Еврейският народ е наречен: „вярващи, потомци на вярващи“, защото вярата е наследство, достигнало до нас от бащите ни
Второ предисловие
„И когато човек приеме всички тези тринадесет основи,
и вярата в тях стане за него напълно очевидна,
тогава той става част от Общността на Израел. Такъв човек
е заповядано да бъде обичан и съжаляван, и спрямо него
важат всички принципи на любов и братство между
хората, дадени от Всевишния.“
(Рамбам, коментар към Мишна, трактат Санедрин,
глава 10, тринадесетте принципа на вярата, в края).
„…Тогава той става част от Общността на Израел…“ — условието, чрез което човек става част от Общността на Израел, е вярата.
Еврейският народ е наречен: „вярващи, потомци на вярващи“, защото вярата е наследство, достигнало до нас от бащите ни. Още нашият праотец Авраам положи основите на вярата, която премина към неговите потомци. По-късно, когато стояхме на планината Синай, Всевишният, разкривайки се на Своя народ, ни показа истинската реалност. Това знание се предава по веригата на поколенията — от баща на син, от учител на ученик. И в това са основите на нашата вяра — осъзнаването на вътрешната същност на Мирозданието и постигането на Истината, заложена в Тора[1].
„И така ни обеща Всевишният, благословен да е Той, подобно на човек, който обещава на своя приятел — и Неговото обещание ни е достатъчно — и ни предаде: всеки, който е стоял на планината Синай, вярва в пророчеството на нашия учител Моше и във всичко, получено чрез него — той, децата му и децата на децата му до края на света. Защото така каза Светият, благословен да е Той, на Моше (Шмот 19:9): „Ето, Аз идвам при теб в гъст облак, за да чуе този народ как говоря с теб и така в теб [в истинността на твоето пророчество] ще вярват вечно“. Затова трябва да се знае: всеки, който се отклонява от пътя на вярата, дадена тогава — не е потомък на онези, които са стояли на планината Синай. И така казаха нашите мъдреци, благословена да е паметта им, за всеки, който поставя под съмнение истинността на Тора: „неговите бащи не са стояли на планината Синай[2]“ (Рамбам, Писмо до Йемен).
И така казаха нашите мъдреци, благословена да е паметта им: към отстъпниците от вярата не се прилагат законите на братството, приети в Израел. Нещо повече, заповядано е да бъдат мразени. Защото такъв е законът: всеки отстъпник от вярата престава да бъде част от Общността на Израел.
Синайското Откровение е основата, която поддържа вярата в Израел, както казва Рамбам (пак там): „ако попиташ за предишните дни… имало ли е нещо подобно… цял народ да е чул гласа на Всевишния, говорещ от огъня, както чу ти, и [при това] да е останал жив“ (Дварим 4:32-33). Знайте, братя наши: това велико събитие [Синайското Откровение], за което свидетелства най-достоверният от всички свидетели, че не е имало подобно преди и никога няма да има в бъдеще — цял народ да чуе думите на Всевишния, благословен да е Той, и със собствените си очи да види Неговата Слава[3] — се случи, за да ни даде здрава и неизменна вяра, водеща до постигането на Истината. За да стоим твърдо на краката си и да не се поколебаем в часа на тежките изпитания… както е казано (Шмот 20:16): „…защото за да ви изпита [в бъдеще], дойде [=разкри се] Всевишният, за да бъде страхът пред Него върху лицата ви [тъй като със собствените си очи видяхте Истината] и да не съгрешите [в бъдеще, да устоите на всички изпитания]“. С други думи, това невероятно разкриване на Твореца беше, за да можем да издържим всякакви изпитания, които ще настъпят в края на дните, и сърцето ни да не трепне и да не съгрешим“.
Предаването на традицията на вярата от баща на син е главен приоритет за всеки, който принадлежи към народа на Израел. Както казва Рамбам (пак там): „Трябва, братя наши, да възпитавате децата си в традицията на това велико събитие [Синайското Откровение] и да разказвате за неговото величие и великолепие, защото то е основата, върху която се гради вярата, и то е аргументът, потвърждаващ истината. И неслучайно Всевишният, благословен да е Той, издигна неговата важност и значение над всичко друго“.
Както беше казано по-горе, идеята на вярата е верността на човека към Истината на неговата истинска същност. И колкото повече евреинът разкрива Истината, толкова по-голямо е неговото задължение да вярва. Отново ще цитираме Рамбам (пак там): „Величието на нашата вяра във Всевишния е и в това, че благодарение на нея сме способни да понесем смъртта и да издържим всички нещастия, които се стоварват върху нас. Както е казано (Псалми 44:23): „Защото заради [вярата в] Теб ни убиват всеки ден…“ — това са поколенията, над които виси заплахата от унищожение. А ние трябва да се радваме: защото всички нещастия — загуба на имущество, изгнания, разрушаване на обичайния начин на живот — всичко това е чест за нас, защото така се възвисяваме пред Твореца. И всичко, което ни се падне, се зачита като жертва, принесена в Храма. И за това ни е казано (Шмот 32:29): „…напълнете [приучете] ръцете си от днес [да служат само] на Всевишния, защото всеки от вас [уби в името на Всевишния дори] своя син и брат [които служеха на идола — златното теле. И този духовен пробив се е отпечатал толкова дълбоко в сърцето ви, че от този ден нататък всички ваши подбуди ще бъдат в Негово име] и [затова се удостоихте, че Всевишният] благославя днес вас[4]“.
Трето предисловие
„И когато човек приеме всички тези тринадесет основи,
и вярата в тях стане за него напълно очевидна…
И дори ако извърши едно или друго престъпление,
не успявайки поради слабост на характера да устои на желанието, той ще получи наказание според стореното, и въпреки това има дял в Бъдещия свят.“
(Рамбам, коментар към Мишна, трактат Санедрин,
глава 10, тринадесетте принципа на вярата, в края).
„…Има дял в Бъдещия свят“.
Казва Мишна (трактат Санедрин 10:1): „Всеки от Израел има дял в Бъдещия свят, както е казано (Йешаяу 60:21): „А твоят народ — всички те са праведници, завинаги ще наследят Земята [Бъдещия свят]; клонът, посаден от Мен, делото на Моите ръце, с което Аз се гордея“. А ето тези — които нямат дял в Бъдещия свят: този, който твърди, че Възкресението на мъртвите не следва от Тора, че Тора не е дадена от Небесата, и отстъпниците от вярата“.
Както е известно[5], като цяло всички принципи на вярата могат да бъдат сведени до три основни групи:
а) съществуването на Всевишния;
б) Тора, която е в нашите ръце, е дадена от Небесата;
в) награда и наказание — всеки получава награда за изпълнението на заповедите и наказание за тяхното нарушаване.
Рамбам разгръща всяка от тези групи, разделяйки я на няколко принципа, така че в неговата класификация те стават тринадесет[6].
Трите типа, споменати в горепосочената Мишна — тези, които нямат дял в Бъдещия свят — съответстват на трите групи, на които се делят тринадесетте принципа на вярата.
а) Епикореец — този, който отрича съществуването на Всевишния, за което говорят първите пет принципа на Рамбам.
б) Този, който твърди, че Тора не е дадена от небесата, отхвърля следващите четири принципа, говорещи за пророчеството, Тора и истинността на нейното предаване от поколение на поколение до наши дни.
в) Този, който твърди, че Възкресението на мъртвите не следва от Тора, отхвърля последните четири принципа, говорещи за награда, наказание и крайно въздаяние.
За Бъдещия свят
Казано е в Талмуда (трактат Брахот 17а): „В Бъдещия свят няма нито ядене, нито пиене, нито раждане на деца, нито търговия, нито завист, нито омраза, нито съревнование. Праведниците седят там, главите им са увенчани с корони, и се наслаждават на сиянието на Б-жествената Светлина“. Рамбам (Закони за разкаянието 8:2) обяснява: „Казаното: „праведниците седят там“ — не трябва да се разбира буквално. Смисълът му е, че праведниците пребивават там без каквито и да било усилия и старания[7]. И също така: „главите им са увенчани с корони“ означава осъзнаването [на Всевишния, придобито от тях в този свят], благодарение на което са се удостоили с живот в Бъдещия свят — това осъзнаване остава с тях там и то е тяхната корона[8]… А фразата: „и те се наслаждават на сиянието на Б-жествената Светлина“ означава, че праведниците знаят и постигат истинността на Всевишния — нещо, което им е било недостъпно, докато са били свързани с материалното тяло“.
Предназначението на човека е Бъдещият свят, в който „знаят и постигат истинността на Всевишния“, всеки според „осъзнаването [на Всевишния, придобито в този свят], благодарение на което се удостояват с живот в Бъдещия свят“. По този начин Бъдещият свят е свят на осъзнаване, свят на съединение с Всевишния, както е казал Рамбан (Торат а-Адам): „Осъзнаването и е съединението“.
От казаното по-горе следват два извода:
а) Невъзможно е човек да се удостои с Бъдещия свят неосъзнато. Затова не може да бъде оправдание нито ситуация, в която външни обстоятелства са принудили човека да се отклони от пътя на постигането на Всевишния, нито пълното незнание, както при „дете, попаднало в плен“.
б) От друга страна, за да се достигне осъзнаването на Всевишния, не е задължително постигането на цялата Тора. Изпълнението на минималното условие — постигането и осъзнаването на вярата, основана на тринадесетте принципа — е достатъчно, за да се удостои човек с Бъдещия свят[9].
Нека се замислим колко невероятно прекрасно е това — дори ако човек не се е удостоил да постигне цялата Тора, но просто вярва във всички тринадесет принципа, с това той се удостоява да бъде част от Общността на Израел — от онези, които имат дял в Бъдещия свят, свят, чиято същност е най-висшето разкриване на постижението на Тора, даващо безкрайно наслаждение от близостта с Твореца. В това е скъпоценната особеност на еврейския народ — на онези, чиито корени на душите са в буквите на Тора, на онези, заради които е създаден светът, за които е казано: „…завинаги ще наследят Земята [Бъдещия свят]“.
Но същевременно е напълно очевидно, че не може да се сравни човекът, който е спрял на простото приемане на основите на вярата без да се замисли и задълбочи в тяхното разбиране, с онзи, който се стреми да достигне дълбокото им разбиране и осъзнаване, доколкото това е по силите му. И още повече — с онзи, който освен това се стреми да постигне цялата Тора, да постигне волята на Всевишния. Делът на всеки в Бъдещия свят е пропорционален на това доколко в този свят е постигнал Твореца — „осъзнаването, благодарение на което са се удостоили с живот в Бъдещия свят“.
Постигането на вярата
Човекът като такъв — неговият разум, мироглед, характер, постъпки — в крайна сметка се определя от това доколко е постигнал и осъзнал вярата. Защото идеята на вярата е верността към Истината, определяща същността на човека. Тази вярност кара човека да подчини живота си на изучаването на Тора и изпълнението на нейните заповеди във всички детайли и нюанси, с любов и страх пред Твореца. Тази вярност възвисява човека, което води до поправяне на качествата на характера, издигайки го стъпало след стъпало към достигането на нивото на святост, както е казал рав Пинхас бен Яир[10]. Така се изгражда цялостността на човешката природа, разкрива се Б-жествената святост, заложена в него, и това го довежда до истинска връзка с Всевишния — живот в Бъдещия свят. За това е казал пророкът (Хавакук 2:4): „…а праведникът чрез своята вяра ще живее“.
[1] С други думи, вярата се гради върху два крайъгълни камъка — осъзнаването на вътрешната същност на Мирозданието, заложено в душата на всеки евреин като наследство, получено от нашия праотец Авраам, и разкриването на Истината, заложена в Тората.
Ще се опитаме да разясним всеки от тези аспекти.
Цялото Мироздание е създадено по единен план, чийто духовен корен е Тора. Мидрашът (Берешит раба 8:2, Берешит раба 1:2) казва, че Тора е предшествала този свят с две хиляди години и в Източника е била записана с черен огън върху бял. При това Всевишният, създавайки света, я е използвал като план. [Трябва да се подчертае, че мидраши от подобен тип са алегория, чрез която нашите мъдреци искат да ни предадат невероятно високи понятия, които по много причини не могат да бъдат изказани открито, затова такъв мидраш не бива да се разбира буквално]. Една от идеите на мидраша е, че Тора е духовният корен на Мирозданието и, намирайки се в Източника, е лишена от каквито и да било материални атрибути. Но в процеса на Творението тя слиза от духовната висота на Източника, като при това първо създава духовните светове, после — този свят на материята, и накрая — човека. При това всички духовни светове, светът на материята и човекът са създадени по една и съща „матрица“ — Тора, с тази единствена разлика, че във всеки от тях „матрицата“ се облича в аспекти, характерни за съответния свят. По този начин всички елементи, които съществуват в духовните светове, имат аналози в душата на човека; нещо повече — дори нашето тяло е създадено аналогично на строежа на духовните светове. По същия начин заповедите на Тора, дадени ни на планината Синай, са отражение на духовните корени на мирозданието, дадени в атрибутите на материалния свят. Затова човек може да види и постигне цялото мироздание и същността на заповедите в собствената си душа и тяло, както е казано (Ийов 19:26): „…и от плътта си ще съзерцавам [волята на] Всевишния [тоест Неговите заповеди]“. Нашият праотец Авраам достигнал необикновено високо ниво на духовна чистота, дотолкова че, „вглеждайки се“ в себе си — в своето тяло и душа — постигнал духовните корени на всички заповеди. И за това са казали нашите мъдреци в мидраша (Ваикра раба 2:10): „Авраам изпълнявал цялата Тора“. (Виж за това в Михтав ми-Елияу 3:51). На това се е градяла вярата на праотците — вярност към онази истина на постижението на вътрешната същност на Мирозданието, която те са открили в собствените си души. Искрата на тази вяра, на нивото на душите, се предава на всички потомци на Авраам като наследствено притежание, получавано от децата от техните бащи.
Вторият аспект на вярата се разкри след Синайското Откровение, когато Всевишният даде на Своя народ Тора. От този момент чрез изучаването на Тора и изпълнението на нейните заповеди е възможен духовен растеж, така че човек става все по-духовно чист и свободен от низките прояви на материалното, като при това все повече се приближава до Твореца. По този начин вярата, тоест постигането на Всевишния чрез изпълнението на Неговите заповеди и изучаването на Тора, става природа на човека (Михтав ми-Елияу 3:52).
[2] С други думи, човекът, който изоставя вярата, губи духовната връзка със своите бащи, стояли на планината Синай.
[3] С други думи, по време на Синайското Откровение на евреите са се разкрили всички материални и духовни светове, цялото Мироздание, което се нарича Славата на Всевишния. (Малбим към Шмот 33:18).
[4] Обясненията в скобите са дадени от нас съгласно коментара а-Емек давар.
[5] Виж за това подробно Сефер а-Икарим (1:10).
[6] По-нататък ще бъде обяснено защо Рамбам е разширил трите основни принципа на вярата до тринадесет.
[7] Душата на човека — неговата същност — е абсолютно нематериална, затова, когато попадне в този свят на материята, ѝ е трудно да се съотнесе към него. За да може душата да пребивава тук, тя трябва да се „облече“ в множество „одежди“ — разум, мозък, тяло. Това е подобно на водолаз, който, спускайки се на голяма дълбочина, облича тежък скафандър, който от една страна му дава възможност да работи в крайно неблагоприятна за човека среда, но от друга — силно ограничава и сковава свободата на движенията му, така че всяко движение изисква големи усилия. За разлика от това Бъдещият свят е нематериален и напълно съответства на същността на душата, затова душите на праведниците пребивават там естествено и леко, без каквото и да било напрежение.
[8] Духовният смисъл на короната е да покаже, че нейният носител е свързан с нещо, което се намира над него; тя е подобна на стрелка, насочена нагоре. Короната се поставя на главата, която е вместилището на разума и интелекта — най-висшето проявление на материалното — което говори за връзката на човешкия интелект с духовните състояния, намиращи се над него. Короните на главите на праведниците, според обяснението на Рамбам, показват, че онези духовни постижения, които праведникът е придобил в този свят, остават с него в Бъдещия; нещо повече — именно благодарение на тях праведникът придобива особен, присъщ само на него канал за връзка с Всевишния, характерен за Бъдещия свят.
[В нашия свят короната по правило е атрибут на царската власт и това съвсем не е случайно. Властта на земния цар е отражение на Царската Власт на Всевишния, затова царят има особена връзка с Него. И за това е казано (Мишлей 21:1): „Подобно на речно русло е сърцето на царя в ръката на Всевишния: накъдето пожелае, Той го насочва“.]
[9] Както е казал Рамбам: „И дори ако извърши едно или друго престъпление, не успявайки поради слабост на характера да устои на желанието [тоест неумишлено, не „напук“], той ще получи наказание според стореното, и въпреки това има дял в Бъдещия свят“.
[10] Има се предвид известната брайта (трактат Авода зара 20б): „казал рабби Пинхас бен Яир: Тора води към внимателност, внимателността води към бързина, бързината води към чистота… страхът от извършване на престъпление води към святост“, описваща пътя на духовното развитие на човека. На подробния ѝ анализ е посветена книгата на рабби Моше Хаим Луцато „Месилат Йешарим“ [Пътят на праведните].
Автор – Рав Еуд Авицедек (Раковский)
Източник – toldot.com