Ние трябва да насочваме всички свои дела към Името на Всевишния и да излизаме отвъд пределите на собственото си „аз“ заради единението с Него. Колкото по-дълбоко е познанието, толкова по-силна е привързаността на душата към нейния източник и толкова по-естествено е изпълнението на заповедите.
„Заради самата Тора“ – това е любов
„И още по-силно е казано в Сифри: „Може би ще кажеш, че изучаваш Тора заради богатство, заради това да те наричат рав, заради награда в бъдещия свят – Тора казва: „Да обичаш Всевишния, твоя Владетел“ – всичко, което правите, правете единствено от любов““ (Рамбам, Въведение).
Служението „заради самата Тора“ е служение от любов, както обяснява там Рамбам: „Онзи, който служи от любов, се занимава с Тора и заповедите, следва пътищата на мъдростта не заради каквото и да било в света. И не от страх от зло, и не за да получи добро, а върши истината, защото тя е истина. И в крайна сметка доброто ще дойде благодарение на нея. Това е много висока степен на достойнство и не всеки мъдрец я удостоява. Това е степента на Авраам, когото Всевишният нарекъл „обичащ Го“, тъй като той служил единствено от любов. Това е степента, която Всевишният ни е заповядал чрез Моше: „И възлюби Господа, твоя Бог“. И когато човек възлюби Всевишния както подобава, веднага ще изпълнява всички заповеди от любов.
А какво означава да обича както подобава? Това означава да обича безкрайно силно, дотолкова, че душата на човека да бъде свързана чрез любов с Всевишния. И човек постоянно да бъде отдаден, подобно на онзи, който е заболял от романтична любов, така че разумът му не може да се освободи от любовта към тази жена. Той е отдаден на нея постоянно – когато си почива и когато става, когато яде и когато пие. Но още по-голяма трябва да бъде любовта към Всевишния. Защото в сърцата си онези, които Го обичат, са постоянно отдадени на Него. Както ни е заповядано: „С цялото си сърце и с цялата си душа“. За това алегорично е казал Шломо: „Защото съм болна от любов“. И цялата книга „Песен на песните“ е алегория за това“ (Рамбам, Закони за разкаянието, 10:2,3).
Основата на качеството добро е любовта. Същото се отнася и за душевните качества на човека. Любовта е онази сила, която извежда човека отвъд собствените му граници, именно тя го кара да носи добро на другите. Любовта освобождава човека от оковите на собствените му желания и пристрастия, тя пробива границите на собственото му „аз“ в стремежа към единение със Създателя, без никакво желание за награда. Самата дума „любов“ на светия език – „אהבה“, има същата гематрия като думата „един“ – „אחד“.
„По отношение на истински Единствения… трябваше да добавим, че ще служим единствено на Него и че всички наши дела ще бъдат предназначени единствено за Неговото име“ („Ховот а-Левавот“, по-горе).
Както вече обяснихме, това единение е невъзможно без отказ от собственото „аз“, и именно в това е абсолютното съвършенство. В това се състои абсолютната любов – предаването на собственото „аз“ на волята на Всевишния, без ни най-малък стремеж към лична изгода. „Любов“ на светия език – „אהבה“, има същата гематрия като думата „един“ – „אחד“.
Как може човек да Го обикне
„Известно и очевидно е, че любовта към Всевишния няма да се утвърди в сърцето на човека, докато той не Го постига постоянно, както подобава, оставяйки всичко в този свят освен Него. Както ни е заповядал и казал: „С цялото си сърце и с цялата си душа“. Човек обича Всевишния само след като Го е познал, и според степента на познанието ще бъде и любовта – ако е малко, малко; ако е много, много. Затова човек трябва да се посвети на това с всички сили, мъдрост и разбиране да разбере и осмисли своя Създател, както обяснихме в Законите за основите на Тора““ (Закони за разкаянието, 10:6).
„Човек обича Всевишния само след като Го е познал.“
„Съзнанието“ – това е единението на човека с мъдростта и разбирането на желанието на Създателя, което поражда любов.
„Нишките, които свързват сърцето на човека с неговата мъдрост, ние наричаме любов“ (Хазон Иш, Игерет 10).
И както обяснява „Ховот а-Левавот“, стремежът на душата към нейния източник е следният: „Същността на любовта е такава: единение на душата и нейният стремеж към Създателя, за да се съедини с Неговата висша светлина. Душата е духовна същност и тя се стреми към подобните на нея – духовните обекти. И по силата на своята природа се отдалечава от противоположните ѝ груби тела. А когато Създателят я свързал с това грубо тяло, желаейки да я изпита в отношенията ѝ с него, Той пробудил в нея желание да щади тялото и да се стреми към Него, за да намери покой от качествата на тялото. И когато душата почувства, че към нея са се прибавили светлина и сила, тя ще се обърне към Всевишния със своите мисли и тогава ще жадува за Него и ще се стреми към Него“ („Врата на любовта“, 1).
И добре обмисли всичко това.
Автор – Рав Еуд Авицедек (Раковский)
Източник – toldot.com