Във всяко свое действие, било то просто или важно, човек изразява признателност към Създателя, а заповедите служат като напомняне за вярата, предпазвайки го от грях. Също така, в света съществува скрито управление на чудесата, което ще бъде разкрито в бъдеще, показвайки абсолютното единство на Твореца.
Мъдреците са ни обяснили как Всевишният е обещал, че вярата ще се съхрани в нашия народ благодарение на изпълнението на заповедите. Спазването им от поколение на поколение е служба за опазване на вярата в Израел.
„Затова са казали: «бъди внимателен към „леките“ заповеди така, както и към важните», защото всички те са прекрасни и много обичани, тъй като чрез тях човек всеки час изразява признателност към своя Бог. А смисълът на всички заповеди е да вярваме в нашия Владетел и да признаем, че Той е нашият Създател. Това е и замисълът при сътворението на света.Защото за нас[1] не съществува друго обяснение за сътворението на света. А и самият Върховен Създател няма друга причина да желае съществуването на земния свят, освен една: човекът да признае своя Творец и да Му бъде благодарен за това, че го е създал. И ние издигаме гласове в молитви, строим синагоги, организираме обществени молитви, за да имат хората място, където да се събират в знак на признателност към Създателя задето ги е създал. За да провъзгласяват това и да признават, че са Негови творения“ (Рамбан, край на глава Бо).
Там Рамбан обяснява, че в изпълнението на заповедите се съдържа свидетелство за всички Основи на вярата: „Защото човек, който е купил мезуза за един грош и я е поставил на вратата си, осъзнавайки какво прави, с това признава сътворението на света от Създателя, Неговото знание, провидение и пророчеството. Той вярва във всички детайли на Тора“.
„И признава на Владетеля, че го е сътворил“ – това е признание, което отхвърля самата възможност за ерес. Основата на тази увереност при изпълнението на заповедите се крие в извършването на множество действия – на пръв поглед чисто физически – които съпътстват човека във всеки миг и на всяко място от неговото битие. През целия му живот те му напомнят за Основите на вярата. Точно по този начин вярата се вкоренява трайно в душите на Израел и така те се удостояват с онова единение – раждането на вяра във вечния живот.
В същия дух говори и Рамбам за същата заповед за мезузата: „Човек трябва да бъде много внимателен при изпълнението на заповедта за мезузата, защото това е всеобщо и постоянно задължение. Всеки път, когато влиза и излиза, той ще се среща с единството на Всевишния, с Неговото име, и ще се пробужда от съня и рутината на ежедневието. Ще си спомни, че нищо не съществува вечно, освен знанието за Твърдината на света, веднага ще възвърне ясното си съзнание и ще тръгне по правия път. Древните мъдреци са казали, че за всеки, който има тфилин на главата и на ръката си, цицит по дрехите си и мезуза на входа си, може да се бъде сигурно, че няма да съгреши. Защото той има много напомняния и те са като ангели, които го пазят от грях, както е казано: «Ангелът на Всевишния се опълчва около онези, които се боят от Него, и ги избавя»“ (Рамбам, закони за мезузата 6:3).
„Има много напомняния и те са ангели, които го пазят от грях.“ Това се отнася за всички заповеди, свързани с времето (Шабат, празници, молитви…), с човешките органи – 248-те и 365-те, и с местата – десетте свети и десетте нечисти. Всичко това са „многобройни напомняния“ за вярата в начина, по който възприемаме живота, съгласно принципа: „Винаги поставям Всевишния пред себе си…“ (Псалми 16:8) – което е и основата на всяка заповед.
Разкриването на чудесата от „скритата светлина“
Книгата „Лешем“ разглежда много подробно въпроса за чудесата и за един проблем, който е смутил мнозина – мидрашите, според които „при сътворението на света Всевишният поставил условие“, така че чудесата да бъдат възможни. Сякаш мъдреците са се удивлявали как е възможно да има отклонение от природния ред на сътворения свят, след като за него е казано: „И видя Всевишният всичко, което бе създал, и ето – твърде добро.“
След като привежда всички мнения и посочва трудностите във всяко от тях, авторът предлага своето обяснение. Смисълът на думите му е следният.
Всевишният поддържа съществуването на Творението във всеки един миг (не както строител, който извършва делото си само веднъж), заради една-единствена цел – въздигането му към неговия корен. Тази възвишена цел е завръщането и съединяването с източника на святостта – Твореца. Цялото съществуване на природните закони е подчинено единствено на тази цел. А „условието“, поставено на природата, е, че когато това стане необходимо за постигането на тази цел, тя ще бъде променена, за да се разкрие по-дълбокото управление – управлението чрез чудеса, тоест чрез промяна на природния ред. Всичко това се извършва единствено за да се достигне до разкриването на абсолютното Единство, което ще стане в бъдеще. Това условие е вложено в самата природа – тя да може да се превърне в чудо. И това само по себе си е чудо в чудото. Така още при самото сътворение на света е било заложено това условие – да се изпълни волята на Всевишния и да бъде достигната целта на Творението.
Тези идеи стоят в основата на думите на Рамхал в книгата „Даат Твунот“, където той обяснява двата начина, по които Всевишният управлява света. Има явно управление – управлението на правосъдието, което е и управлението чрез природните закони. Има и вътрешно, скрито управление – управлението на абсолютното Единство. Целта и на двата начина на управление е да доведат до разкриването на единството на Твореца.
Коренът на управлението чрез правосъдие е Името „Елоким“[2]. Това е Името, което изразява качеството съд и установява управлението, за което е казано: „светът следва своя естествен ред“. В това управление битието на Твореца е скрито зад завесата на природните закони. Всичко това е необходимо, за да съществува свободата на избора.
А коренът на управлението на Единството е четирибуквеното Име Авайе[3]. Именно това Име осъществява онова разкриване, което ще достигне своята пълнота в бъдеще, когато „Всевишният ще бъде Един и Името Му – Едно“.
„Отвори очите на разума си и ще видиш, че никъде в цялата Тора не е казано: „Елоким е Авайе“, а винаги: „Авайе е Елоким“. Така е казано и за пророка Елияу: „И паднаха по лице и казаха: Авайе е Елоким.“ Защото има явни чудеса, чийто корен е в Името Авайе, и има скрити чудеса, чийто корен е в Името Елоким. А скритите чудеса също са включени в явните – и мъдрият ще разбере.“ (Рабейну Бахие, Дварим 4:35)
Коренът на управлението чрез явните чудеса се намира в онази скрита светлина, която Всевишният е скрил и която ще се разкрие в бъдеще, в деня, когато „Всевишният ще извади слънцето от неговия покров“ (Недарим 8б). Тази светлина, която е озарявала седемте дни на Творението и отново ще се разкрие в бъдеще, е основата на вярата. Защото именно тези разкривания, които стоят отвъд завесата на природните одежди и показват волята на Всевишния в нейното живо проявление, са сигурната основа за изграждането на образа на вярата в душите на Израел.
Това са думите на Рамбан в глава Шмот, че явните чудеса, извършени чрез Моше при Изхода от Египет и при даряването на Тора, произлизат от Името Авайе:
„Защото това Име е качеството на милосърдието. И те знаеха, че десницата на Неговото величие водеше Моше, като вършеше чудеса и знамения в света.“
И размисли добре върху всичко това.
[1] Тоест ние не можем да знаем или дори да си представим други, достъпни за нашето разбиране причини за сътворението на света.
[2] „אלהים“, или, както се произнася в ежедневната реч – „Елоким“.
[3] „הוי“ה“ – непроизносимото Име на Всевишния. То не се чете така, както би се прочела обикновена дума. Дори при четенето на молитви и стихове от Тората вместо него се произнася друго Име. В този превод обикновено използваме вместо него „Всевишният“.„Всевишният“. (В контекста на българския превод тук запазихме обяснението на автора).
Автор – Рав Еуд Авицедек (Раковский)
Източник – toldot.com