Числа 22:2-25:9
Мъдреците ни казват, че Билаам е имал невероятни пророчески способности, които в някои отношения са били дори по-големи от тези на Мойсей. Но в същото време е притежавал множество лоши черти на характера. Как могат тези два противоположни фактора да се съчетаят в един човек?
Отговорът е, че Билаам никога не е работил, за да достигне своето ниво. За разлика от еврейските пророци, които е трябвало да достигнат най-високите нива на праведност, за да постигнат пророчество, Билаам е получил пророческите си способности, без да ги е заслужил. Той ясно е знаел истината, че Богът на евреите е единственият истински Бог и че спазването на Тората ще донесе върховна награда, но никога не е усвоил тези истини и следователно не е могъл да съобрази поведението си с интелектуалното си признание.
От благословиите му към еврейския народ обаче виждаме, че се е надявал да постигне духовната награда, която очаква праведните. В първия си набор от благословии той изразил следното желание: „Нека душата ми умре като смъртта на праведния и нека краят ми бъде като неговия.“ Ор Хахаим пише, че Билаам не просто се е надявал да получи награда, без да е извършил някакво праведно дело, а по-скоро е възнамерявал „когато денят на смъртта настъпи, да поправи злите си пътища… той е желал в момента на смъртта си да извърши тешува (покаяние) и да бъде като праведните от народите.“ Билаам осъзнал, че живее живот на лъжа и че ще страда в отвъдния свят, затова искал да извърши тешува, но само в края на живота си.
Ор Хахаим продължава с едно удивително наблюдение. „По същия начин съм виждал зли хора, които ми казваха, че ако бъдат сигурни, че ще извършат тешува/обръщане и след това веднага ще умрат, ще го направят, но знаят, че не биха могли да поддържат тешувата си за по-дълъг период от време, защото глупавият и стар цар (йецер хара, злото начало) ги доминира.“
Тези хора, подобно на Билаам, знаеха истината, но не бяха готови да живеят според нея, а само да умрат според нея. Подобно отношение изглежда много глупаво, но по определен начин може да засегне всеки. Рав Хаим Шмуелевиц демонстрира тази точка: Той цитира Мидраш, който обсъжда моментите преди разделянето на Ям Суф (Море от тръстикибЧервено море): В него се казва, че когато еврейският народ е бил на морето, всяко племе е спорило с другото кой трябва да влезе пръв в морето, никой не е искал да направи първите съдбовни стъпки, докато Нахшон бен Аминадав не се намесва пръв. Рав Шмуелевиц пита: как е възможно никой да не е искал да стъпи в морето? През цялата история евреите са били готови да жертват живота си и този на децата си заради Кидуш Хашем (освещаване на името на Бог); как е възможно поколението, което е видяло великите чудеса на Изхода, да не е могло да направи същата жертва?
Той отговаря, че ако им е било заповядано да влязат в морето, за да се откажат от живота си, те с радост биха го направили, но това не е било тестът в този случай. По-скоро „им е било заповядано да влязат, за да бъдат спасени, да скочат, за да живеят“. Задачата при морето не беше да умреш за Бога, а да живееш за Него. Много по-лесно е да се откажеш от живота си за Бога и след това да бъдеш освободен от мицвот/заповеди, отколкото да останеш жив и да се изправиш пред предизвикателствата, които животът поставя.
Как този принцип е релевантен за нас? Рав Ноах Вайнберг, свята да е паметта за него, каза, че има основен въпрос, който всеки трябва да си зададе: „За какво живея, каква е целта на живота ми?“ Това не е толкова лесен въпрос, на който да се отговори искрено – човек може да признае, че целта на живота е да се свърже със Създателя, но това може да е неясна концепция – има много различни начини за това и не е толкова лесно да се намери конкретен отговор, който да отговаря на уникалната ситуация и сила на всеки индивид. Рав Вайнберг даде едно предложение, което може да помогне да се направи това малко по-малко абстрактно. Човек трябва да помисли за какво би бил готов да умре. След това трябва да си каже: „Искам да живея за това.“
Добър пример за това е родителството; всички ние бихме дали живота си доброволно за децата си, но дали отделяме достатъчно време и енергия, за да живеем за тях. Имаше един човек, който работеше дълги часове, опитвайки се да издържа семейството си. Той работеше дори в неделя. Всяка седмица синът му го питал дали има време да играе с него в неделя, но баща му винаги отговарял, че трябва да работи. Една седмица отчаяният син попитал баща си: „Татко, колко пари печелиш в неделя?“ Озадаченият баща му отговорил и синът предложил да плати на бащата каквото обикновено печели, за да може да прекарва време със сина си! Тази история има тъжна ирония; цялата причина бащата да работи толкова усилено е била, за да осигури на децата си добър живот, но той бил толкова зает с работата си, че пропуснал същината – не бил баща на сина си.
Друг пример за това е отношението ни към еврейския народ. Много не-евреи биха били готови да дадат живота си за еврейския народ, ако са заплашени от физическо или духовно унищожение. Но готови ли сме да живеем за еврейския народ? Отделяме ли време, за да помагаме на нашите събратя евреи в нужда? Има хиляди евреи, които нямат достатъчно храна на масата, и милиони, които нямат представа какво е юдаизмът. Отделяме ли време от натоварения си живот, за да им помогнем? Рав Аврахам Пам подчертава тази гледна точка в предговора си към биографията на Ървинг Буним zt”.
„Чуваме толкова много да се говори в наши дни за любов към събратята евреи, но ако искате да знаете истинското значение на тези думи, преведени на практика, прочетете главите в тази книга за спасителните усилия на Ваад Хацала, водени от реб Арон, рав Калманович и Ървинг Буним. Тези мъже, заедно със семейство Щернбух в Швейцария и рав Михаел Бер Вайсмандел в Словакия, не познаваха граници в своята упорита решимост да преместят небето и земята, за да спасят животи, да облекчат страданието. Прочетете я! Тя ще ви развълнува. Тя ще ви вдъхнови. Тя ще ви даде по-дълбоко разбиране за отговорността за Клал Израел… Но може също така да ви смути, защото може да ви подтикне към някакво болезнено самоанализ. Наистина ли направихме всичко възможно, за да спасим животи тогава, или, впрочем, правим ли достатъчно днес, за да отговорим на крещящите, отчаяни нужди на Клал Израел в това поколение?“
Живеем във време, в което еврейският народ се нуждае от нас, но не е нужно да умрем за Кидуш ХаШем (освещаване на името на Бог), а по-скоро да живеем според него. Билаам е описан като зъл човек въпреки пророчеството си. Той знаеше какво иска Бог от него, но не беше готов да живее според него, а само да умре според него. Ние знаем по-добре от Билаам, ние сме готови да живеем за Бог, но понякога можем да пропуснем гората заради дърветата и да забравим крайната цел. Като преглеждаме от време на време за какво бихме били готови да умрем, можем да си припомним за какво трябва да живеем. И каква е наградата за „живота“ за Бог?
В Ям Суф никой не искаше да влезе, докато Нахшон бен Аминадав не влезе, той беше готов да живее за Бог, Мидрашът разказва, че именно заради този акт племето Йехуда е заслужило да наследи бъдещото царство на еврейската нация. Рав Шмуелевиц описва значението на това: „В този момент племето на Юда се почувства отговорно за целия Израел да направи това, което се изискваше от тях, и от това чувство те станаха по-висши и по-велики от целия Израел и бяха изпълнени със сила и мощ, за да прекосят морето, сякаш беше напълно сухо, и чрез това Юда заслужи царството. Ние също можем да заслужим величие, ако се поучим от урока на Нахсон и живеем за Бога.“