Аспектът на осъзнаването в делото на постигането на Бога и вкореняването във вярата в Неговото единство
„И осъзнай днес, и положи в сърцето си…“
Истинската вяра е невъзможна без аспекта на осъзнаването, както подчертава Рамхал („Сефер а-клалим“): „…казано е (Дварим 4:39): „И осъзнай днес, и положи в сърцето си, че Г-спод е Бог…“. Тоест върху нас е възложено задължението за осъзнаване, което се основава не просто на аксиоматична вяра, а на това, което „се полага в сърцето“… А какво трябва да осъзнаем? „…че Г-спод е Бог – горе на небесата и долу на земята няма друга [никаква сила]“[1].
Същото отбелязва и Рамбам (коментар към Мишна, трактат Санедрин, глава 10, тринадесетте принципа на вярата, в края): „И когато човек приеме всички тези тринадесет основи и вярата в тях стане за него напълно очевидна, тогава той ще стане част от Общността на Израел“.
Единствената цел, заради която човек идва в този свят е постигането на Всевишния
Казано е в Зоар (глава Трума, страница 361б): „Затова тя застава пред Царя Святи – за да познае в този свят и да се стреми [да познае] Всевишния чрез вярата, както е написано: „Ти се убеди, че Г-спод, Той е Бог, няма друг освен Него“ (Дварим 4:35) – в това е същността на цялата вяра, във цялата Тора“.
„С Царя в дома“
В заключение на тази глава привеждаме откъс от книгата „Море Невухим“ (3:51), в който Рамбам по изключително изразителен начин описва спектъра от духовни състояния на човека в зависимост от това, доколко е близо до Всевишния.
„Представи си, че има цар, пребиваващ в дворец в столицата. Що се отнася до неговите поданици, част от тях живеят в столицата, а част – извън нея. И дори сред живеещите в столицата има такива, които са обърнали гръб на царския дворец и се отдалечават от него, а има и такива, които, напротив, желаят да влязат там и да се удостоят да застанат пред царя. И сред тях има такива, които все още дори не са видели стените на двореца. Има и такива, които вървят покрай тях, опитвайки се да намерят входа. Има вече влезли в двореца и вървящи по неговите коридори. Има такива, които вече са влезли във вътрешните покои на двореца, така че се намират близо до царя, но все още не са го видели и не са говорили с него. Но тъй като вече са влезли във вътрешните покои, те непременно ще се постараят да застанат пред царя и да го видят отдалеч или отблизо, или да чуят думите му, или да се удостоят царят да се обърне към тях.
Идеята, вложена в тази алегория, е следната: „живеещите извън столицата“ – това са хората, които изобщо нямат вяра – нито придобита чрез учене, нито получена от родителите. Подобно на примитивните племена, живеещи в далечния север или в Африка. Такива хора има и сред нас. Техният статус е подобен на този на животните. От духовна гледна точка те се намират между човека и маймуната, защото външно приличат на човек и разбират повече от маймуната. „Живеещите в столицата, от онези, които са обърнали гръб на царския дворец и се отдалечават от него“ – това са вярващи интелектуалци, стигнали до изкривено разбиране на вярата. Причината за това може да бъде грешка, допусната от тях в интелектуалното търсене. Или сляпо приемане на погрешното мнение на онзи, който ги е въвел в заблуждение. Колкото по-далеч вървят такива хора в избраната от тях посока, толкова повече се отдалечават от дома на Царя. И те са много по-лоши от онези, които принадлежат към предишната категория… Тези, които желаят да се удостоят да застанат пред царя, но все още дори не са видели стените на двореца – това са хората, които се стараят да изпълняват заповедите, но при това не отделят време за изучаване на Тора. „Тези, които вървят покрай стените на двореца, опитвайки се да намерят входа“ – това са учениците, получили истински понятия за вярата от своите родители и учители и изучаващи онези раздели на Тора, които се отнасят до практическото изпълнение на заповедите. Но те не са привикнали себе си да постигат вътрешната същност на Тора и никога не са се опитвали да се задълбочат в разбирането на истинността на вярата[2]. А онези, които са се научили да постигат дълбинната същност на вярата, вече са влезли в двореца и вървят по неговите коридори… А този, който е достигнал такова духовно ниво, че разпознава проявленията на Твореца навсякъде, където се среща с тях, и е проникнал в истинската същност на онези Б-жествени състояния, които могат да бъдат познати от човека, и се е приближил, доколкото е възможно, до разбирането на онова Б-жествено, чиято истинска същност лежи отвъд пределите на човешкото разбиране[3] – той е този, който се намира в една стая с Царя“.
Да бъдеш „в една стая с Царя“ – в това е крайната същност на вярата, водеща до неразривна и безкрайна връзка с Всевишния – живот в Бъдещия свят.
[1] Подобно на това намираме и в друга книга на Рамхал – „Даат твунот“, основана върху стремежа да се разберат принципите на вярата: „Каза душата: моето страстно желание е да се задълбоча в изучаването на онова, за което е казано: „и положи в сърцето си, че Всевишният, Той е Владетелят…“, защото това се отнася към онези основи на нашата вяра, които всеки човек трябва да се стреми да постигне“. И там по-нататък: „Каза душата: Всичките тринадесет основи на вярата приемам безусловно и без никакво съмнение. Но сред тях има такива, които са ми разбираеми, а има и такива, които, макар и приети от мен с вяра, не са ми изяснени чрез разбиране и осъзнаване“.
[2] Както вече нееднократно беше споменато, необходимо условие за изпълнението на заповедта за вярата е анализът и осмислянето на нейните принципи. И естествено, нивото на вярата на човека, с други думи степента на неговата близост до Всевишния, се определя от дълбочината на това осмисляне и осъзнаване.
[3] Съществуват три вида Б-жествени проявления: първият – това са онези аспекти на мирозданието, които е възможно да бъдат постигнати; вторият – онова, което по принцип е непостижимо; и третият – онова, което частично лежи извън възможностите на човешкото разбиране и частично може да бъде разбрано. Към аспектите, лежащи в областта на разбирането, се отнася всичко сътворено [както духовните светове, така и материалният свят] във всички негови детайли и подробности, а също и начинът, по който всяка част от мирозданието е свързана с Твореца. Нещо повече, всички светове са били създадени чрез едни или други Имена на Всевишния и от тях зависи съществуването на тези светове, и тези Имена също лежат в областта на човешкото познание. Състоянието, което принципно не може да бъде постигнато – е същността на Всевишния. А третото състояние се състои в постигането на това как безкрайното, свързано с Твореца, се трансформира в ограниченото и крайно мироздание. Частта от този процес, която лежи в областта на безкрайните понятия, предшестващи мирозданието, е извън границите на разбирането, но онова, което се случва след сътворението на световете, може да бъде познато (съгласно коментара на Малбим към Шмот 33:18-23).
Автор – Рав Еуд Авицедек (Раковский)
Източник – toldot.com