Вярата задължително трябва да бъде предшествана от събития, знания и техният анализ
Рамбам в своята „Книга на заповедите“ привежда задължението да се вярва в съществуването на Всевишния като една от шестстотин и тринадесетте заповеди на Тора[1], което само по себе си поражда редица въпроси. Тук ще обсъдим главното възражение срещу Рамбам, издигнато от рабби Хасдай[2], както и доводите на неговия опонент, така че в хода на разясняването на аргументацията на двете страни за нас ще стане ясно определението на задължението да се вярва[3].
Подробното разяснение на мнението на рабби Хасдай е приведено в книгата на Абарбанел „Рош амана“ (глава 4): „Терминът „заповед“ може да бъде приложим само по отношение на това, което лежи в плоскостта на волята и избора. Според мнението на рабби Хасдай вярата или осъзнаването не могат да се подчиняват на желанието на човека или да бъдат избрани от него. Защото вярата по същността си е проекция върху душата на онова външно спрямо нея, което разумът възприема[4]. А това означава, че вярващият усеща еднозначна необходимост да вярва в онова, в което вярва[5]. При това няма разлика дали вярата е следствие от логически доказателства, чудо или знак, изпратен Свише. Оттук следва невъзможността да се заповядва или постановява каквото и да било в областта на вярата. Затова греши онзи, който смята, че вярата в съществуването на Всевишния и Неговото единство са повелителни заповеди“.
Нека се опитаме да обясним казаното по-горе. Както ще бъде обяснено по-нататък, вярата е „определено понятие, отпечатано в душата“[6]. А идеята на осъзнаването е съединението на човека с онова, което той е постигнал интелектуално и аналитично[7]. Следователно, изхождайки от тези определения, вярата и осъзнаването са духовни изменения, идващи сами по себе си и отпечатващи се в душата като следствие от интелектуалното постигане на истината. Така че тези постижения, отпечатвайки се в душата, по естествен начин стават осъзната вяра. Затова е невъзможно да бъде заповядано да се вярва. Това накратко е същността на аргументацията на рабби Хасдай.
Абарбанел, оспорвайки това, стига до следния извод: действително е невъзможно да бъде наредено на човек да вярва, но ни е заповядано да създадем всички предпоставки, водещи до появата на вярата.
Заповедта се отнася до подготовката, необходима за придобиването на вяра
Нека се опитаме да проследим хода на разсъжденията на Абарбанел (пак там, глава 11) и да ги коментираме: „Виждаме, че в материалния свят едно или друго физическо явление, което само по себе си е напълно естествено, въпреки това не настъпва, докато не бъдат създадени всички предпоставки, които го предизвикват. Така например, за да се превърне водата в пара, е необходимо нагряване, продължаващо дотогава, докато тя не се изпари. Подобно е и по отношение на вярата: на нея задължително трябва да предшестват събития, знания и техният анализ. Било то излизащи извън рамките на естественото — чудеса и знаци Свише, пробуждащи вярата в душата, било то логически заключения, преобръщащи мисленето на човека и водещи до вяра“.
С други думи, предпоставките, водещи до вяра, са следните:
а) чудеса — както онези, които се случват непосредствено с нас, така и онези, за които знаем по традицията, получена от бащите ни, и онези, за които говори Писмената Тора;
б) знаци Свише, като първият и главен сред тях е даването на Тора на планината Синай;
в) извеждането на основите на вярата непосредствено от Писмената Тора чрез нейното задълбочено изучаване и анализ [върху това се гради подходът на Рамбам, формулиран от него в коментара към десета глава на трактат Санедрин — основите на вярата произтичат от самата Тора. Затова всеки от тринадесетте принципа той обосновава със стих от Тора[8]].
Всички тези предпоставки ще бъдат обяснени по-нататък, в раздела „Изграждане на вярата“[9].
Да продължим цитата от Абарбанел (пак там): „Следователно знанията, ученето, внимателното и аналитично отношение към случващото се наоколо — в частта, касаеща вярата — са предпоставките, водещи към нея. И няма съмнение, че стремежът да се създадат тези предпоставки е следствие от желанието и избора на човека. Освен това самият този процес не е мигновен, а заема определен промеждутък от време. Но след като той премине и бъдат завършени всички необходими приготовления, ще се формира вяра, проникваща в сърцето на човека, и тогава той ще започне да вярва… и тази вяра ще възникне внезапно, независимо от желанието и избора. Следователно в онова, което се отнася до вярата, има две части — част, зависеща от желанието и избора на човека и заемаща определен времеви интервал за създаването на предпоставките на вярата. И част, която не лежи в плоскостта на избора и не се намира под влиянието на времето, а именно — самата вяра, възникваща в душата като следствие от предхождащите я постижения. И именно по отношение на първата част действа заповедта за вяра и съществуват критериите за награда за нейното изпълнение и наказание за отказа от нея, което не е вярно по отношение на втората част, тоест самата вяра“.
По аналогичен начин говори и самият Рамбам („Предисловие към трактат Авот“, глава 2): „По отношение на разума, като едно от проявленията на душата, съществуват различни мнения. Но аз твърдя: към него са приложими понятията „нарушение на заповед“, ако се използва за постигане на вяра, основана на осъзнаване на лъжата, и „заповед“, ако разумът е насочен към постигане на вяра, основана на осъзнаване на истината“.
[1] „Книга на заповедите“, заповеди 1—2.
[2] Рабби Хасдай Крескас [1340 — 1430] — един от видните представители на мъдреците на Испания. Учил при рабейну Нисим [Ран], учител на рабби Йосеф Албо, автора на „Сефер а-Икарим“. Автор на книгата „Ор а-Шем“ [„Светлината на Всевишния“], в която полемизира с Рамбам.
[3] В трета глава ще бъдат разгледани и други възражения относно подхода на Рамбам.
[4] С други думи, случва се едно или друго външно обстоятелство — логическо разсъждение, чудо или знак Свише — възприемано от разума на човека, да засегне душата му толкова силно, че той вече да не е в състояние да не вярва.
[5] Според определението на рабби Хасдай вярата е за човека субективна истина, толкова очевидна, че по отношение на нея не могат да действат критерии от типа: „искам — не искам“ или „мога — не мога“, тъй като отхвърлянето на онова, в което вярваш, е равносилно на отхвърляне на собственото „аз“.
[6] Такова определение на вярата дават много от нашите мъдреци: Рамбам в „Море Невухим“, рабби Хасдай, „Сефер а-Икарим“.
[7] Самото знание не задължава човека да постъпва в съответствие с онова, което знае. Например заклетият пушач прекрасно знае — от книги и от собствен опит — че пушенето е крайно вредно. Но въпреки това, това по никакъв начин не му влияе — той продължава да пуши. Такова положение означава, че знанието в човека живее „отделено“ от самия него. Идеята на осъзнаването [на свещения език това понятие се нарича דעת — даат] е съединението на човека с онова, което той е постигнал интелектуално или аналитично, така че натрупаните знания да станат задължителни за изпълнение. По-нататък понятието даат ще бъде обяснено по-подробно.
[8] Виж също трактат Санедрин, глава 10, мишна 1, коментарите на Раши, Меири и Яд рама към нея.
[9] Също така ще бъде обяснено, че философските умозаключения не могат да служат като фундамент, върху който се изгражда вярата — такова мнение поддържат всички наши мъдреци. Нещо повече, повечето от тях забраняват дори частичното използване на философския подход за обосноваване на вярата.
Автор – Рав Еуд Авицедек (Раковский)
Източник – toldot.com