Исав мразеше Яков не защото той „отне” от него благословията, а защото Яков получи тази благословия.
„И Исав намрази Яков заради благословията, с която баща му го благослови…“ (Берейшит 27:41).
На пръв поглед може да изглежда, че Исав мразеше Яков, защото той „открадна“ благословията която беше предназначена за него. Защо тогава Тора подчертава, че Исав го мрази „заради благословията, с която баща му го благослови“? Изглежда, че самият факт, че Яков получи благословията, предизвика омраза.
Следната история ще ни помогне да разберем това по-добре.
Австрийският император имал придворен евреин, който се казвал равин Шимон. Императорът обичаше да обсъжда с него от време на време сложни въпроси, чието решение изискваше специална мъдрост. По време на един от тези разговори императорът попитал:
– Кажете ми, равин Шимон… Вие евреите сте мъдри, интелигентни и талантливи хора. Как си обяснявате защо сте толкова години в изгнание?
Равин Шимон въздъхна:
— Какво мога да отговоря, Ваше Величество? Безпричинната ненавист ни навлече това нещастие и тъкмо тя ни пречи да намерим избавление… Завистта, която все още е широко разпространена сред нашия народ, ни държи толкова дълго в изгнание.
Отговорът на равин Шимон се стори незадоволителен за императора. Той поклати глава, което означаваше: казаното не се побираше в главата му. Но разговорът приключи и равин Шимон си тръгна.
Скоро императорът отиде на зимен лов. По някаква неизвестна причина конят му се изплашил, препусна, без да слуша поводите, и отнесе императора в гъсталака. Слугите нямаха време да мигнат с око, когато могъщият кон изчезна от погледа им заедно с ездача.
По някое време императорът паднал от дивия препускащ кон. Вече беше тъмно и му беше трудно да намери пътя обратно. Той се луташе из гората, търсейки някакви знаци, които да му помогнат да се измъкне оттук.
Път така и не намери, но видя светлина, която трептеше в далечината. „Ако стигна до това жилище, вероятно ще ме приютят и ще ме оставят да пренощувам. Ако не, тогава съдбата ми е решена: няма да мога да оцелея през нощта в такъв студ“, помисли си императорът и се залута по посока на светлината.
Но скоро река препречи пътя му. Не беше много широка, но беше невъзможно да се премине. Императорът трябваше да свали великолепния си ловен костюм и да преплува. От другата страна на реката имаше малко селце, жителите на което вече бяха легнали.
Измръзналият император чука на вратите на къщите, но никой не му отваря. Селяните, гледащи през процепите на капаците, видяха непознат в мокра риза посред студена нощ. Изглеждаше луд и определено не вдъхваше доверие.
Императорът вече беше близо до отчаянието, когато вратата на една от къщите се отвори пред него. На прага стоеше евреин, който се смили над треперещия пътник, мокър до кости.
– Влез бързо, стопли се с чаша водка и сега ще ти приготвя храна! – каза евреинът на госта, без дори да го попита за името. Императорът, не вярвайки на късмета си, влезе в къщата.
С крайчеца на окото си той забеляза, че домакинята не е много доволна от решението на съпруга си. Императорът чу нейния силен шепот: жената подозираше, че техният гост е разбойник. Но собственикът не промени решението си. Той подаде на госта кожено палто, за да го стопли, и приготви проста, но вкусна храна, а след това му оправи леглото.
На следващата сутрин императорът помолил евреина да му наеме карета, за да го откара до столицата.
„Вие, господине, дори не се нуждаете от файтон… Аз имам каруца, така че сам ще ви закарам до столицата“, отговори собственикът въпреки възраженията на жена му, които се чуваха ясно, въпреки че говореше шепнешком.
Скоро евреинът и императорът отишли в столицата.
-Къде да те заведа? – попитал евреинът.
– Към императорския дворец! – беше отговорът.
Каруцата спря пред портата на двореца, гостът бързо скочи от нея и изчезна в двореца, без да даде на собственика коженото палто, което му беше дал назаем.
– Горко ми! Наистина беше крадец, съпругата се оказа права! – горчиво прошепна евреинът.
И няколко минути по-късно ситуацията стана още по-лоша: охраната се приближи до него и поиска да ги последва.
И така евреинът е въведен в тронната зала, където самият император вече го очаква в целия си блясък, в церемониално облекло. Сега е трудно да го разпознаем като бедния пътник, когото нашият евреин приюти за нощта. Императорът се обърна с усмивка към гостоприемния домакин:
– Разпозна ли ме?
– Никога не съм Ви виждал, Ваше Величество! – чу в отговор.
Тогава императорът разкри тайната:
– Прекарах тази нощ под твоя покрив! Още ли твърдиш, че не ме познаваш? Сега ми кажи: колко трябва да ти платя за нощувка, за храна и за това, че ме доведе тук? Колко сребърни монети искаш? Десет, сто, или хиляда? Или може би искаш да получиш парцел плодородна земя?
Като чул щедрото предложение на императора, евреинът започнал да мисли. И тогава той каза:
– Ваше императорско величество! Имам само една малка молба. Аз съм малък търговец. Доскоро бях единственият търговец в района, но наскоро се появи още един евреин, който ми е конкурент. Затова Ви моля, Ваше Величество, да го принудите да си потърси друго занятие!
На лицето на императора се изписа удивление. Той се убеди, че равин Шимон е прав. „Точно — помисли си той. — Завистта стана причина за изгонването на евреите. В крайна сметка този човек можеше да поиска парцел плодородна земя и наистина да забогатее. Какво иска той? Само да отстраня неговия конкурент!“
Разбира се, става дума за универсално човешко качество, присъщо не само на евреите… Често, вместо да желае благо за себе си, човек желае никой да не е по-добре от него!
Точно така се чувстваше Исав. Той мразеше Яков не защото той „отне” благословението му, а защото завиждаше на Яков за благословението, което получи! Този момент подчертава Тора, като се казва, че Исав възненавидил Яков „заради благословията, с която баща му го благослови“. (Леламедха)
Автор – „Оцарот“
Източник – toldot.com
Превод – bneinoah-bg.com