Автор
Равин Моше Хаим Луцато РАМХАЛ (Рамхал)
Една от уловките на злото начало, неговото коварство, е постоянно да натоварва сърцата на хората със „своята“ работа, без да им дава отдих, за да не им остане време да се замислят и да разберат по какъв път вървят.
Ето същността на предпазливостта /зеирут/: човек трябва да бъде предпазлив в своите действия, постъпки и дела – това означава, че той трябва да следи своите действия и пътища и да проверява дали са добри, или не. Той трябва да прави това, за да не постави самия себе си в опасно положение, а душата си – на ръба на гибелта, за да не се движи по навик, като слепец в тъмнина.
Това задължава разума. Тъй като човек е способен да вижда и разбира заобикалящото го, тъй като има разум, за да разсъди и да поиска да спаси себе си и да избегне гибелта на душата си – как може да се случи така, че той да поиска да се отвърне от спасението и да не отвори очи за необходимостта от спасение? От само себе си се разбира, че само нищожен, глупав и лекомислен човек е способен на такова нещо! Защото той е по-нищожен от добитъка, зверовете и птиците, в чиято природа е заложен инстинктът за самосъхранение: те бягат и отлитат от всичко, което им се стори вредно и опасно. А онзи, който върви през живота си без внимание към него, без да спазва правилния път, е подобен на слепец, който броди по брега на река. Опасността е огромна и злото е по-близо от спасението.
Недостатъчната грижа за себе си поради естествена слепота или поради слепота по желание, когато човек по свой избор и по своя воля затваря очи пред надвисналата гибел – е еднакво опасна. Ирмияу се е оплаквал от злото на хората от неговото поколение – те са били заразени с проказа именно от такова естество: затваряли са си очите за собствените си постъпки, без изобщо да ги оценяват, без да обръщат внимание какви са тези постъпки, струва ли си да бъдат извършвани. И е казал за тях (Ирмияу 8:6): „Никой не се разкайва за злото си, казвайки: «Какво направих!» – всеки бегом се връща към своя неправеден път, като кон, устремил се в бой“. Те по навик са тичали по привичните си пътища, без да си оставят време да изяснят точно качеството на своите постъпки и пътища. И са изпадали в зло, без да го виждат.
Защото всъщност това е една от уловките на злото начало и неговата хитрост: постоянно да увеличава бремето на ежедневната работа, което тегне над човешките сърца, дотолкова, че на хората да не им остава отдих и никаква възможност да се вглеждат в себе си и да гледат по какъв път вървят. Злото начало знае, че ако хората, макар и за минута, обърнат внимание на своите пътища, то веднага, несъмнено, ще започнат да съжаляват за действията си. И разкаянието постепенно би се засилило в тях дотолкова, че те напълно биха изоставили престъплението. А това прилича на замисъла на злодея-фараон, който е казал (Шмот 5:9): „Нека работата тегне над тези хора и нека те се занимават с нея, и да не се увличат по празни думи“. Той е възнамерявал не само да не им дава отдих, за да не замислят нещо против него, но с непрекъснатата работа се е стараел да отклони сърцата им от всякакво вглеждане в самите себе си. Именно в това се състои замисълът на злото начало против хората, защото то е привикнало към хитрост. Следователно е възможно да се спасиш единствено с велика мъдрост и огромен самоконтрол. За това възвестява и говори пророкът (Хагай 1:5): „Обърнете сърцата си към пътищата си“, и Шломо е казал в своята мъдрост (Мишлей 6:4-5): „Не давай сън на очите си, нито дрямка на клепачите си, спасявай се незабавно като елен и като птица от примка“. И мъдреците са казали (Моед Катан 5а): „Всеки, който премисля пътищата си в този свят, се удостоява да види спасението от Всевишния“.
Това е много просто: дори ако човек се проверява, той няма сили да се спаси без помощта на Всевишния. Злото начало е много силно и е подобно на казаното (Теилим 37:32): „Злодеят следи праведника и иска да го умъртви. Всевишният няма да остави праведника в ръцете на злодея“. Ако човек се наблюдава, Всевишният му помага и той се спасява от злото начало. Но ако човек сам не се наблюдава, то и Всевишният, разбира се, няма да го наблюдава, защото ако човек сам не жали себе си – кой ще го пожали? Казали са мъдреците (Брахот 33а): „Не бива да бъдеш милосърден към онзи, в когото няма разум“. И това е, за което е казано (Авот 1:14): „Ако не аз за себе си, кой ще бъде за мен?“.
Източник – toldot.com