Тора не разрешава да си представяме Твореца като Същество, притежаващо някакви човешки или физически свойства. Но защо самата тя постъпва така?
Според Рамбам, този, който в представите си приписва на Твореца телесна обвивка, се лишава от своя дял в Бъдещия свят. Под телесна обвивка се разбира всяка концепция от този род: физическо тяло като човешкото, отделен елемент от тялото, абстрактно изображение или дори проста схема. Трябва да вярваме, че Всевишният е извън пределите на материалното възприятие, че Той е напълно трансцендентен и абсолютно безтелесен. Той няма нито тяло, нито органи, нито други осезаеми признаци.
Проблемът обаче е, че Тора често говори за Бога, използвайки физически категории. Срещаме изрази като „ръката на Бога“, „очите на Бога“, „Божия пръст“. На всички са известни фрази като — „Със силна ръка и протегната мишца“; „Очите на Бога… са върху нея (Земята на Израил)“. Ако ни е забранено да си представяме Твореца в телесен или някакъв друг конкретен облик, защо Тора прави това? Знаем, че Бог се подчинява на Своите собствени правила, че Той спазва заповедите на Тора, но защо пренебрегва тази забрана? Защо и, най-важното, по какъв начин трябва да установяваме контакт с Бога, без да използваме никакво изображение, ако самата Тора Го описва с видими черти?
Грехът „агшама“ — придаването на физически свойства на Бога — е наистина много тежък. Този, който се моли на Всевишния, представяйки си Го в някакъв образ или форма, нарушава тази забрана, което се разглежда като един от видовете идолопоклонство. Но защо Тора — учението на Самия Бог — Го изобразява в такива осезаеми, телесни форми? Как трябва да си представяме Твореца, четейки за Неговата „ръка“ или „крак“? Наистина, ако ни е забранено да имаме каквато и да е мисловна представа за Божествената ръка и крак, защо Тора използва такива изрази?
Рамбам анализира този въпрос в своя труд „Илхот есодей а-Тора“ („Фундаментални закони на Тора“). Той пише: „Дибра Тора келашон бней адам — Тора говори на езика, привичен за хората“. С други думи, Тора използва метафорични образи, когато става дума за Бога; тя Го описва с разбираеми за нас изрази, „заемайки“ нашите представи и нашия език.
На пръв поглед изглежда, че Тора говори на човешки език, тъй като не можем да разберем друга система за изразяване на мисли; ние възприемаме само тези неща и явления, които са част от заобикалящия ни свят. Живеем в ограничен, диференциран свят; заобиколени сме от живи същества с ръце, крака и очи, затова Тора използва тези познати ни образи и названия. Как иначе може тя да говори с нас и да бъде разбираема за нас, простите смъртни? Не, разбира се, ние разбираме, че зад метафората, зад тези антропоморфизми, се крие нещо повече. Използвайки проста лексика, Тора облича в плът безкрайно множество свои дълбоки смислови пластове. Това е само средство за по-дълбоко разкриване на значения. Тъй като абстрактното може да се предаде само с конкретни средства, Тора съзнателно използва тази позната ни конкретна терминология.
Това е общоприетото мнение за езика на Тора. По-фин анализ обаче показва, че то е невярно. Ако приемем за основа мнението на Рамбам, че Тора използва познати за хората изрази като аналогия („машал“), предстои ни да отговорим на два трудни въпроса. Първо, как може Тора да използва думи, които, строго погледнато, са неверни? Нали знаем, че Тора е абсолютно правдива, с всяка своя буква, с всеки нюанс. Тора сме получили от Самия Творец, следователно дори външните ѝ смислови пластове трябва да бъдат изключително точни и проверени. Аналогиите и метафорите са полезно нещо, но те изкривяват истината. Разбираме стремежа на Тора да разтълкува нещо много дълбоко и абстрактно с помощта на такъв прост образ като, да речем, „ръката на Господ“, но може ли тя да говори за „ръка“, ако липсва най-елементарното, буквално значение на тази дума? С други думи, ако Бог няма ръка, но Тора говори за ръка, тъй като не можем да излезем извън рамките на познатите ни, ограничени по своята същност концепции, значи тя допуска неточност, в известен смисъл прибягва до измама, нали така? Допустима ли е такава неистина само защото не сме в състояние да възприемем истината? Разбира се, че е недопустима!
И второ, придаването на физически свойства на Бога е не само лъжливо, но и пряко забранено! Тора не разрешава да си представяме Твореца като Същество, притежаващо някакви човешки или физически свойства. Но защо самата тя постъпва така? Нали от нас се изисква да се обръщаме към Бога като към абстрактна Същност, без да ѝ придаваме в мислите и въображението си никакви ограничено земни форми; защо тогава самата Тора използва тези форми? Отново ще подчертаем, че недостатъчността на нашето възприятие не може да служи за оправдание: Тора не трябва да използва средства, които самата тя забранява.
Решението намираме в източници, които разглеждат този комплекс от проблеми. Приемайки го, все пак ще отбележим, че според други, по-авторитетни източници, не е достатъчно да се даде изчерпателен отговор на нашия въпрос. Според това мнение, когато Тора споменава качествата на Всевишния — Неговата ръка, Неговите очи — тя има предвид така наречените „ан’агот“, поведението на Бога в материалния свят и Неговите конкретни действия в него. В този смисъл ръката на Бога означава Неговите действия, постъпки във физическата сфера, очите на Бога се използват в смисъл, че Той вижда случващото се в света и т.н.
Такъв поглед върху предмета на нашето изследване изглежда правилен, но други източници, анализиращи най-големите дълбини на Тора, отбелязват, че той не позволява проблемът да се реши докрай. Защото, ако под израза „ръката на Бога“ се разбира „ан’ага“, образ на поведение във физическия свят, тогава трябва да става дума само за този свят. В Тора обаче се казва, че Бог има ръка винаги: не само в действия, които могат да бъдат възприети от хората, но и извън сферата на нашето възприятие и битие. Ръката действа и в Неговото вътрешно измерение, в онази неописуема висша духовност, към която сочи Същностното Име на Твореца.
С други думи, ако Тора говори за ръката на Бога, това трябва да означава, че Той наистина има ръка, в най-буквалния смисъл на думата. Затова не можем да твърдим, че, споменавайки качествата на Всевишния, Тора говори само за Неговите проявления в нашия свят. Целта на Тора е ясна: ако тя твърди, че тези специфични особености на Божествената същност се запазват дори извън материалния свят, значи е така.
Сега нека погледнем по-дълбоко, за да получим още по-точен отговор на поставените въпроси, и тогава ще бъдем принудени кардинално да променим представата си за реалността.
Може ли Бог да има истинска ръка? Нали ръката е нещо конкретно, физическо; наличието ѝ противоречи на безкрайното Единство на Твореца. Най-вероятно Божествената ръка представлява някаква аналогия, „машал“.
И така, да разкрием главната тайна. Ръката на Бога – това е истинската ръка, а човешката ръка е „машал“! Говорейки за Божествената ръка, Тора има предвид нещо реално в най-дълбокия смисъл на думата, нещо безкрайно и непротиворечащо на абсолютното Единство на Твореца. Да, в Тора всеки нюанс е абсолютно верен: Бог наистина има ръка, но самото понятие за тази „ръка“ е извън пределите на нашето възприятие в същата степен, както и всяко друго Божествено качество, описано в Тора, както и самото понятие за Бог.
Разбира се, това означава, че не можем дори да се доближим до разбирането на Божествените качества, споменати в Тора. Тъй като те всички са реални и съществени и тъй като всички те се намират в сферата на Единството, което няма отделни части, тяхното съществуване не противоречи на концепцията за Единството на Твореца. Нито един човек не може дори приблизително да си представи значението на това, което се счита за специфично и частно и същевременно не влиза в противоречие с основополагащия принцип на еврейската вяра, в чиято основа лежи идеята за Единството.
Сега можем да кажем, че Бог има ръка, но не сме в състояние да разберем какво означава това. И тук идва главният момент: ние сме създадени с ръце именно за да имаме възможност да разберем тази концепция! Надарени сме с тяло, съдържащо различни органи и притежаващо многообразни свойства, с една главна цел: да имаме поне бегла представа за тези неща в тяхната първоначална форма. Ние сме „машал“! Бог иска да се стремим да Го разберем. Това е една от главните цели на изучаването на Тора: да се доближим до разбирането — разбира се, на нашето ограничено ниво — на Божествената Същност, и затова са ни дадени осезаеми инструменти, без които поставената задача е просто неизпълнима.
Става дума не само за човешкото тяло. Целият свят представлява копие на висшата реалност. Всеки детайл от мирозданието ни съобщава нещо важно за своя източник в духовния свят; всеки елемент от вселената е точен отпечатък на същия елемент, съществуващ „от другата страна“. Идеята е напълно логична: нали ако ни беше заповядано да изучаваме и разбираме духовната реалност, без да имаме достъп, ключ към това знание, какъв е смисълът на такава заповед? И така, пътят към истината е отворен: предлага ни се да надникнем в такива дълбини, каквито човешкото око не може да различи, а средството за това постижение става внимателното и задълбочено изучаване на онова, което е достъпно за нашия поглед.
Подобно на това, както човек следи лицето и поведението на свой приятел, стремейки се да разбере какво се случва в душата му, точно така ние изучаваме структурата и динамиката на физическия свят, за да познаем неговите източници. Просто няма друг път, иначе не сме в състояние да разберем същността на човека, каква е душата му. Просто нямаме орган, който да ни позволи да проникнем в душата. Остава ни само внимателно да наблюдаваме жестовете, мимиката на човека, опитвайки се да разкрием неговия вътрешен свят. Леко движение на тялото, мимолетен изблик на емоция, едва забележима усмивка или жест, едва доловимо напрежение или отпускане в позата — всеки такъв детайл носи в себе си маса сведения за човека.
Така се осъществяват практически всички контакти между хората. Самата реч не е нищо друго освен звукови вълни, които са резултат от физически движения на езика и устните и предизвикват физическа реакция в ушите на слушателя. Не е ли чудо, че сме способни да изразяваме сложни, дълбоки мисли във физическа форма, извличайки ги от естествената им среда — човешкия мозък? Но не може и да бъде другояче. За да получим достъп до мислите и вътрешния свят на друг човек, са необходими конкретни физически „инструменти“.
В общуването с хората този преход от външното към вътрешното се случва без никакви усилия. При тесен контакт с друг човек обикновено не забелязваме неговата телесна „преграда“; вътрешната същност се възприема сякаш по директен канал. Тази естествена способност на хората чрез движения на тялото, изражение на лицето, органи на зрението и слуха да успеят да надникнат в душата на човека, представлява най-великият дар на Твореца, който ни учи, че такова възприятие е напълно постижимо. Задачата се състои в това да използваме по същия начин целия заобикалящ ни свят. За целта трябва да задействаме всички аспекти на физическия свят, да ги изучаваме, опитвайки се да извлечем от тях истината за Всевишния.
Такъв поглед към света възвисява и окрилява: всеки негов предмет, всяко явление носи в себе си Божествено знание, аналогия („машал“), която позволява да разберем Твореца и да се доближим до Него. Той сякаш облича Себе Си в телесна обвивка, която представлява вселената, и ни моли внимателно да изучим това „тяло“. Всяко движение, всяка промяна в това космическо тяло съдържа важен урок, който ни позволява да научим нещо ново за Него.
Неговата вътрешна същност е непостижима за нас. Пребиваваме във физическа реалност и затова не сме в състояние да постигнем трансценденталните явления по непосредствен начин, точно както не можем да получим пряк достъп до душата на човека. Но ние установяваме контакт с човешката душа чрез нейната външна обвивка, т.е. физическото тяло. Същият принцип може да се използва и в постигането на Бога: ние се опитваме да открием за себе си Божествената основа на мирозданието с помощта на външни средства, чрез Неговото „тяло“, което се нарича материален свят.
Да поясним тази аналогия с помощта на друга аналогия. Да допуснем, че гледате филм. На екрана се сменят лица, силуети: това не е нищо друго освен двуизмерна проекция на светлина, която създава изображение върху плоскост. Действието на филма ви увлича; може дори за минута да забравите, че пред вас са само изкуствени картини. Всъщност това е само много условно изображение на хора и места, запечатани на лента за последваща прожекция на кино екран. Но, което е най-важното, това са точни копия на оригинала.
Кинообразите са напълно илюзорни в сравнение с техния източник, но този, който внимателно разглежда тази проекция на светлина върху екрана, със сигурност ще разпознае по-късно изобразените във филма хора и пейзажи, ако ги види в действителност.
Аналогията е ясна: изследвайки дълбоко този свят, ние изучаваме далечно отражение на Източника, Който е недостъпен за нашето пряко възприятие. Но на всеки човек му предстои неизбежен преход от този свят в друг, и тогава онези от нас, които са били наблюдателни и любознателни, лесно ще разпознаят всеки детайл от истинската реалност. Те ще разберат, че този свят, при цялата си красота и външна автентичност, всъщност е само „машал“, аналогия на Божествения Оригинал.
Всяко явление в нашия живот съдържа в себе си повече уроци, отколкото изглежда на пръв поглед. Всяко явление не е нищо друго освен ограничен в пространството и времето отпечатък на някаква безкрайна идея. Човешкото съзнание, затворено във физически рамки, твърде повърхностно тълкува дълбоките по своята същност явления; нашата задача е да възстановим връзката на това повърхностно възприятие с неговия дълбинен източник.
Всеки от нас може да постигне основите на мирозданието и по този начин да развие в себе си дълбока вяра — „емуна“, ако оцени целия си личен опит в светлината на току-що изказаната идея. Наистина, защо се смеем? Защо плачем? Защо с охота тръгваме на път, но щом се окажем далеч от дома, мечтаем по-скоро да се върнем? Всеки детайл от човешкото поведение, всяка реакция ни разкрива някаква страна на душата („нешама“), разкрива нейния източник, който в отговор ни дарява с безмерно изобилие от духовно постижение. Не можем да разгледаме тук всички тънкости на този феномен; ще приведем за нагледност само един-два конкретни примера.
Защо тъгуваме за дома? Всички знаят: когато човек е далеч от родните места, особено от дома, където е израснал, той е неудържимо привлечен натам. Когато дълго живееш на някое място, то ти се струва удивително красиво, дори в действителност да не е чак толкова красиво. Казано е: „хен маком ал йошвав“ — „Красиво е мястото за тези, които живеят в него“. Но ако всички наши усещания представляват физическо копие на висши преживявания, какво означава носталгията? Душата ни, „нешама“, е дошла от висшия свят; там е бил нейният дом, нейното родно място, където се е наслаждавала на непостижимо тясна близост със своя Творец. Тя е била изпратена в този свят, безкрайно далеч от своята „родина“, за да обитава тялото на смъртен човек. Но душата никога не забравя своя дом: тя безмерно тъгува по него и мечтае да се върне. Това се случва на подсъзнателно ниво; „нешама“ тъгува по своята истинска духовна обител, а ние възприемаме това като носталгия, като тъга по земния дом. Нищо чудно, нали оттук, от този свят, изворите на нашата душа просто не се виждат; „нешама“ ги е изгубила от поглед, а разумът не е способен да ги разпознае. Затова нашето съзнание по своему тълкува носталгията; струва му се, че това е едно от характерните свойства на човешката психика, добре познато на всеки от нас.
А когато сме си у дома, ни се иска да пътуваме. При цялата си любов към изворите, „нешама“ постоянно се стреми към нашия материален свят, далеч от дома ѝ; иска ѝ се да се наслади на красотата на този свят и да придобие неговите богатства — безценните съкровища на изпълнените заповеди и личното усъвършенстване. (Самият стремеж към тези „богатства“ не е нищо друго, освен осъзнаването на тяхната ценност от нашата душа.) Външната, осъзната проява на този дълбок душевен копнеж става добре известната на всички „страст към смяна на местата“.
От тези позиции трябва да се разглежда всяка страна на човешкото поведение и емоции. Нито един детайл от нашето душевно състояние и заобикалящия ни свят не е случаен, безпричинен. Защото светът е проекция на висшата реалност и всеки негов детайл отразява същия детайл извън материалната сфера.
Всичко това ни е дадено като ключ за разкриване на изворите — нашите собствени и на цялото мироздание.
И така, целият ни земен опит представлява отражение на висшата реалност и целта му е да ни разкрие тази реалност. Но тогава възниква още един труден въпрос: ако целият ни живот е илюзорен на фона на неговия истински източник във висшите светове, тогава какво е сънят? Какво можем да научим от сънищата за реалността? Ако целият ни живот на земята е относително илюзорен, защо Бог ни е надарил със способността да сънуваме, да имаме илюзорни видения? Защо е вложил илюзия в илюзията? Нека се замислим: когато сънуваме, ние не разбираме, че това е неистинско видение, че само бълнуваме; сънищата понякога ни се струват много реални. Понякога ни доставят безмерно удоволствие, понякога тежко ни нараняват. Самата острота на тези преживявания се обяснява с факта, че те ни изглеждат жизнено реални, истински. Скачайки от леглото посред нощ, ние изтриваме студената пот от челото си и с облекчение въздъхваме: слава Богу, преживените вълнения и страх са били само сън. Но за какво са ни нужни такива изкуствени преживявания, които понякога изглеждат много реални?
Отговорът е прост и поучителен. Представете си човек, незапознат с високите философски материи. Един ден му съобщават за съществуването на два свята — нисш и висш. „Запомни — убеждават го, — този свят е само илюзия в сравнение с Бъдещия свят. Той ти изглежда истински, но не бъди глупак: един прекрасен ден ще го напуснеш и ще попаднеш в съвсем друго измерение. Там ще ти стане ясно, че всичко видяно и преживяно в живота е било само жалко отражение на онази реалност, която се е открила пред теб от другата страна. Истинският живот те чака само там; в сравнение с него всичко, което си знаел преди, е нищожно и празно.“
Този човек може с пълно право да възрази: „Каква абсурдна идея! Не мога да я приема. По-привично ми е да гледам на света със собствените си очи. Защо трябва да вярвам, че моето разбиране за реалността е само илюзия? Това, което ми съобщихте, е извън моето възприятие и житейски опит. Отхвърлям такива фантастични и с нищо непотвърдени хипотези!“
Трудно е да се обори такава позиция. Не можете да убедите човек да се откаже от собственото си възприятие за околния свят, с който поддържа тесен контакт. Ако всички сетивни органи го убеждават в правилността на неговата визия за света, той за нищо на света няма да промени мнението си.
Той може да бъде разубеден само… с помощта на сънищата. Заспивайки, ние сякаш се пренасяме от едно, напълно реално и обичайно състояние в друго „измерение“, където ежедневната реалност се превръща в илюзия. След като преживее няколко ярки съня, човек е принуден да реши трудния за себе си въпрос: да допуснем, че сте сънували страшен сън, събудили сте се посред нощ и сте седнали в леглото, неспособни да спрете треперенето и изтривайки студена пот от челото си. Изпитвате огромно облекчение; радвате се да осъзнаете, че това е бил само кошмарен сън и че сте се събудили от него. Но сигурни ли сте в това? Знаете ли със сигурност, че сте се върнали от илюзорно състояние в реалния свят? Откъде знаете, че сте се събудили? Само защото ясно усещате пробуждането? Но и в съня ви се е струвало, че сте будни!
Всеки, който е имал ярки, запомнящи се сънища, е усещал с цялото си същество, че онова битие, което наричаме живот в този свят, не притежава изначална, безразделна обективност, че то съвсем не е гарантирано. Един кратък сън може завинаги да лиши човека от привидно естествената увереност, че неговият житейски опит е абсолютно достоверен и че неговите усещания, неговото възприятие — това е единствената съществуваща в света реалност. Сънищата учат човека на по-смирено отношение към живота; те помагат да се вярва в друга реалност. Сънищата не съществуват напразно в този свят; те ни разкриват важната истина, че в живота има нещо повече от заобикалящите ни предмети и явления. Всеки, който е сънувал, не може категорично да отрече това.
Следователно, дори сънищата, тези илюзорни преживявания, ни учат да виждаме реалността. Сънищата не нарушават общото правило: целият ни житейски опит ни дава възможност да укрепим вярата.
Автор – Акива Тац
Източник – toldot.com