За молитвата
Две неща трябва да направи човек, за да възнесе своята молитва [към Небето]: първо, да не бъде „молещ се грешник“, и второ, самата молитва да бъде чиста. За това е написано (Теилим 24:3–4): „Кой ще се изкачи на планината на Б-га?.. [Този, който има] неопетнени (от грях) ръце и чисто сърце, който не е въздигнал напразно душата си (в молитва) и не се е клел лъжливо (за делата си, когато са го заклели преди раждането да бъде праведник)“.
В стиха „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си“ (Берешит 2:24) се намеква в написаното (Дварим 33:9): „Който казва на баща си и на майка си: не ги видях“, както и на (Теилим 45:11): „Слушай, дъще, и виж… забрави народа си и дома на баща си“. Тоест, [всички тези стихове имат предвид], че човек трябва постоянно да насочва душата и сърцето си само към Тора, без странични мисли, както е написано (Мишлей 5:19): „На нейната любов се отдавай постоянно“.
Същото важи и за молитвата, както е казано (Брахот 56): „Да няма предмет, отделящ [молещия се] от стената“, т.е. да няма чужда мисъл, която да прегражда думите му от „стените на сърцето му“.
И в това се съдържа идеята за единството на Ашема и Шехината – устата и сърцето символизират Ашема и Шехината. [Отстраняването на преградата между устата и сърцето води до единството на Ашема и Шехина.]
Преди да се започне молитва, е необходимо да се обмисли добре, за да се излива плавно от устата.
Както при хората – „колкото по-праведен е човек, толкова по-силен е неговият ецер“, така е и със заповедите и молитвите. Колкото по-важна е заповедта или молитвата, толкова повече ецер а-ра [подтиква към неизпълнението ѝ], и затова трябва да се подхожда с още по-голямо внимание. За това е казано (Брахот 66): „Човек винаги трябва да бъде внимателен в молитвата Минха“.
„Шма“ трябва да се произнася с любов, а молитвата [Шмонé есре] – със страх. В това се крие смисълът на „свързването на Геула и молитвата [Шмонé есре]“ – да се съединят любовта и страхът, обединявайки по този начин Четирибуквеното Име и Името на Господството (Адо-ной) в едно.
Благочестивите хора от миналото се молели дълго, и затова Тора се запазвала и благославяла чрез тях. Не бива да се проточва молитвата повече от три часа. Същността на молитвата е да разруши човешката гордост и да го върне към Всевишния. Молитвата трябва да бъде преди всичко за целия народ Израел.
Човек трябва да иска от Всевишния две неща: да ни пази от грях в този свят и да ни помага да достигнем Бъдещия свят. Затова казваме: „За да пазим Твоите закони в този свят и да се удостоим да живеем в Бъдещия свят“. Това съответства на животинската душа и разумната душа.
В деня, в който се чете мусаф, на човека се дава допълнителна душа – прираст на духа на святостта.
Повечето молитви са в трето лице, защото не е подобаващо да се обръщаме към Царя „на ти“.
Цялата ни вяра е свързана с Четирибуквеното Име. Това Име е същностното Име. То не сочи към Неговите действия, а само към факта, че Той съществува винаги и Сам по Себе Си, [без да дължи Своето съществуване на никого и нищо]. Другите народи постигат [Него] само чрез други имена, които метафорично описват Него от страна на Неговите действия. Затова те не се прилепват към Неговото Име.
Въпреки че [ежедневните] жертвоприношения се извършват от коените (свещениците), задължението да се моли лежи върху всеки евреин. [Работата е там, че] жертвата трябва да бъде принасяна от целия Израил, а коените са техните пратеници.
Написано е (Брахот 34а): „Този, който моли за милост за ближния си, не трябва да споменава името му.“ Причината е, че в този случай молитвата се приема по-добре, тъй като този, за когото човек се моли, не се проверява [дали е достоен].
В жертвоприношението има два етапа – заколването на животното (шхита) и самото принасяне (акрава) [приемане на кръвта, пръскането на кръвта върху жертвеника, запалването на частите от животното върху жертвеника и т.н.]. Акрава съответства на молитвата, а шхита съответства на страданията, които човек изпитва в изгнание, когато Храмът е разрушен. За това са казали (Брахот 316): „Шхита е кошерна, дори ако е извършена от чужд човек [не коен], тъй като е причинена от чужденци [неевреи]. Но акрава не е такава.“
Автор – Равин Елияху миВилна Виленский Гаон
Източник – toldot.com