Вярата включва признаването на царството на Б-г и осъзнаването на собствената отговорност пред Него. Това е основата на живота на вярващия, целта на Творението и начинът за свързване с Всевишния, водещ към вечен живот.
„Страхопочитанието пред Владетеля — това е вяра“ (Зоар 1:141а)
Както изяснихме, вярата не е само знание или словесна декларация. Тя е образ в душата, в усещането за живота. Това страхопочитание пред Всевишния е вратата към усещането за вярата в самия живот, към съединяването на вярата с този свят. „Страхопочитанието пред Всевишния е вратата на въздигането, градината на вярата“ (Зоар 1:11).
Усещането за присъствие у стоящия пред Всевишния: „творение дребно и нищожно, тъмно и слабо осъзнаващо, пред Онзи, чието съзнание е съвършено“.
Това е осъзнаването на вярата, усещането за вярата в самия живот – усещането, че човек стои пред Царя: „Поставям Всевишния пред себе си винаги – това е велико правило в Тора и в качествата на праведниците, които „ходят пред Всевишния“. Защото когато човек седи, движи се и се занимава с нещо, докато е сам в дома си, това е съвсем различно от това как седи, движи се или действа пред велик цар. Не говори по същия начин и не отваря устата си пред домашните си така, както говори в присъствието на цар. Още повече, ако човек обърне внимание, че Великият Цар – Светият, благословен да е Той, Чиято слава изпълва цялата земя, стои над него и вижда всички негови дела. Както е казано: „Нима човек ще се скрие в тайни места и Аз няма да го видя!? Слово на Всевишния!“. Веднага ще дойдат върху него страхопочитание и смирение в страха пред Всевишния и той винаги ще се срамува пред Него.“ (Море Невухим 3:52).
Този страх е осъзнаване на Б-жествеността до степен на усещане за нейното присъствие: „Този страх се отнася до самата Б-жественост на Всевишния, защото на езика на войската думата за Б-жественост се превежда с дума, означаваща страх“ (Маарал, Натив ират а-Шем 1).
Думата „страх“ (יראה) на свещения език се състои от същите букви като думата „виждане“ (ראיה).
Този страх е основата за изпълнението на всички заповеди, както привежда Рамо в началото на Шулхан Арух относно реда на живота на евреина.
И също така, в самото това откровение, което стана основа на вярата на евреите, Той вложи страх в сърцата им: „За да бъде страхът пред лицата ви“ (Шмот 20:16). И Творецът свидетелства за тях: „О, ако това разположение на сърцето им да се боят от Мен и да пазят всичките Ми заповеди през всички дни беше останало у тях…“ (Дварим 5:26).
Страхът, заедно с усещането за присъствие, гарантира изпълнението на предупреждението: „Пази се да не забравиш…“. „И към предупрежденията, свързани със сърцето, се отнася и: „Пази се да не забравиш Г-спода, твоя Б-г“ (Дварим 8:11). И мъдреците казаха, че навсякъде, където е казано „Пази се да не…“ или „не…“[1], това означава заповед „не прави“. А това ни предупреждава да помним Всевишния във всяка минута.“ („Врати на разкаянието“, врата 3:27).
Знание за царството
„Поставям Всевишния пред себе си винаги… Великият Цар – Светият, благословен да е Той… стои над него…“ (Море Невухим 3:52). Признаването на царството е основата на целия живот на вярващия в изпълнението на Тора и заповедите.
„За да приеме върху себе си първо игото на царството, а след това да приеме върху себе си игото на заповедите“ (Брахот 13а). И така пише Рамбан за заповедта на вярата: „Рамбам пише, че първата заповед, която ни беше заповядана, е за вярата в Б-жествеността. Това означава, че трябва да вярваме, че съществува Причина и Източник и Той извършва всичко съществуващо. За това е казано: „Аз съм Г-спод, твоят Б-г“. Писанието ни казва с тези думи, че тази вяра не е нещо недостижимо и далечно. И така е казано ясно и в думите на мъдреците, че това е приемането на Неговото царство и това е вярата в Б-жествеността. Казано е в Мехилта: „Да нямаш други богове“. Защо е казано това? Защото Той каза: „Аз съм Г-спод, твоят Б-г…“. Това е подобно на цар, който посетил един град и слугите му казали: „Дай им закони“. Царят отговорил: „Не! Когато приемат моето царство, тогава ще им дам закони, защото ако не приемат моето царство, как ще приемат законите ми!?“. Така каза и Всевишният на Израел: „Аз съм Г-спод, твоят Б-г; да нямаш други богове пред Мен“. Аз не съм ли Този, Чието царство приехте в Египет? Те отговориха: „Да!“. Както приехте Моето царство, така приемете и Моите закони – „да нямаш…“.“ (Рамбан, Възражения към Рамбам, там).
Вярата в единството на Твореца се нарича „приемане на игото на Небесното царство“ (Брахот, там).
Това е целта на Творението
Признаването на царството, вярата, че ние сме Негови творения, и признанието на задължението, което това налага, са самата цел на Творението изобщо и на сътворяването на човека в частност. Както казва Рамбан: „А намерението във всички заповеди е да повярваме в нашия Владетел и да признаем, че Той е Творецът. И това е намерението в сътворението на света, защото нямаме друга цел в началото на творението. Б-г Всевишният желае съществуването на долните светове единствено заради това човекът да Го признае за Владетел, Който го е сътворил“ (Рамбан, края на глава Бо).
Изпълнявайки тази цел, вярващият се съединява с Всевишния и чрез това единение се удостоява с вечния живот на бъдещия свят. Това знание трябва да се утвърди в сърцето, защото е възвишено.
В заключение на този раздел
По този начин в тези глави обяснихме различните аспекти на вярата.
Научихме, че не бива да се мисли като онези глупци, че съществуването на Твореца, както и останалите Основи на религията, са „вяра“. Защото това не е така – това е истина. А вярата е знание, оформено в душата на човека.
Научихме, че не бива да се мисли като онези повърхностни хора, които смятат, че вярата е само чувство или осмисляне. Защото вярата е знание и образ в душата, самата „жизненост“ на вярващия – в неговата вярност към вярата.
Вярата беше заповядана и на поколението, получило Тора при Синайското откровение. Въпреки че всички те знаеха Основите на вярата на нивото на пророци, въпреки това им беше заповядано да вярват. Защото няма предел за това осъзнаване и за този образ в душата. И колкото по-голямо е разкриването, толкова по-голямо е задължението, защото вярата изисква изграждането на свят на яснота без и най-малкото съмнение.
Изискването да се издържи изпитанието на вярата съответства на степента на разкриване — защото вярата е твърда вярност към истината. Вярността задължава човек да отдаде живота си, подчинявайки го на игото на Тора и заповедите. Вярността задължава към саможертва; това означава да устоиш в изпитанията на освещаването на Неговото велико име дори пред лицето на смъртта.
Вярата е единение с истината и колкото по-силно е това единение, толкова по-достоен е човек за единение с вечността – живота в бъдещия свят.
[1] В оригинала „אל“ — не най-употребяваната форма на отрицанието „не“.
Автор – Рав Еуд Авицедек (Раковский)
Източник – toldot.com