Тринадесетте Основи на вярата са фундаментът на истинската реалност на човешкото съществуване: ако човек ги приема, неговият свят се съединява с волята на Твореца и дори да има грехове, той има дял в Бъдещия свят.
Тринадесетте Основи са образът на основата на реалността
„Когато човек повярва във всички тези Основи… дори ако е допуснал нарушения поради своите страсти и лошата си природа, той получава наказание според греховете си, но има дял в Бъдещия свят“ (Рамбам).
Когато човек изгражда своя свят върху фундамента на Основите на вярата, реалността на неговия живот се присъединява към реалността на волята на Твореца. Когато самият строеж на неговия свят, самото му възприемане на реалността е истинно, той има дял в Бъдещия свят. Възможно е да му липсва съвършенство поради неговите грехове и този недостатък ще бъде поправен в Гееном — за всеки по различен начин, — а след това му се дава вечно битие.
„Но когато човек престане да вярва в една от тези Основи, той сам се изключва от общността, отрича основата и се нарича еретик и атеист…“ Той е създал за себе си свят, който не съществува в реалността, свят, в който няма Творец, а ако има — това не е истинският Творец на света. „Неговото отрицание се отнася до Самия Творец и в неговата представа Той е нещо противоположно на това, което е.“ Защото „Творецът“, когото такъв човек е създал във въображението си, има тяло, материален е, ограничен е — това не е Безкрайният, благословен да е Той. Такъв човек живее в лъжлив свят и светът, който е изградил за себе си, не съответства на истинската реалност на битието. Тук се разкрива потресаващата дълбочина на свободата на избора: човек е способен да изтласка Твореца от своя свят. Да Го изтласка, защото по този начин той действително губи своя свят, а заедно с него и всички светове, свързани с него, както е обяснено в първата част на „Нефеш а-Хаим“.
Тринадесетте принципа на вярата са основната структура на реалността на битието. Всяко отклонение от тях е удар по самата форма на съществуването и пълно отдалечаване от нея.
Изхождайки от казаното, ще пристъпим към обяснението на втория въпрос, формулиран по-горе.
Изборът между истината и лъжата
Светът на нашия избор в по-голямата си част се колебае между две страни: добро и зло. Нивото на избора и неговата висота са различни при различните хора. Един избира между добро и зло за собственото си тяло, за своя статут, за положението си в този свят или от страх от наказание. Друг избира между добро и зло с оглед на живота в Бъдещия свят. А има и такива, които избират между същностното добро и същностното зло. Те знаят, че грехът е същностно зло, а заповедта — абсолютно добро.
Но не такова е било нивото на избора, на което се е намирал Адам, Първият човек, преди греха. Както обяснява Рамбам („Море Невухим“ 1:2), преди да яде от плода на Дървото на познанието, неговият избор е бил между истината и лъжата. Поради светостта и чистотата на своята душа той е постигал, че всяко нещо, което не е волята на Твореца, не съществува в реалността. То е лъжа. Тук изобщо не стои въпросът дали това нещо е добро или лошо; въпросът е само дали съществува или не, дали е истина или лъжа.
Това е избор на нивото на чистия разум. Различаването между истината и лъжата принадлежи към областта на разумните съждения. Различно е нивото на избора, до което Адам се спуска след греха, когато познава доброто и злото. Сега лъжата вече съществува за него като реалност, но от него се изисква да прецени дали тя е добро или зло.
В обективната система изборът е между истината и лъжата
Но и в нашия свят можем да намерим обективна система, в която става дума за избор между истината и лъжата. Това е Тора. Когато изборът се извършва вътре в тази система, законът е следният: „грешка в изучаването се счита за съзнателно нарушение“ (Авот 4:13). „Кажи на Моя народ неговото престъпление и на дома на Яаков – неговия грях.“ „Кажи на Моя народ неговото престъпление“ – това са учениците на мъдреците, за които неволно извършените грехове се считат за преднамерени; „на дома на Яаков – неговия грях“ – това са обикновените хора, за които преднамерените престъпления се считат за грехове, извършени по погрешка“ (Бава Меция 33).
Причината е, че освобождаването от наказание поради непреднамереност на греха съществува, защото материалните, телесните неща подвеждат човека или го карат да забрави закона. Такова освобождаване съществува в материалната система. В системата на обективните съждения няма освобождаване поради непреднамереност. Там става дума за истина и лъжа и ученикът на мъдреците, който се е издигнал до тази система, бива съден според нейните закони.
По отношение на Основите на вярата изборът е между истината и лъжата
Избор на такова ниво се изисква от всеки човек, защото, както обяснихме, Тринадесетте Основи на вярата са самият образ на основата на човешката реалност. Те са истинският фундамент, върху който човек може да изгради своето битие.
Невъзможно е човек да придобие Бъдещия свят, ако не е изградил за себе си такава реалност, дори ако това е станало неволно или по принуда. Принудата или грешката не могат да направят несъществуващото съществуващо.
Защото според закона на Тора принудата може да освободи човека от наказание, ако той е извършил нарушение, понеже е бил принуден към това действие. Но е невъзможно неизвършено действие да бъде сметнато за извършено, дори ако то не е било извършено поради принуда.
Когато става дума за самото съществуване на истинската реалност на човека, тези „освобождавания“ не могат да превърнат в реалност нещо, което в действителност не съществува.
Автор – Рав Еуд Авицедек (Раковский)
Източник – toldot.com