Рамхал описва пет степени на разкриване на Б-жественото управление в света, които съответстват на етапите в развитието на човечеството и на всеки отделен човек. Тези степени показват как вярата се изгражда и задълбочава – от скритото присъствие на Б-г до пълното Му постигане чрез мъдрост и познание, подобно на процеса на растеж и съзряване.
Петте степени на разкриване на истината като основа на вярата
Рамхал обяснява в книгата „Даат Твунот“: „Ако разгледаме всички състояния на света според степента, в която правлението на Всевишния е разкрито или скрито, ще видим ясен ред на тези състояния. Те са общо пет. Това са всички състояния, всяко в своето време – онези, които вече са били, и онези, които предстоят, до окончателното завършване на света в бъдеще.“ (Даат Твунот, §142)
Ако се вгледаме в думите му, ще видим, че основите, които обясняваме в този раздел относно изграждането на вярата и пътищата за нейното придобиване, представляват различни аспекти на степените, за които говори Рамхал.
От думите на Рамхал се разкрива последователността на степените, чрез които в света се разкрива битието на Твореца. Според тези степени се изгражда и вярата на всеки евреин. Тези пет степени съответстват на петте периода в израстването на човека.
Изграждането на вярата е процес на растеж, подобен на растежа на растение, както ще обясним по-нататък в този раздел. Всяко ново разкриване от страна на Всевишния задължава човека към по-голяма вяра. От друга страна, колкото по-дълбоко човек постига истинската реалност, толкова по-силна трябва да бъде неговата вяра. Образът в душата, в който няма и най-малко съмнение, задължава човека дори до саможертва. Такова е правилото: вярата трябва винаги да бъде свързана с истината и да се съединява с нея чрез вярност, подобно на това как жена, посветена на своя съпруг, е длъжна да му бъде вярна[1]. По същия начин и народът на Израел, наречен „вяра“, е посветен на Твореца с пълна вярност и саможертва, според степента на разкриването на вярата.
„Първото състояние са първите две хиляди години на хаоса (Санхедрин 97а), включително египетското изгнание. Това е времето, когато Милосърдният, благословен да е Той, е напълно скрит от света, сякаш е оставил земята и не вижда, и не чува делата на хората.“ (Даат Твунот, §142)
През този период „Всевишният изобщо не се проявява в света“ (пак там, §146). Както вече обяснихме, присъствието на Всевишния в света е можело да бъде открито единствено чрез изследване и размишление, както направил Авраам. Авраам бил единственият, който по този път достигнал до разкриването на вярата, и се удостоил Всевишният да му се разкрие в отговор. Оттук започват двете хиляди години на Тора.
„Второто състояние е време като нашето, когато няма пророчество и няма знамения и чудеса, които да принудят човека да познае величието на Всевишния. И все пак има известно разкриване и известно познание за величието на Всевишния. Обърни внимание, че изгнание като египетското не е имало нито преди, нито след това. Тогава Израел беше потопен в робски труд, нямаше Тора и Израел още не беше отделен народ със свои закони и заповеди, а хората изобщо не познаваха името на Всевишния. Сега обаче ние имаме Тора и затова, макар да сме в изгнание, това време не може да се нарече време на хаос, както нарекохме първите две хиляди години (вж. Санхедрин 97а). Защото Тора вече ни е дадена от небесата и завинаги е в нашите ръце, слава на Милосърдния за това, и името на Всевишния е известно сред народите.“ (пак там)
„Време като нашето.“ Ние нямаме „разкриване на Тора“ или „чудеса“. Имаме само преданието, което ни разказва за тези чудеса и за Синайското откровение, както и Тора, която е останала при нас. Затова това вече не е време на „хаос“, защото Тора и преданието, които са „образът на реалността“, вече са запечатали в душите на Израел, а също и в душите на народите по света, знанието за битието на Твореца. И всеки, според естеството на своето сърце, се удостоява с дълбочината на вярата и познанието за Твореца, съобразно Тора, която ни е предадена.
„Третото състояние е времето, когато Светият, благословен да е Той, управлява света чрез знамения и чудеса, открито пред всички народи, за да покаже, че Г-спод, Всесилният, пребивава сред Израел. Това е цялото време на Първия и Втория Храм. Но разбери, че това разкриване е повърхностно, тоест осъществява се чрез дела – чрез видими чудеса. Ако тези чудеса не съществуваха, вярата не би станала ясна. Но това все още не е онова пълно разкриване, чрез което Всевишният желае да открие Своята слава в света.“ (пак там)
Тези явни чудеса станаха за нас основата на вярата. Но това беше „повърхностно“, тоест „външно“ разкриване, без онази вътрешна дълбочина, без размисъла и постижението, които изисква истинската вяра.
„Четвъртото състояние е, когато Светият, благословен да е Той, ще се разкрие на всички създания чрез знание и постижение. Не чрез чудеса, а чрез това, че ще видят славата на Всевишния и ще я постигнат чрез своята мъдрост и знание. За това е казано: „Защото земята ще се изпълни с познание за Б-г, както водите покриват морето.“ (Йешаяу 11:9). И още: „С очите си ще видят Всевишния, когато Той се завърне в Цион.“ (Йешаяу 52:8). И още: „И ще се разкрие славата на Всевишния, и всяка плът ще я види заедно.“ (Йешаяу 40:5).
Тогава вече няма да бъдат необходими чудеса и знамения, за да се потвърди вярата. Достатъчни ще бъдат знанието и постижението, така както е при пророците и ангелите, които познават Всевишния. Това знание е ясно и истинно, без никаква сянка на съмнение. Така целият Израел позна Всевишния на планината Синай, както е казано: „Лице в лице говори Г-спод с вас на планината, отсред огъня.“ (Дварим 5:4). И още: „От небето говорих с вас.“ (Шмот 20:19). И още: „За да чуе народът Ми, когато говоря с теб, и да вярва в теб завинаги.“ (Шмот 19:9).
Тогава вярата няма да бъде свързана с чудеса, защото ако вярата зависи от чудото, щом възникне съмнение в чудото, ще изчезне и вярата. Вместо това ще има ясно знание, произтичащо от виждането и постижението, без никакво съмнение.
В това се състои абсолютният връх на вярата – нейното постигане чрез мъдростта и познанието за Твореца, на които ни учи Тора. В това ще се изпълни съвършено заповедта: „И ще узнаеш в онзи ден, и ще приемеш със сърцето си, че Г-спод, Той е Б-г горе на небето и долу на земята – няма друг“ (Дварим 4:39).
„Петото състояние е времето на възвисяването – възвисяването на самата същност на човека и на неговата способност да постига. Докато управлението и властта на Всевишния не се разкрият с цялата яснота на познанието, поне веднъж, в първата си проява, този закон не може да се счита за разкрит и властта на Твореца не е влязла в пълната си сила. Но щом това разкриване се случи веднъж, законът вече е разкрит. От този момент нататък ще има само допълване и възвисяване. Това възвисяване ще стане възможно след първото разкриване, когато Всевишният очисти същността на човека, а след това, според степента на това очистване, ще му разкрива все повече от Своята слава и величие.“ (пак там)
Петте степени съответстват на петте периода от развитието на човека
„Погледни различните етапи в развитието на човека. Несъмнено Светият, благословен да е Той, би могъл да създаде човека съвършен още от самото му раждане, ако пожелаеше, защото за Него няма пречки. Но Той не направи това. Колко несъвършен е човекът, когато се ражда! И той израства постепенно, стъпка по стъпка. Виж, че това е точно отражение на славата на Всевишния и на начина, по който Той действа, разкривайки Своята власт – начина, по който, благословен да е Той, води и управлява света чрез петте описани състояния, които по същество са етапите на израстването на света. Светът се развива и съзрява така, както съзрява човекът, а славата на Всевишния се разкрива постепенно, степен след степен.
Началото на човешкия живот става чрез съединението на двама души – бащата и майката, които участват в неговото създаване. Именно те изпълняват ролята на прародители, каквито има всяко родено същество. Но през цялото време на бременността детето остава скрито в утробата на майката. След това се ражда, излиза на света и постепенно расте. То е далеч от съвършенството – както физическото, така и умственото – докато не завърши процесът на неговото израстване. Най-напред се развива неговият разум и на тринадесет години върху него вече лежи задължението да изпълнява заповедите. Но и тогава той все още не е достигнал съвършенство – той е още юноша. Развитието продължава, докато човек напълно съзрее. От този момент нататък той продължава да се възвисява, с напредването на възрастта, докато достигне дните, когато ще бъде украсен с мъдрост, увенчан с белите си коси и с разбирането на мъдреците, когато дългият живот ще го е приобщил към мъдростта. Това е пример за онзи постепенен ред на развитие, за който говорихме по-горе. Така се оказва, че човекът, воден от Всевишния, сам по себе си отразява начина, по който Всевишният го води. За това вече говорихме.“ (пак там, 148)
[1] Тук е уместно да приведем обяснението на рав Моше Шапиро („Живей с вяра“, урок 2:2):
„2. Вярата е задължението да приемеш истината.
За вярата говорим на втория етап, защото тя е предшествана от осъзнаването, което принадлежи към категорията „истина“. Едва след осъзнаването на истината идва ред на вярата. Истината се изяснява в съзнанието като „истина“, тоест човек достига до ясно и обосновано убеждение. След като нещо е изяснено като истина, идва ред на вярата, чиято същност е да се опреш на тази истина. Вярата идва след като знанието вече е утвърдено в разума на човека.
Не е правилно да се каже: „Аз вярвам, че Всевишният съществува“, защото Неговото съществуване е истинно и ясно знание, което не се нуждае от вяра. Правилно е да се каже: „Аз вярвам в Него“, тоест: „Аз Му се доверявам, уповавам се на Него и никога няма да изменя на тази вяра.“ Това е „заповедта на вярата“ – приемането на истината по такъв начин, че тя никога да не отслабне. Това означава, че „истината“ се полага на сигурно и непоколебимо място.
В Писанието виждаме, че „вяра“ е едно от названията на „завета“. В книгата Нехемия, там където се говори за сключването на завет, е казано: „И за всичко това сключваме „вяра“ (אמונה) и го записваме…“ (Нехемия 10:1). Тоест „вяра“ означава обещание, което не може да бъде отменено.
Мъдреците намекват за това с думите: „Той е истина, тя е вяра“ (Зоар, Пинхас 230а), тоест „истината“ е мъжкият аспект, а „вярата“ – женският.
Маарал от Прага („Пътят на вярата“, края на първа глава) обяснява това така: „Жената вярва на мъжа повече, отколкото мъжът вярва на жената, защото „вяра“ (емуна) е дума от женски род, а „истина“ (емет) – от мъжки. В жената няма толкова истина, колкото вяра. Разбери това и от факта, че на мъжа е позволено да има няколко жени [едновременно], а на жената не е позволено да има няколко мъже.“
В рамките на брака положението на жената се състои в това, че тя е длъжна да пази вярност. За нея всяко обръщане към „друг“ накърнява нейната вярност и разрушава самото понятие за брак. Следователно вярата е изключителна, неизменна връзка с истината. Именно такава връзка се нарича „вяра“.“
Автор – Рав Еуд Авицедек (Раковский)
Източник – toldot.com