Ако човек вярва във всички Основи на вярата и ги нарушава единствено поради слабост или грешка, той все пак остава част от народа на Израил.
„Когато човек повярва във всички тези Основи и вярата му в тях се изясни, той става част от народа на Израил. Тогава съществува заповед да го обичаме, да проявяваме милост към него и да прилагаме спрямо него всички заповеди на Всевишния, отнасящи се до отношенията между човека и ближния му – за любовта и братството. Дори ако такъв човек съгреши поради влечение или защото лошата му природа е надделяла над него, той ще получи наказание за своя грях, но има дял в Бъдещия свят и принадлежи към грешниците на Израил. Но ако у човека се окаже разрушена една от Основите [на вярата], той отпада от общността и отрича фундамента. Такъв човек се нарича еретик или епикорос. Съществува заповед той да бъде ненавиждан и притесняван и за него е казано: „Нима няма да намразя онези, които Те ненавиждат, Всевишни?“ (Псалми 139).“ (Рамбам, краят на Тринадесетте основи, коментар към глава „Хелек“)
Законът за еретика в този свят се отнася само до преднамереното отрицание
„Заповед е да бъде ненавиждан.“
По-горе обяснихме, че няма освобождаване от отговорност при непреднамерено отрицание на Основите. Но разумът не може да приеме, че съществува заповед да бъде убит човек, който отрича Основите непреднамерено или по принуда. Така постановява и Рамбам в „Законите за бунтовниците“:
„Онзи, който не признава Устната Тора… принадлежи към еретиците.“
По-нататък той пише:
„За кого говорим? За човек, който е отрекъл Устната Тора въз основа на собствените си разсъждения и на доводи, които са му се сторили правилни, последвал е незрелия си разум и упорството на сърцето си и пръв е отрекъл Устната Тора, както постъпили Цадок и Байтус, а също и всички, които се заблудили, следвайки ги.
Но децата на тези заблудени хора и децата на техните деца, които били отведени от бащите си, родили се сред караимите и били възпитани в тяхната религия, са като отвлечени деца. Такъв човек е израснал сред тях и не бърза да се завърне към пътя на заповедите. Той е подобен на човек, който е бил принуден. Дори ако впоследствие е чул, че е евреин, и е видял евреите и техния закон, той все още е като човек, принуден [да не спазва заповедите], защото е бил възпитан в заблуждение.
Така стои въпросът и с тези [караими или последователи на Цадок], които следват погрешните пътища на своите бащи. Затова те трябва да бъдат насочвани към завръщане и приближавани с мирни думи, докато не се завърнат към Тора“ („Закони за бунтовниците“ 3:3).
Оттук следва, че приведените по-горе думи на Рамбам за Основите трябва да бъдат разделени на две части. Единият закон се отнася до Бъдещия свят. По отношение на него непреднамереното отрицание не спасява човека и той е длъжен да познава всички Основи, за да се удостои с Бъдещия свят.
Другият закон се отнася до този свят – до постановлението еретиците да бъдат ненавиждани и т.н. В този случай законът действа само когато Основите у човека са били „разрушени“, тоест когато той ги е разрушил преднамерено. Но ако е бил принуден към това, трябва да бъде насочван към завръщане.
По същия начин Абарбанел обяснява разликата между преднамереното и непреднамереното отрицание на Основите на вярата:
„Това явление, ереста, може да има две причини. Първият вид е ереста, породена от глупост и липса на истинско разбиране – било поради придържане към простия смисъл на стиховете, било поради други причини. За такива е казано: „Завърнете се, непокорни деца, които отричате.“ Ако обаче се завърнат, поправяйки възгледите си чрез истинското пророчество, те ще спасят душите си от гибел.
Другият вид е ереста, породена от бунт. Тогава човек, притежаващ знание, като Елиша Ахер, отрича чрез преднамерен бунт. Той злонамерено издига лъжливи обвинения, за да оспори истината и да я отхвърли. Поради това вратите на покаянието се затварят пред него. За това е казано: „Завърнете се всички, освен Елиша Ахер, който познаваше своя Господар и преднамерено се разбунтува срещу Него.“
Така общото между онези, които отричат поради глупост, и Елиша Ахер е, че докато вярват в заблужденията си, те са еретици и отрицатели и нямат дял в Бъдещия свят. Разликата между тях е, че еретиците поради глупост са близо до това да изоставят глупостта си и да поправят нарушеното, стига да се завърнат и да допълнят липсващото чрез истинско изучаване на Тората.
За Елиша обаче няма такава надежда и у него няма подобна готовност, защото той е злодей, който отрича съзнателно и с ясния си разум. Именно така трябва да бъдат разбирани думите на Рамбам за тези Основи“ („Рош Амана“, 12).
Хазон Иш пише по този въпрос:
„Тук съществува още едно условие – отрицанието да не е извършено по принуда. Както пише Рамбам („Закони за бунтовниците“ 3:3): „А „отвлеченото дете“ принася [очистителна] жертва, както е казано в началото на глава „Клал гадол“. Заповядано ни е да поддържаме живота му и дори да нарушим Шабат, за да го спасим.“
В „Хагаот Маймонийот“ („Закони за качествата“, 6) е казано: „Позволено ни е да го ненавиждаме едва след като той отхвърли увещанията.“
В края на книгата „Ахават хесед“ от името на Агри Молин е написано, че съществува заповед да обичаме злодеите именно поради тази причина. Той привежда и отговора на Маарам от Люблин, според когото в нашето положение се смята, че увещанието изобщо не е било извършено, защото ние не умеем да увещаваме. Затова гледаме на злодеите като на хора, принудени от обстоятелствата. Следователно гледаме на такъв човек като на принуден от обстоятелствата…“ („Йоре Деа“ 2:28).
Там той добавя още, обяснявайки кога така нареченото „отвлечено дете“ се смята за човек, който престъпва съзнателно:
„Законът гледа на дете, отвлечено от идолопоклонници, като на евреин. Добитъкът, заклан от него по кашерен начин, е разрешен за храна, защото сме уверени, че ако му бъде разказано всичко необходимо и за завръщането му бъдат положени толкова усилия, колкото са нужни, той непременно ще се разкае и няма да нарушава преднамерено.
Ако обаче за завръщането на някого от тях са били положени усилия, но той не се разкайва и продължава да престъпва преднамерено, тогава той е като бунтовник. Колко точно усилия трябва да бъдат положени, зависи от решението на съдиите, което те ще вземат с дух на святостта, когато произнасят присъдата.
Това, че мъдреците от последните поколения спорят за цдуким от последните поколения – дали техните прегрешения трябва да се смятат за извършени по принуда – е спор относно количеството знания, които те притежават за народа на Израил и за това, че бащите им са се отделили от Израил и са му се противопоставили. Въпросът е дали тези знания са достатъчни, за да се смятат прегрешенията им за преднамерени, или те все още се разглеждат като извършени по принуда. Но в действителност всеки човек трябва да бъде разглеждан поотделно“ (1:6).
Законите за бунтовниците в наше време
Хазон Иш пише:
„Струва ми се, че законът за „бунтовниците“ действа само когато Провидението на Всевишния е явно, както във времената, когато е имало чудеса и „глас от Небесата“, а праведниците на поколението са се намирали под крилото на особено Провидение, видимо за всички. Тогава еретиците били движени от изключително силно лошо начало, което ги тласкало към всякакви страсти и всепозволеност.
Тогава унищожаването на злодеите било „ограда“, тоест защита за света, защото всички знаели, че развращаването на поколението ще доведе наказания в света – епидемии, войни и глад.
Но във времената на скриване, когато народът е лишен от вяра, низвергването на злодеите не затваря „пробойната“, а само я разширява, защото народът ще възприеме това като убийство и насилие. А тъй като сме длъжни именно да поправяме, този закон не е приложим днес, защото не води до никакво поправяне. Ние трябва да възвръщаме любовта и да увеличаваме нейната светлина, доколкото е възможно“ („Йоре Деа“ 2:16).
На пръв поглед това противоречи на написаното от Рамбам:
„Знай, че сме получили предание от нашите учители, че нашето време е време на изгнание и през него не можем да произнасяме смъртни присъди. Но това се отнася само до евреин, извършил престъпление, за което наказанието е смърт. Еретиците, цдуким и байтусим обаче, поради огромната тежест на тяхното зло, биват наказвани, за да не унищожат Израил и да не погубят неговата вяра. Това вече е прието като закон от мнозина във всички западни земи“ (Коментар към Мишна, „Хулин“ 1).
Възможно е по времето на Рамбам „праведниците на поколението“ все още да са се намирали под особено Провидение. Но може да се отговори и по друг начин: Рамбам говори за хора, които унищожават Израил и погубват неговата вяра – за онези, които чрез своите възгледи влияят върху другите и отклоняват Израил от пътя на вярата. Всичко това изисква допълнително изследване.
За връщането им към покаяние
На пръв поглед в думите на Рамбам съществува противоречие. В „Законите за идолопоклонството“ той пише:
„Отстъпникът, обърнал се към идолопоклонство, се е разбунтувал срещу цялата Тора. Същото се отнася и за епикороса измежду евреите – той вече не се смята за евреин в никакво отношение. Тяхното завръщане [покаяние] никога не се приема, както е казано: „Никой от влизащите при нея не се завръща и те не намират пътищата на живота“ (Мишлей 2:19).
Епикоросите следват мислите на сърцето си в своята глупост, докато накрая започнат да нарушават Тората с намерение да разгневят [Всевишния], спокойно и без стеснение, твърдейки, че в това няма грях. Забранено е да се разговаря с тях и изобщо да бъдат призовавани към покаяние, както е казано: „Не се приближавай до вратата на дома ѝ“ (Мишлей 5:8)“ („Закони за идолопоклонството“ 2:5).
Оттук може да се разбере, че покаянието не помага на еретика. Несъмнено тук става дума за онези, които отричат преднамерено, защото, както ще бъде обяснено по-нататък, съществува заповед онези, които са станали еретици непреднамерено, да бъдат приближавани.
Но в „Законите за покаянието“, след като изброява еретиците и атеистите, Рамбам пише:
„Какво имаме предвид, когато казваме, че никой от тях няма дял в Бъдещия свят? Това се отнася за случаите, когато те умират без покаяние. Но ако човек се разкае за своето злодейство и след това умре, той е разкаял се човек и има дял в Бъдещия свят, защото няма нищо, което да може да устои пред покаянието.
Дори ако през целия си живот е отричал Основите, но накрая се е разкаял, той има дял в Бъдещия свят, както е казано: „Мир, мир на далечния и на близкия – каза Всевишният – и ще го изцеля“ (Йешаяу 57:19). Всички злодеи, бунтовници и подобните на тях, когато се разкаят явно или тайно, биват приети…“ („Закони за покаянието“ 3:14).
Коментаторите на Рамбам – „Кесеф Мишна“ и „Лехем Мишна“ – вече са обсъждали този въпрос. Виж казаното там.
Самият Рамбам обаче разглежда това привидно противоречие и го разяснява:
„Това, което смятате за противоречие в закона за еретиците, изобщо не е противоречие. Първото изказване: „Тяхното завръщане [покаяние] никога не се приема“, означава, че ние не приемаме покаянието им. Не гледаме на тях като на разкаяли се, а продължаваме да ги смятаме за еретици, каквито са били и преди. Праведността, която показват, обясняваме със страх или с желание да измамят хората.
Следващото изказване: „Но ако човек се разкае за своето злодейство и след това умре, той е разкаял се човек и има дял в Бъдещия свят“, означава, че ако те действително са се разкаяли – а това се отнася единствено до отношенията им със Създателя – имат дял в Бъдещия свят.
Този закон се отнася до отношенията им със Създателя, докато първият се отнася до отношенията им с хората“ („Респонса на Рамбам“).
Автор – Рав Еуд Авицедек (Раковский)
Източник – toldot.com