Тринадесетте принципа се разделят на три групи: първите пет говорят за вярата в съществуването на Всевишния. Следващите четири – за вярата в пророчеството и даряването на Тора от Небесата.
Обяснение на тринадесетте принципа на вярата, формулирани от Рамбам
Предговор на преводача
Ние излязохме от страна, където понятието „вяра“ означаваше сляпо приемане на догми, които често вървяха в разрез с логиката и разума. Вярата в „светлото бъдеще“, в „победата на комунизма“, в „нерушимата дружба на всички народи“ са примери за това, а този списък може да бъде продължаван още дълго. И дори след разпадането на Съветския съюз стереотипът на „сляпата вяра“ остана в съзнанието на повечето хора.
Съвършено не такъв е смисълът на това понятие в юдаизма. Да приведем цитат от книгата „Емуна ве-битахон“ [Вяра и упование] на великия мъдрец от миналото поколение рав Йешаяу Карелиц, известен като Хазон Иш: „Вярата е най-финият и възвишен порив на душата. Ако човек усеща, че има душа, ако пребивава в спокойствие и е свободен от животински въжделения, и окото му е поразено от съзерцаването на безкрайните висини на небесата и дълбините на бездната, той е потресен и няма думи. Мирозданието му се представя като невероятна, загадъчна тайна. Тя обгръща сърцето и разума му и човекът почти губи съзнание. И той вече няма никакви други желания освен едно: да постигне тази Тайна. Той е готов да мине през огън и вода заради нея, тъй като за какво му е животът, ако той при цялата си прелест крие от него същността на Мирозданието…“.
Понятието, превеждано обикновено като „вяра“, на свещения език се нарича «אמונה» (емуна). То произлиза от същия корен като думите «אומן» [майстор, създател] и «אומנות» [майсторство, творение]. Нашите мъдреци обясняват, че смисълът на вярата е да се види Създателят в Неговото творение. И за това говори мидрашът. Един идолопоклонник попитал раби Акива кой е създал този свят. Раби Акива отговорил, че това е Всевишният. Идолопоклонникът не повярвал и поискал доказателство. Тогава раби Акива го попитал кой е ушил костюма, който носи. Отговорът бил, че това е шивачът. Раби Акива настоял за доказателство. Идолопоклонникът парирал с недоумение, че костюмът сам по себе си свидетелства за наличието на шивач, който го е ушил, тъй като това е напълно очевидно. Раби Акива му отговорил, че точно както костюмът свидетелства за наличието на шивач, така и този свят свидетелства за това, че има Всевишен, Който го е сътворил.
Преди около осемстотин години най-великият еврейски мъдрец раби Моше бен Маймонид, известен под акронима Рамбам, е формулирал тринадесетте принципа на вярата. Те трайно са навлезли в еврейския светоглед и без тяхното разбиране не може сериозно да се говори за вяра. Настоящата книга, която имаме удоволствието да предложим на вашето внимание, е посветена на подробния разбор и дълбокото обяснение на тези тринадесет основи.
Част първа
„Дойде [пророк] Хавакук и установи, че те [заповедите, на чието изпълнение следва да се отдаде особено предпочитание] се свеждат до една, както е казано (Хавакук 2:4): “… и праведникът чрез вярата си ще живее”.
(Трактат Макот 24а).
„И когато човек приеме всички тези тринадесет основи и вярата в тях стане за него напълно очевидна, то той ще стане част от Общността на Израел. Такъв човек е заповядано да се обича и съжалява и по отношение на него действат всички принципи на любовта и братството между хората, дадени от Всевишния. И дори ако той извърши едно или друго престъпление, несправяйки се поради слабост на характера с въжделението, то той ще получи наказание в съответствие със стореното, и при това той има дял в Бъдещия свят. Но ако у човека се разклати някоя от тези основи, то той престава да бъде част от Общността, тъй като отрича главното и се нарича вероотстъпник. Него е заповядано да ненавиждаме… както е казано (Псалми 139:21): “Ненавиждащите Тебе, Всевишни, аз ще ненавиждам…”.
(Рамбам, коментар към мишната, трактат Санедрин, глава 10, тринадесет принципа на вярата, в края).
„Затова научи [тези тринадесет основи] и постигни [чрез тях] успех. Постоянно се връщай към тях и се старай да ги осмислиш колкото се може по-дълбоко. Но ако изпаднеш в самоизмама и решиш, че си постигнал всичко от първия или дори от десетия път, Всевишният знае, че това е лъжа. Затова не бързай при четенето…“
(Пак там).
От автора
И осъзнай днес, и положи в сърцето си,
че Всевишният [само] Той е Властелинът,
а на небесата горе и на земята долу няма други [богове].
(Дварим 4:39)
Заповедта за вярата се отнася за всеки евреин, но при това разбирането на самия термин „вяра“ може да бъде крайно повърхностно и размито. Затова върху нас лежи задължението да разясним нейната същност, за да разберем в какво се състои нашето задължение да вярваме.
Тринадесетте принципа, формулирани от Рамбам, са били приети от Общността на Израел и те са фундаментът на религията и вярата. Целта на тази книга е подробно да ги разтълкува и да обясни защо именно тези принципи са основите на вярата и защо те заемат особено място в Тора. Освен това е важно да се разбере каква е причината за мнението на Рамбам и други наши мъдреци, че осъзнаването на принципите на вярата е необходимо за наследяването на Бъдещия свят и, напротив, дори непреднамереното им пренебрегване затваря вратите към него.
Тринадесетте принципа се разделят на три групи. Първите пет говорят за вярата в съществуването на Всевишния. Следващите четири се отнасят за вярата в пророчеството и даряването на Тора от Небесата. Последните четири описват вярата в това, че всичко в този свят се намира под непрестанния контрол на Твореца, както и вярата във въздаянието.
Първата част на книгата е посветена на разбора на принципите, влизащи в първата група, а именно съществуването на Всевишния. Този въпрос изисква най-дълбок разбор, постепенно осмисляне без бързане и точни определения. Старах се, доколкото ми стигаха силите, да се ръководя от тези критерии при написването на книгата, осъзнавайки невероятната святост на разглежданата тема. И както е казал за това Абарбанел[2] („Рош амана“ [Върхът на вярата]): „Малкото, което можем да постигнем в Божественото, е много по-голямо количествено и качествено от всички многобройни постижения, отнасящи се до материалното. И още повече това е вярно по отношение на познаването на качествата на Всевишния, такива като Неговото единство, както е казано (Дварим 6:4): „Слушай, Израел, Всевишният, нашият Властелин, Всевишният е един“ и Неговата отдалеченост от каквото и да било материално, както е казано (Дварим 4:15): „И много пазете душите си [от това да съотнесете към Всевишния каквито и да било материални атрибути], защото не видяхте никакво изображение в деня, когато говореше Всевишният, вашият Властелин на [планината] Хорев от пламъка“.
„И са учили [нашите мъдреци], че предназначението [на човека] е да познава вътрешната същност на нещата и да постига нейната истинност като такава, но най-висшето от всички познания е постигането на единството на Всевишния и всичко, което се съотнася към това от Божественото“. (Рамбам, предговор към коментара към мишната).
Рамбам, говорейки за принципите на вярата, подчертава: „…научи [тези тринадесет основи] и постигни [в това] успех. Постоянно се връщай към тях и се старай да ги осмислиш колкото се може по-дълбоко. Но ако изпаднеш в самоизмама и решиш, че си постигнал всичко от първия или дори от десетия път, Всевишният знае, че това е лъжа. Затова не бързай при четенето…“. И ако това е било вярно в поколението на Рамбам, то още повече е вярно за нас, защото няма възможност да се стигне до истинска вяра без дълбоко изучаване на тези принципи. И подобно на това е казал Рамхал[3] („Даат твунот“ 1): „основата на нашата вяра лежи в задължението на човека да се стреми да ги постигне [тринадесетте принципа] дотолкова, доколкото е в състояние да го направи“.
Както бе споменато по-горе, в това, което се отнася до тринадесетте принципа, не може да има оправдание с незнание или заблуждение. Затова човек може, не дай Боже, да бъде вероотстъпник от незнание. И още, в това, което се отнася до принципите на вярата, дори мисълта, която само граничи с вероотстъпничество, се разглежда като вероотстъпничество, както това ще бъде обяснено по-нататък. И всеки, който не постигне принципите на вярата в тяхната пълнота, без съмнение, неизбежно ще стигне до подобен род мисли.
Естествено е, че способностите за постигане при различните хора не са еднакви и не всеки е в състояние да достигне до дълбоко разбиране. Въпреки това, да знае тринадесетте принципа във формата, в която те са формулирани от Рамбам, да разбира техния прост смисъл и напълно да ги приема е длъжен всеки евреин. Затова е прието тринадесетте принципа в кратка форма да се привеждат в сидура [молитвеника], за да ги знае и разбира всеки, така че те да влязат в душата на човека, а не да бъдат просто набор от думи. С цялостната вяра, основана на приемането на тринадесетте принципа, евреинът се удостоява да бъде част от народа, който получава във владение Земята на Живота, тоест Бъдещия свят. При това няма съмнение, че този, който е способен, е длъжен да ги изучава в цялата им дълбочина, доколкото му стигат силите.
Обаче, освен казаното по-горе, върху нас е възложено и задължението да предадем вярата, основана на Тринадесетте принципа, на нашите деца. Именно за това пише Рамбам („Море Невухим“ [Пътеводител на заблудените], част 1, глава 31): „понятието, че нашата представа за Всевишния трябва да бъде всячески отдалечена от каквито и да било асоциации с материалното и зависимото от каквото и да било, следва да се разяснява на всеки човек и да се предаде това на децата, също както им обясняваме, че Той е един и че Той предшества всичко и не бива да се служи на никого другиго освен на Него“. И за това е написал рав Моше Кордоверо[4] („Пардес римоним“ [Нарова градина], раздел 10, глава 9): „Щом детето се научи да чете, бащата и майката трябва да го обучат на принципите за съществуването на Всевишния, Неговото единство, на това, че Тора ни е дадена от Небесата, на особения статут на пророчеството на нашия учител Моше. При това всичко това трябва да се разясни на детето в проста и разбираема за него форма. Както са казали нашите мъдреци, благословена да е паметта им, в трактата Сука (42): „когато детето започне да говори, бащата трябва да го научи: „Тора ни е заповядана от Моше“ и „Шма Исраел“. И следва да се каже, че нашите мъдреци са избрали именно тези две фрази, тъй като в тях са заложени корените на повечето основополагащи принципи на Тора“. И пак там, в продължението, се обяснява как всички тринадесет принципа на вярата се включват в двете гореспоменати фрази.
Същата идея намираме в книгата „Шевет мусар“ (глава 24): „Когато детето се научи да говори, трябва да бъде обучено на фразите: „Тора ни е заповядана от Моше“ и „Шма Исраел“, и нека майката му обясни какво е Всевишният, и нека привикне да повтаря тринадесетте принципа на вярата“.
Както бе цитирано от „Море Невухим“ по-горе: „следва да се разяснява на всеки човек…“, което означава задължението за разпространяване на вярата и просвещаване на хората в това, което се отнася до знанието и разбирането на тринадесетте принципа. Тъй като, обучавайки други евреи на това, ние по този начин допринасяме за това те да станат част от Общността на Израел, получаваща във владение Земята на Живота, дори ако самите те засега все още не изпълняват всички заповеди на Тора, тъй като са потопени в материални въжделения. И както казва за това Рамбам в края на тринадесетте принципа: „И дори ако той извърши едно или друго престъпление, несправяйки се поради слабост на характера с въжделението, то той ще получи наказание в съответствие със стореното, и при това той има дял в Бъдещия свят“.
Подобно на предишните ми книги, аз навсякъде посочвам източниците, за да може читателят да се обърне към тях в процеса на самостоятелното учене и да разбере онази тяхна страна, която е най-близка до сърцето му.
Тъй като темата на настоящата книга има първостепенно значение, аз се постарах да дам възможно най-разгърнато обяснение, за да донеса до читателите дълбочината на подхода на нашите мъдреци, благословена да е паметта им.
Много моля моя читател да учи тази книга без да бърза, обмисляйки прочетеното, връщайки се към него нееднократно и да не прави прибързани изводи след първия прочит.
Силно се надявам, че дадената книга ще пробуди у читателите желание дълбоко да осмислят принципите на вярата, за да постигнат възвишеното състояние на осъзнаване на вярата.
Нека бъде за това волята на Владетеля на Всичко, да се удостоя да завърша коментара върху всичките тринадесет принципа.
Еуд Раковски.
Първо предисловие
„По-скъпо, в моите очи, е да науча [поне един]
от принципите на вярата, отколкото което и да било друго нещо, което мога да науча“.
(Рамбам, коментар към мишната, трактат Брахот, в края).
„По-скъпо, в моите очи, е да науча [поне един] от принципите на вярата, отколкото на което и да било друго нещо, което мога да науча“. Защо са толкова важни принципите на вярата? Първо, защото те са онази основа, върху която се базира цялата Тора и изпълнението на нейните заповеди. Второ, в сферата на тринадесетте принципа действат закони, които не се срещат никъде другаде. Престъпление, извършено дори мислено, се зачита като извършено наистина. Нещо повече, съмнение, граничещо с идолопоклонство, се разглежда като истинско идолопоклонство. Трето, именно благодарение на принципите на вярата човек се удостоява или, не дай Боже, губи вечността на битието, а именно своя дял в Бъдещия Свят. И още, само знаещият и вярващият в тях става част от Общността на Израел.
Тринадесетте принципа са истинската реалност[5], и затова евреинът е длъжен да ги знае и да вярва в тях. Вярата като такава не може да бъде само емоционално чувство или само рационално постижение. Вярата е мостът, свързващ човека с Истината, при условие, че истината се намира в неговата собствена душа[6]. Вярата е верността на човека към Истината на неговата истинска същност[7]. Вярата е разбираем и лишен от съмнения свят[8].
Вярата, изградена върху здрав фундамент, каквото е осъзнаването на истината, позволява на евреина да разбере същността на своето битие, която го задължава да запазва вярност към Тора и нейните заповеди чак до самопожертвувание[9].
Невъзможно е да се удостои с Бъдещия свят евреин, ако той пренебрегва тринадесетте принципа дори по погрешка[10], или дори ако той има статут на „дете, попаднало в плен“[11],[12]. Затова, за да има статут на вярващ евреин, евреин на Бъдещия свят, се изисква точно знание на принципите на вярата, задължаващо към тяхното изпълнение. Всевишният, благословено е Името Му, е абсолютно добър и се стреми да даде абсолютно добро, затова откри на Своя народ принципите на вярата чрез чудесни знамения при изхода от Египет и на планината Синай. Затова е дадена възможност на всеки евреин да се присъедини към Вечността, към Живота на Бъдещия свят.
Задължението за вяра в тринадесетте принципа се отнася за всички: големи и малки, мъже и жени, мъдреци и простаци. Естествено е, че за онзи, който не е в състояние да се задълбочи в тяхното разбиране, е достатъчна простата и цялостна вяра, която се намира в душата на всеки евреин като наследство, получено от праотците[13], и с това ще се удостои с Бъдещия свят. От друга страна, не може да се сравнява задоволяващият се с простата вяра с онзи, който се стреми да разшири и задълбочи собственото си осъзнаване на вярата. Както е заповядал цар Давид на своя син (Диврей а-ямим [Хроники] 1:28): „А ти, Шломо, сине мой, познай Бога на баща си и Му служи с пълно сърце и желание на душата, защото всички сърца проверява Всевишният и всички пориви на мислите разбира, затова ако молиш от цялото си сърце съпричастност към Него, то ще намериш онази връзка с Него, която е само твоя“. И това ни е заповядала Тора (Дварим 4:39): „И осъзнай днес, и положи в сърцето си, че Всевишният, Той е Властелинът, като на небесата горе и на земята долу няма други богове“.
„Истинската цялостност на натурата на човека означава да бъдеш причастен към Всевишния“ („Месилат Йешарим“ глава 1). „И в това е крайната цел на достигането на цялостността на човека: да знае и да постига Всевишния“ (Рамбам, коментар към мишната, трактат Санедрин глава 10). „Това постигане на Всевишния само по себе си е единението с Него“ (Рамбан, „Торат а-адам“). Затова, в съответствие с това доколко човек ще успее да познае Всевишния, дотолкова той ще се удостои с причастност към Него.
Чрез осъзнаването на тринадесетте принципа човек се удостоява с причастност към Всевишния в този свят и с това я получава завинаги в Живота на Бъдещия свят. Затова всеки, който е част от Израел, е длъжен да знае и да постигне вярата в тези принципи, да ги предаде на децата си и да ги отгледа във вярата.
Драгоценната особеност на еврейския народ е именно в това, че са „вярващи, потомци на вярващи“.
[2] Рав дон Ицхак Абарбанел (от 1437 до 1508 година) е бил министър в двора на крал Фердинанд и един от ръководителите на еврейската общност в Испания. През 1492 година, когато кралят издал указ за изгонването на евреите, Абарбанел заедно с триста хиляди свои едноверци напуснал Испания и впоследствие се преместил в Италия. Написал е тринадесет книги. Сред тях са коментари върху Тората и книгите на Пророците, станали класически, а също и няколко фундаментални труда, посветени на различни въпроси от еврейския светоглед и философия.
[3] Рав Моше Хаим Луцато [Рамхал] (от 1707 до 1743 година) е велик еврейски мъдрец, написал няколко забележителни книги по кабала, еврейски светоглед и станалата класическа книга „Месилат йешарим“ [Пътят на праведните], посветена на поправянето на качествата на характера.
[4] Рав Моше Кордоверо (от 1513 до 1570 година) е изтъкнат кабалист, живял в Цфат, написал няколко сериозни книги, посветени на скритата част на Тората, автор на знаменитата книга „Томер Двора“, посветена на поправянето на качествата на характера.
[5] Реалността, в която живее човек, се определя от онези принципи, които той избира като основополагащи. Има хора, които живеят в реалността „да направя кариера“, „да успея в живота“, „да стана богат“. Всичко това и подобните им означава, че човек живее във фиктивен свят или, казано по друг начин, се занимава с идолопоклонство. Но някога ще настъпи моментът на Истината, като това може да бъде още в този свят или когато човекът, след заминаването си от него, застане пред Висшия Съд. Тогава всичко, което е било важно и скъпо за човека, ще се окаже лишено от всякакъв смисъл. За разлика от това, реалността на Истината, определяна от тринадесетте принципа, остава истинска винаги.
[6] С други думи, реалността, в която живее човек, съответства на неговия вътрешен свят, затова онзи, който мами самия себе си, не може да живее в реалността на Истината.
[7] Истинската същност на човека е неговият духовен корен, явяващ се отражение на Божествената Истина. И също както в този свят живият човек се отличава от мъртвото тяло по това, че при живия човек душата е свързана с тялото, докато мъртвото тяло губи връзката със своята душа, която го е оживявала, така и на по-високо духовно ниво човек се нарича Жив, ако е свързан със своя духовен корен. Ако пък тази връзка, не дай Боже, се изгуби, човек се спуска на нивото на животинското съществуване, което от духовна гледна точка означава смърт. Да вярваш означава да се намираш във връзка, или да бъдеш верен, на своя духовен корен, на своята истинска същност, да бъдеш Жив в пълния смисъл на тази дума.
[8] Защо възниква съмнението? За обяснение на това ще приведем следния пример. При реденето на пъзел, ако човек не знае каква картинка трябва да се получи, всеки елемент от пъзела предизвиква съмнение какво означава той и къде му е мястото. Ако пък е известно каква картинка трябва да се подреди и човек е в състояние да съотнесе всеки фрагмент към общата картина и да разбере къде трябва да се намира той, тогава съмнението изчезва, става ясно кое къде трябва да се постави. Идеята на всяко съмнение и неопределеност е неразбирането на общата картина или на това как един или друг детайл са свързани с нея. Както бе казано по-горе, вярата е мостчето, свързващо човека с Истината, онази Истина, която определя цялото Мироздание като цяло, която е неговият „план“, „обща картина“. Вярата дава възможност на човека да разбере мястото на всеки аспект в общата картина на Мирозданието, което автоматично снема всички въпроси и съмнения.
[9] Както бе казано по-горе, да вярваш означава да се намираш във връзка, да бъдеш верен на своя духовен корен. Това е състояние на осъзнаване на своята същност, на своето истинско „аз“, чийто корен е в Тората и нейните заповеди, затова отказът от тях е равносилен на самоунищожение. В това състояние човек, без да се замисля, е готов да даде живота на тялото, но да не предаде Тората, да не изгуби истинския Живот, своето истинско „аз“.
[10] Човекът, нарушаващ заповедите по погрешка [שוגג, или шогег], не се наказва от земен съд, но при това не се смята за напълно невинен, тъй като е бил длъжен да се учи и да знае законите на Тората, за да ги изпълнява правилно. В някои случаи той е длъжен да принесе изкупителна жертва в Храма.
[11] „Дете, попаднало в плен“ [תינוק שנשבה, или тинок шенишба] е статут, който има евреин, израснал сред неевреи и незнаещ, че е длъжен да изпълнява заповедите на Тората. От гледна точка на Закона такъв човек не може да бъде обвинен в каквото и да било нарушение. Но при това той не може да получи това, което получава вярващият евреин, а именно дял в Бъдещия свят. Тъй като вярата е порив на душата, а ако човекът, изживявайки живота си, не е обърнал внимание на това, че има душа, изискваща вяра, връзка с Твореца, значи той няма никакво отношение към състоянието на Бъдещия свят, тоест абсолютната близост между Твореца и творението.
[12] Бележка на автора: по-нататък ще бъде обяснено, че към това мнение се придържат всички наши мъдреци, благословена да е паметта им. При това следва да се отбележи, че някои от тях правят тук определени изключения.
[13] Нашите мъдреци обясняват, че онова духовно постижение, онази вяра, която са имали нашите свети отци Авраам, Ицхак и Яаков, е преминала към техните потомци, затова в душата на всеки евреин се крие скрита искра на чиста и дълбока вяра (виж например „Тания“ глава 18). От друга страна, върху всекиго лежи задължението да изгради свои лични отношения със Всевишния, да разкрие своя уникален, присъщ само на него канал на вяра. И затова в молитвата Шмоне Есре, обръщайки се към Всевишния, ние казваме: „…Боже наш и Боже на отците ни…“, тъй като има два аспекта на вярата, като единият сме разкрили сами, а другият ни се е паднал в наследство от отците.
Автор – Рав Еуд Авицедек (Раковский)
Източник – toldot.com