Създателят е заповядал на човека да вярва, без да изисква той да постига Неговата същност чрез разума, и се е открил на пророците, започвайки от Адам. Синайското откровение поправило греха на Адам, като утвърдило вярата като основа на съюза между Израил и Бога, предавана от поколение на поколение.
Нека разгледаме още някои аспекти на тази тема. Когато Създателят заповядва на човека да вярва, Той не изисква от него да постигне чрез човешкия разум съществуването на Всевишния. Защото Създателят, благословен да е Той, се е открил на Адам чрез пророчество, дал му е заповеди и е говорил с него.
Целта на Творението е да дари човека с добро, а най-висшето добро е единението със самия Създател. Но как би могъл човек да придобие каквото и да било познание за Създателя и Неговата воля, за да стане едно с Него? Очевидно е, че Всевишният е открил на човека Своето битие и Своята воля по начин, който човекът може да възприеме и разбере.
„Бог сътвори човека праведен“ – Той му заповяда да се въздържа от изследване на вярата чрез разума, от познанието за доброто и злото, от дървото на съмнението. „А те избраха множество разсъждения“ – човекът съгреши, като навлезе в тази „осезаема“ система, търсейки пътища на човешко, рационално разсъждение, и така силно се отдалечи от Всевишния.
Така поколенията се отдалечаваха от Всевишния, тъй като според собствения си разум търсеха служение на идоли и чужди начини за получаване на висше влияние – степени на близост до Създателя. Докато не се появи „верният“ – нашият праотец Авраам, който трябваше да поправи греха на Адам и да разкрие Създателя именно чрез търсенето с разума, докато над него не засия светлината на Всевишния.
Както се казва в „Кузари“: „Такова беше разсъждението на Авраам, когато му се изясниха единството на Всевишния и Неговото владичество; но това беше преди да се удостои с Неговото откровение. След като обаче се удостои с откровението, той изостави всички разсъждения. И не поиска от Всевишния нищо друго, освен да бъде угоден Нему, след като Всевишният го научи каква е Неговата воля, как се постига тя и къде. Затова и мъдреците учат от думите на стиха: „И го изведе навън“ – [Бог му каза:] „Излез изпод властта на своето изучаване на звездите“, тоест остави несигурната астрология и мъдростта на природата.“ („Кузари“, Маамар 4:27)
Оттогава, както подробно се обяснява в първото есе на „Кузари“, способността за пророчество станала наследство на неговите потомци. Вярата станала тяхно наследство.
Същото се случило и при Синайското откровение – откровението, което станало поправянето на греха на Адам. Там Всевишният разкрил на народа на Израил Своя закон – неговите основи и заповеди. Там им било заповядано да вярват чрез дълбоко осмисляне на онова, което им било открито, с непоколебима преданост и готовност за саможертва – защото именно така изглежда истинската вярност: в единението на тях и техните потомци със Създателя завинаги. На тях им било заповядано от Създателя на света да изпълняват заповедите, които „всички са свидетелства за вярата“. Затова във всички заповеди си спомняме Изхода от Египет, както пише Рамбан („Торат а-Шем Темима“).
В същото това откровение им било заповядано да предадат вярата на своите потомци:
„Това, което Той каза на Мойсей: „И в теб (в Мойсей) ще вярват завинаги“ – означава, че когато те предадат това и на своите деца, те ще знаят, че това е истина, без никакво съмнение, сякаш всички поколения сами са го видели. Защото на децата не се свидетелства лъжливо – не им се оставят в наследство безполезни измислици. И те изобщо няма да се съмняват в нашето свидетелство, а ще вярват с увереност, че ние със собствените си очи сме видели всичко, за което им разказваме.“ (Рамбан, Второзаконие 4:9)
Оттогава Израил остава верен на своя Бог и е готов да пожертва живота си заради единството на Неговото име.
Онзи народ, наречен Израил – Йешурун[1], се съедини в правотата на своята вяра така, както Всевишният създаде човека – праведен. Този народ се отказа от разсъждения относно онова, което получи по традиция. И дори най-простите хора от Израил принасят себе си на жертвеника на вярата, без никакви съмнения и разсъждения.
„Величието на нашата вяра в очите на Всевишния е в това, че понасяме тежестта на гоненията, търпим бедствия, както е написано: „Защото заради Теб ни убиват всеки ден“ (Псалми 44:23) – това се отнася за поколението на гоненията. И ние трябва да се радваме, че понасяме страдания, загуба на имущество, изгнания, защото всичко това ни украсява в очите на нашия Създател и това е нашата слава. И всички наши страдания, идващи от Него, се зачитат като всеизгаряне на жертвеника. И за това ни е казано: „Напълнете ръцете си за Всевишния, защото всеки беше против сина си и против брат си, за да ви даде днес благословение“ (Шмот 32:29).“ (Рамбам, „Игерет а-Шмад“).
Правота – това е вярност към целта.
Допълнения
Намираме за уместно да приведем тук следното:
Мъдреците на Кабала много силно възвеличаваха нейната мъдрост изобщо и особено в противоположност на изследванията на разума. Както пише за това Агра: „Там, където свършва философията, и по-нагоре, започва нашата мъдрост – Кабала.“ Освен това Агра определи мъдростта на философията като „външна“ по отношение на мъдростта на Кабала.
Рамбам, нашият учител в законите на вярата и знанието, не е привел в своите съчинения нищо от тази мъдрост. Нещо повече, както ни обясниха нашите учители, Рамбам е обяснил цялото дело на Сътворението, както и учението за Колесницата[2], не така, както ги обяснява Кабала[3].
И нашите учители ни обясниха, че Рамбам не е притежавал Кабала, защото по негово време тази мъдрост е била скрита и се е предавала само на единици. И виж за това в книгата на Агри Хавер „Маген ве-цина“ (гл. 1). И вече е написал Рамак в книгата „Пардес“, че този, който не познава истинската мъдрост и „талмуда“ (учението) за десетте сфирот, не се счита за еретик, въпреки че по отношение на останалите Основи на вярата дори този, който не е виновен за своето незнание, се счита за еретик. И както вече обяснихме, цялата причина е в това, че истинската мъдрост е била скривана. И само този, който я познава, но я отрича, се счита за еретик.
А в книгата „Меаян ганим“ е казано, че в края на живота си на Рамбам му се е разкрила мъдростта на Кабала. А в книгата „Шушан содот“ авторът привежда писмо на Рамбам, в което той възхвалява мъдростта на Кабала. И в книгата „Шомер эмуним а-кадмон“ е казано, че така е написал един от коментаторите на Рамбан върху главата Шлах, че раби Яаков отишъл в Египет и там предал мъдростта на Кабала на Рамбам. И Маарам Алшакар, в края на своята книга с отговори на възраженията му към Рашал, пише за това писмо.
А в книгата „Седер а-дорот“ авторът пише, че е видял в книгата „Игерет хамудот“, съставена от рав Елия Хаим, че той е видял писмо от Рамбам до негов ученик, в което той пише, че след като дошъл в „Земята на Елена“[4], намерил там един старец, който „отворил очите му“ за мъдростта на Кабала, и ако беше знаел това по-рано, нямало да напише нещата, които е написал. И в книгата „Мигдал оз“ е написано, че в края на дните си Рамбам е узнал мъдростта на Кабала. И в книгата „Закен ахарон“ към главата Хайе Сара е написано, че Рамбам в края на живота си е изучавал мъдростта на Кабала и дори се е разкаял за няколко неща, които е написал въз основа на философията[5].
В рамките на изучаването на мъдростта на Кабала ще обясняваме метафоричните имена на Всевишния в четвъртата Основа.
[1] „ישורון“ – от думата „ישר“ – „прав“.
[2] „מעשה מרכבה“.
[3] Делото на Сътворението се обяснява в „Сефер Йецира“, а Делото на Колесницата – в „Сифра де-цниюта“.
[4] Земята на Израил.
[5] Следва да се обърне внимание, че макар Рашба и неговият съд да са наложили „херем“ върху изучаването на философията, „Море невухим“ на Рамбам не е била включена в този херем, защото тази книга „успокоява душата на всеки, който я има“, и по-горе вече приведохме отговора на Рамо по тази тема. Но ние не трябва да изучаваме философските части на тази книга (бел. на автора).
Автор – Рав Еуд Авицедек (Раковский)
Източник – toldot.com