Ние вече знаем за велики хора в този свят, които са изпитвали страдания, подобни на тези на Йов, и са устояли на тези изпитания, и е невъзможно дори да си помислим, че те биха преминали към вероотстъпничество.
Много е казано и написано по отношение на това изпитание, няма какво да добавим към тази тема. Но, в духа на думите на Рамбам, които цитирахме, може да се открие нов оттенък на разбиране.
Говорим за най-великите хора на земята и, както обясни Рамбам, от тях се изисква по принцип да не се грижат за собствения си живот: нито за децата, нито за прехраната, нито за здравето, още по-малко за слава, почит и обществено положение. Това, което се изисква от тях, е единение с Твореца и наслаждаване от това, абсолютна любов и страхопочитание, и разпространение на законите на вярата със самоотверженост, съизмерима с нивото на тяхното постижение, твърдост в изпитанието, дори без всякакво разбиране на неговият смисъл, с вяра и радост, за да покажат своята любов към Твореца.
Ние вече знаем за велики хора в този свят, които са изпитвали страдания, подобни на тези на Йов, и са устояли на тези изпитания, и е невъзможно дори да си помислим, че те биха преминали към вероотстъпничество. Техният вътрешен свят, силата на тяхната вяра и тяхното единение с Твореца, тяхното наслаждение от това във всяка ситуация, са били техната опора.
Изпитанието с жертвоприношението на Исак имало невероятна дълбочина, защото засягало не само живота на Авраам; от него се изисквало да заколи със собствените си ръце единствения си син, когото обичал с цялата си душа, когото получил в края на дните си и отгледал, пазейки го като зеницата на окото си, отново да стане бездетен старец, да се върне вкъщи и да разкаже на жена си, че е заколил собственото им дете, да загуби всички свои ученици и близки.
Изпитанието също така, както е известно, включвало унищожението на целия духовен свят и делото на живота на Авраам: утвърждаването на вярата, създаването на народ, изповядващ тази вяра. Защото кой би се съгласил да приеме вяра, която изисква жертването на деца? Авраам се противопоставял на такава вяра през целия си живот, разпространявал своите възгледи в света, а сега трябвало да загуби сина, на когото възлагал надеждите за продължение на делото на живота си.
Тук подчертаваме този аспект: нашият праотец Авраам, който изградил сградата на своята вяра и разбиране през целия си живот, направил това без да разбира нищо, дори без да пита как може да се примири противоречието на тази заповед с предишните му пророчества, в които получил обещанието за това велико дело. В това изпитание нашият праотец Авраам нямал на какво да се опре, целият му вътрешен духовен свят, който той самоотвержено изграждал през целия си живот, трябвало да бъде разрушен. Той бил сам, без възможност да намери опора и помощ в мъдростта, познанието и постижението, които получил в резултат на целия си живот.
За да разберем напълно същността на тази ситуация, трябва отново да разгледаме това, което разяснихме, говорейки за единението с Бога. Ще приведем основните идеи накратко:
„Вече ти обясних, че разумът, който ни даде Творецът, е това, което ни свързва с Него, и ти е дадена свободата: ако искаш да укрепиш тази връзка — направи го, а ако искаш да я отслабиш постепенно до пълното й унищожение — също можеш да го направиш“ (Морe Невухим, част 3, гл. 51).
Рамбам посвещава цяла глава на обяснението на идеята, че истинското единение е единението на мисълта с Твореца. Той разкрива великия духовен статут на нашите свети праотци, които били единни в своите помисли с Твореца, благословено да е името Му, дори когато се занимавали с материалния свят, както е казано: „Спя, но сърцето ми е будно“.
Това единение е качество на святостта — и в това се състои целта на човешкия живот:
„Но светият, който винаги се намира в единение със своя Бог, а душата му е потопена в разумно разбиране, в любов към Бога и страх пред Него, изглежда като човек, който ходи пред Бога в земята на живите, още тук, в този свят, и оттам достига до още по-високо ниво — придобиване на свят дух, и вече неговото разбиране се възвишава над човешките възможности“ (Месилат Йешарим, глава 26).
Реалността, в която живеели нашите свети праотци, от която черпели сили да устояват на всички изпитания, била реалност на постоянно единение с Твореца. Изпитанието с жертвоприношението на Исак поставило пред Авраам опасността от загуба на това единение. Защото в този въпрос нямало участие на разума и мъдростта, напротив, както казахме, това изпитание противостояло на целия вътрешен свят, който изградил нашият праотец Авраам в своето единение с Твореца.
Ние подчертаваме именно този аспект в изпитанието на нашия праотец Авраам: разтърсването, породено от загубата на духовния път на живота, този свят, който той изградил в резултат на постигането на мъдростта и волята на Всевишния, а следователно и единението с Твореца. И разбира се, в такъв момент, когато всички духовни постижения не могат да служат като опора, Сатан се опитва да внесе в сърцето му съмнения във вярата. Това изпитание, за такъв велик човек като Авраам, било по-трудно, отколкото изпитанието на Йов, което се състояло в загубата на благата на този свят. Нашият праотец Авраам не искал обяснения и смисъл, той с радост и любов изпълнил повелението на Твореца. И обмисли това добре.
Наистина ли не е имало дори малко съмнение в истинността на това пророчество, в истинността на волята на Твореца? Та нали пророкът вижда своето пророчество през призмата на своето сърце, може би има място за съмнение в истинността на това пророчество, в действителността на волята на Твореца в това жертвоприношение?
Ето какво пише Рамбам относно втория аспект на изпитанието с жертвоприношението на Исак:
„Вторият аспект е да ни се покаже как пророкът вярва в истинността на това, което му идва от Бога в пророчеството. Никой от тях не мисли, че понеже пророчеството идва “в сън и видение” (както казахме), посредством мъдростта на образа, че понякога това, което са чули или получили в образа, не е истинно, или че към него може да се примеси някакво съмнение. И искаше да ни съобщи, че всичко, което пророкът вижда в “пророческо видение”, е неоспорима истина за самия пророк, няма никакво съмнение в това изобщо, и тази реалност за него е също толкова реална, колкото и всички останали неща, които той възприема с органите на чувствата или разума. И доказателството за това е съгласието на Авраам да заколи “сина си единствения във видение”. И ако пророкът се съмнявал в реалността на своите пророчески съновидения или се съмнявал в това, което му се открило в “пророческо видение”, не би се съгласил да извърши нещо, което противоречи на естеството, и не би намерил сили в душата си да извърши толкова велико дело, оставайки в съмнение“ (Морe Невухим, там).
Само крайната любов към Бога, пълното изчистване от собственото „аз“, без никакъв остатък от собствените интереси, именно тя дава сили да преодолее всички тези съмнения и да вижда през призмата на сърцето си само волята на Господа и да я изпълни с радост и любов.
„И наистина, би било правилно това дело да бъде извършено от Авраам и чрез Исак — тоест “жертвоприношението”, защото нашият праотец Авраам беше този, който започна да учи за единството на Бога и да изпълнява пророчеството, и остави това убеждение след себе си завинаги и привличаше хората към него — както е казано: „Защото Аз го познах, защото той ще заповяда на синовете си и на дома си след себе си, и те ще пазят пътя на Господа и ще вършат правда и съд“. И така, както следваха неговите истински убеждения, които носят полза, на които той учеше, така трябва да следват и тези убеждения, които произтичат от неговите действия, още повече от такова дело, в което той утвърди основата на истинността на пророчеството, като ни показа в него предела на „страха си пред Господа и любовта си към Него“, до който достига“ (там също).
Автор-Рав Еуд Авицедек
Източник-toldot.com
Превод-bneinoah-bg.com