Грешката при изучаването на Тора се приравнява към умишлено престъпление, тъй като духовните аспекти на живота не допускат изкривявания. Човек трябва да учи, за да достигне до истинска вяра, основана на Тринадесетте принципа.
Строгостта на законите, свързани с вярата и знанието
Несъмнено е, че в „осмисляемата“ система – Тора, която е наречена „Дървото на живота“, изборът се извършва между истината и лъжата. Затова и отношението към грешката в нея е толкова строго. Както е казано в трактата Авот (4:13): „Раби Йеуда казва: бъди внимателен в изучаването [на Тора], защото грешката в учението се зачита като умишлено престъпление“. Подобно на това намираме и в трактата Бава меция 33б. Там Гемара задава въпроса: как трябва да се разбира казаното от пророка (Йешаяу 58:1): „Извести народа Ми за техните умишлени престъпления и дома на Яков – за техните грешки“? И отговаря по следния начин: „Извести народа Ми за техните умишлени престъпления“ – това се отнася за мъдреците на Тора, при които дори грешките се зачитат като умишлени престъпления; „дома на Яков – за техните грешки“ – тук става дума за невежите, при които дори умишлените престъпления се зачитат като грешки“.
Как е възможно дори умишленото престъпление да се счита за грешка и, обратно, грешката да бъде зачетена като умишлено извършено деяние? Работата е там, че същността на всяка грешка е определен вид недостатък. А недостатъкът е присъщ единствено на материалните състояния. За разлика от тях духовното по определение е абсолютно и лишено от каквито и да било недостатъци. Но реалността на нашия свят е такава, че духовното в него не може да съществува откъснато от материалното. Следователно материята влияе върху духовното, създавайки различни пречки – като изкривено разбиране или забравяне на вече познатото и осъзнатото. Затова, когато става дума за престъпления, извършени под влиянието на грубата материалност на тялото, от гледна точка на Небесния съд съществува възможност да се намери оправдание за престъпника и да се намали степента на вината му. От друга страна, дори грешките, извършени в духовната сфера, се съдят много строго, защото в духовното няма нищо, което да изкривява истинското положение на нещата, а следователно грешката не може да бъде оправдана и се зачита като умишлено престъпление. И така говори за това Маарал[1] (Гвурот а-Шем 20): „тъй като става дума за Б-жествено състояние, откъснато от материалното, в него няма място за грешка, затова грешката при изучаването на Тора се счита за умишлено престъпление, понеже изучаването на Тора се отнася към състоянието на човешкия разум, в което грешката е невъзможна[2]. Защото грешката принадлежи към материалното, което се заблуждава и греши, но няма никакво отношение към Б-жественото, в което по определение няма място за грешки“.
По същия начин и във въпросите, свързани с вярата и осъзнаването, където изборът преминава между истината и лъжата, степента на отговорност за неправилното решение е изключително висока. В пълно съответствие с невероятно високите и духовно чисти състояния, за които става дума.
Дълбочината на вярата е пропорционална на усилията, вложени в нейното придобиване
По-горе приведохме казаното от Рамбам (Предисловие към трактата Авот, глава 2): „Що се отнася до разума като едно от проявленията на душата – съществуват различни мнения. Но аз твърдя: към него са приложими понятията „нарушение“, ако той се използва за постигане на вяра, основана върху осъзнаването на лъжата, и понятието „заповед“, ако разумът е насочен към постигане на вяра, основана върху осъзнаването на истината“. Оттук следва, че човек е длъжен да положи всички усилия, за да достигне до „постигане на вяра, основана върху осъзнаването на истината“ – тоест основана върху Тринадесетте принципа. Така че истината да стане реалността, в която той живее. Безусловно, за това е необходимо сериозно и дълбоко обучение, изискващо немалко време. И колкото повече усилия бъдат вложени в тази посока, толкова по-голяма ще бъде наградата. От друга страна, е забранено човек да се излага на опасността от изучаване и постигане на лъжливи възгледи. Защото това води до възникване на съмнения във вярата и, като следствие – до наказание.
Съвършено очевидно е, че тъй като вярата е „определено понятие, запечатано в душата“, не може да се сравнява духовното ниво на онзи, който вярва абстрактно, с този, за когото вярата е даденост на живота. Нито този, чиято вяра е изградена върху първоначалната представа, получена в детството, с онзи, който е положил всички усилия, за да я придобие и изгради върху дълбоката и здрава основа на Тора. За такъв човек вярата е придобила статут на „осъзнаване“, когато постигнатото от разума е навлязло в сърцето и е станало задължително за изпълнение в ежедневния живот. В неговата душа вярата, основана върху Тринадесетте основи, е станала единствената реалност, в която той живее и на която остава верен във всичките си мисли, думи и постъпки. Неговото възприятие за живота се определя от формулата (Псалми 16:8): „Поставям Всевишния пред себе си винаги“ в цялата дълбочина на смисъла, към който тя задължава.
Изводът, който следва от всичко казано по-горе, е очевиден: за да изпълни човек действително тази заповед, тоест да достигне такова ниво на осъзнаване на истината, при което тя да стане единствената реалност на нашата душа, е необходимо да положи всички сили и да умножи старанията си, доколкото това е възможно.
[1] Раби Йеуда Лива (Маарал) (1512—1609) – равинът на Прага, велик мъдрец на Тора, автор на множество известни книги: „Гур Арье“ [обяснения към коментара на Раши върху Тора], „Хидушей агадот“ [коментар върху агадот в Талмуда] и много други. На него също се приписва създаването на голема — човек, създаден въз основа на кабалистични знания, с чиято помощ Маарал защитил еврейската общност в Прага от кървавия навет.
[2] Разбира се, човек може да допусне грешка в логическите разсъждения, но това ще бъде грешка именно на човека, а не на разума. Тъй като грешката по своята същност е отражение на един или друг недостатък, свързан с материята. Докато духовното състояние, наречено „разум“, е абсолютно и лишено от недостатъци. Това донякъде напомня отношенията между компютъра и програмиста. Компютърът, дори и много съвършен, ще даде неправилен резултат, ако програмистът допусне грешка при въвеждането на данните. Но това не се нарича грешка на компютъра, а грешка на програмиста.
Автор – Рав Еуд Авицедек (Раковский)
Източник – toldot.com