жертва всеизгаряне. И без всякакво съмнение, за онези неща, които са се възнасяли на жертвеника, това се е смятало за велико възвисяване, защото така те са се възнасяли към Всевишния“.
По този начин ние се удостоихме да узнаем, че: „В това е главният аспект на святостта – в единението на душата със Всевишния – „Защото съм свят Аз, Всевишният“ (Ваикра 19:2)“ (Рабейну Цадок а-Коен, Святостта на Шабат).
А от друга страна…
Тежестта на греховете на „разума“
„Ти вече знаеш думите на мъдреците, че размишленията за грях са по-лоши от самия грях, и аз имам чудесно обяснение за това. Работата е там, че когато човек се бунтува [срещу Всевишния], той прави това под влиянието на своята материална природа. Както вече обяснявах, човек се бунтува по силата на своето скотство. Но разумът – това са способностите на човека, свързани с неговия Образ. И ако той започне да размишлява за бунт, той се бунтува със своята по-добра половина! Не е толкова голям грехът на онзи, който е поробил не особено умен роб, колкото грехът на онзи, който е поробил разумен, свободен човек. Защото това (разумът) е самият образ на човека, и всички негови способности и сили трябва да бъдат използвани само за неговото единение с висшите, а не за това да се спуска за получаване на низкото“ (Море Невухим 3:8).
„Нефеш а-Хаим“ обяснява това по-подробно: „Случва се двама души да извършат еднакво престъпление, но наказанието им няма да бъде еднакво. Може би поради това, че единият от тях е по-разумен от другия и е постигнал повече, тъй като коренът на душата му е по-високо. А наказанието зависи от щетата, която грехът нанася във висините. А щетата, нанасяна от всеки, достига до корена на неговата душа… И не е еднакъв онзи, който е донесъл кал в двора на царя, с онзи, който е донесъл кал в неговите палати. Още повече онзи, който изцапа самия трон на царя или неговите парадни дрехи. И макар във висшите светове щетата от греха да не е чак толкова голяма, въпреки това наказанието за него е твърде голямо. Защото ако отговорният за чистотата на царската корона остави по нея малко прах, неговото наказание ще бъде несравнимо с наказанието на отговорния за чистотата на царския двор, дори ако той остави в него немалко кал и тор.
И затова законите на истинското правосъдие на Всевишния са безкрайно разнообразни в смисъла на строгостта на наказанията. Всеки ще получи в съответствие със степента на щетата в корена на неговата душа – в света, откъдето тя произлиза. И още, няма да бъде еднакво наказанието на двама души поради това, че мислите им по време на греха не са били еднакви. А щетата, нанасяна на световете, зависи и от мислите на човека по времето, когато е съгрешил. И ако единият е посветил на своя грях повече мисли, несъмнено той е достоен за по-строго наказание. Защото тогава щетата достига до по-висши светове. Именно поради това наказанието за неволен грях е по-малко, отколкото за осъзнат. И затова са казали мъдреците, че „размишленията за грях са по-лоши от самия грях“ (Йома 29)“ (Врата 1:14).
Още повече, ако човек греши срещу вярата и нейните положения
„„За да не се съблазнят сърцата ви“ (Дварим 11:16) – за да не сгрешат в размишленията на сърцето“ (Рамбам, Закони за идолопоклонството 2:1). Обяснява се в Талмуда (Кидушин 39б), че макар във всички останали грехове Всевишният да не присъединява лошата мисъл към действието, по отношение на поклонението на идоли това е различно. Както е казано: „За да осъзнае домът на Израел в сърцата си“ (Йехезкел 14:5).
И това се отнася не само за мислите за служене на идоли, но и за всяка мисъл, нанасяща щета на една от Основите на вярата. Всяка мисъл от такъв род се разглежда като самото престъпление. Нещо повече, дори самото размишление и съмнение в някаква ерес „тежи“ колкото явна ерес. Както пише за това и Рамбам: „И не само към идолопоклонство не бива да се обръщаме в мислите си, но и всяка мисъл, която може да доведе човека до отричане на една от основите на Тора, ни е забранено да допускаме в сърцето си и е забранено да обръщаме разума към нея, следвайки сърцето. Работата е там, че разумът на човека е ограничен и не всеки може да постигне истината в цялата й яснота, а ако всеки последва размишленията на сърцето си, той ще разруши своя свят поради оскъдността на разума си.
Как се случва това? Човек може да се заинтересува от служене на идоли, а може да се усъмни в единството на Твореца – дали го има, или го няма. Също така той може да се усъмни в пророчеството – дали го има, или го няма, или да се усъмни в произхода на Тора – дали е от небесата, или не е. И ако той не владее инструментите на разсъждението, за да осъзнае истината с яснота, той задължително ще стигне до отричане на Основите.
Именно от това е предпазила Тора, казвайки (Бемидбар 15:39): „Не следвайте сърцата си и очите си, подире които вие блудствате“, с други думи, не следвайте своя оскъден разум, въобразявайки си, че вашите разсъждения постигат истината. Така са казали мъдреците: „подир сърцето“ – това е отричане на основите, „подир очите“ – това е разврат (Брахот 12б). За нарушението на тази забрана, въпреки че тя лишава човека от бъдещия свят, няма телесно наказание“ (Рамбам, Закони за идолопоклонството 2:3).
„Ще разруши света поради оскъдността на своя разум“ – такава е силата и опасността на разума – човек може да разруши света с еретична мисъл.
И така е написал Рамбам в коментара към мишна: „Трима царе и четирима простолюдци нямат дял в бъдещия свят“ (началото на глава Хелек, трактат Санедрин) – „Защото основите на вярата са разрушени при споменатите, те са се усъмнили в някои от тях, затова са отхвърлени от живот в бъдещия свят“.
И дори ако човек само се замисли за това, за което е забранено да се мисли, той вече губи „своя свят“ (дял в Бъдещия свят). Както е казано в мишна (Хагига 2:1): „Има четири такива неща, че за този, който погледне към тях, би било по-добре да не се бе раждал: какво е горе, какво е долу, какво е отпред, какво е отзад. И всеки, който не пази честта на Създателя, по-добре би било да не бе идвал на света“.
Още казва Рамбам, че при греховете срещу Основите на вярата, неволният грях се съди като осъзнат. „Ако ти дойде наум, че за вярващия в материалността [на Създателя] има извинение поради това, че така са го възпитали, или по силата на неговата глупост и ограниченост на разума, то излиза, че и в идоли си струва да се вярва – ако човек им е служил само по силата на глупостта си или поради това, че така е бил възпитан и се придържа към обичая на бащите си. А ако кажеш, че простият смисъл на стиховете е подтикнал човека към това съмнение, знай, че и идолопоклонниците са били подтикнати към служене на идоли от фантазии и неверни образи. А това означава, че не е извинение за онзи, който не е приел знанието от постигащия дълбините на истината, ако самият той не е способен на това. Аз няма да смятам за еретик всеки, който не може да аргументира невъзможността за материалност [на Създателя], но ще сметна за еретик всеки, който не повярва в тази невъзможност“ (Море Невухим 1:36).
Подобна строгост е предизвикана от това, че, както ще обясним, в заповедите, отнасящи се до разума, в аспектите на вярата и знанията, става дума за знание и вяра в абсолютната истина, за истинско възприемане на реалността. В такива неща няма освобождаване от отговорност „поради незнание“, „по принуда“ и поради каквито и да било други грешки. Вярата и знанията трябва да бъдат ясни и точни. А границите на постигането трябва да бъдат ясно очертани – къде е възможно позитивно (утвърдително) постигане и къде е възможно постигане само чрез отрицание – от противното.
По този начин ние учим:
В законите, отнасящи се до осъзнаването на вярата:
Грехът в мислите се приравнява към постъпка.
„Съмнението“ е равносилно на еднозначно отрицание.
Неволното престъпление се разценява като осъзнато.
„И когато човек повярва във всички тези Основи и му се изясни вярата в тях, той става част от народа на Израел. Тогава има заповед той да бъде обичан, съжаляван и към него да се отнасят всички заповеди на Всевишния за отношенията между човека и неговия ближен – за любов и братство. И дори такъв да съгреши поради страст или поради това, че надделее лошата му природа, той ще получи наказание за своя грях, но има дял в Бъдещия свят и се причислява към грешниците на Израел. Но ако при някого се окаже разрушена една от Основите (на вярата), той отпада от общността и отрича фундамента. Такъв се нарича еретик или епикореец и изтръгващ посевите. За такъв е заповядано да бъде мразен и притесняван, и за него е казано: „Мразещите Теб, Всевишни, ще мразя аз“ (Псалми 139) (Рамбам, Краят на 13-те Основи, коментар към глава „Хелек“).
„Ще разруши света поради оскъдността на своя разум“ (Рамбам, по-горе).
Но от друга страна:
Вярата поддържа битието на Творението
„Вие сте Мои свидетели, а Аз съм Б-г“ (Йешаяу 43:12), и обяснява Сифри: „Когато вие не сте Мои свидетели, тогава Аз не съм Б-г!“ (Дварим 33:8).
Светът съществува благодарение на вярата на Израел – народа, утвърждаващ единството на Неговото име. Както е написал авторът на книгата „Лешем“ за провъзгласяването на единството на Всевишния – Властелина, онова същото, което Израел извършва сутрин и вечер, и част от тяхната вяра е и осъзнаването: „Че ако това единство изчезне напълно (не дай Б-г), светът ще бъде разрушен, а цялото битие ще изчезне в един миг. Но благодарение на това, че Израел винаги вярва, че „Г-спод, Той е Б-г“, това единство се запазва и в света във всеки случай, а благодарение на това се запазва и светът“ – ето колко велика е силата на разума.
Всъщност всичко е просто. Защото цялото разкриване на Неговите имена, на Неговото желание (Числената стойност (гематрията) на думата „името му“ (שמו) е равна на гематрията на думата „желание“ (רצון) – 306), се прави заради Израел. И ако, не дай Б-г, пресъхне тяхната вяра в Създателя, няма да има никакви причини за битието на реалността.
„Вие сте Мои свидетели, а Аз съм Б-г“, а когато вие не сте Мои свидетели, тогава Аз не съм Б-г!“ – толкова велика е силата на разума!
[1] Както това ще бъде обяснено подробно във Вратите на тринадесетте принципа, глава 1.
[2] В бъдещия свят.
Автор – Рав Еуд Авицедек (Раковский)
Източник – toldot.com