От Джей Литвин
Честно казано, ненавиждам да ме наричат религиозен човек. Звучи толкова скучно.
Сещам се за един човек, който веднъж ми каза колко много ми завижда. „Животът за теб е толкова прост – каза той. – Твоята религия ти казва какво да правиш и какво да не правиш, и ти дава всички отговори.“
Ех, де да беше така.
Но истината е, че думата „религия“ предизвиква точно такива асоциации: нещо старо и уседнало, може би дори леко закостеняло. Нещо тихо и мирно, едва живо и никога в движение.
Затова отхвърлям титлата „религиозен човек“. Аз съм просто човек, който изглежда като религиозен.
Какъв съм тогава?
Ами, по-скоро усещам живота като бойно поле, отколкото като молитвена служба, а вътрешната ми реалност е по-близка до тази на воин, отколкото на благочестив човек.
Така че, ако изобщо трябва да си слагам етикет (което упорито избягвам да правя), би трябвало да се нарека „духовен воин“. И ето какво означава това за мен.
Воин е този, който стъпва на бойното поле със здравословна доза страх и по-голяма доза любов. Той се бие за принцип, за родината си или за своя цар, и любовта му към тях надделява над страха за собствената му безопасност. За това се изискват смелост и умения, защото той рискува самия си живот.
Воинът обича бойното поле; точно там той е най-жив. Той трябва по всяко време да действа с пълно осъзнаване и максимални способности; дори най-малкото невнимание ще доведе до неговото падение.
Бойното поле извлича от воина способности и потенциал, за чието съществуване в себе си той дори не е подозирал. И така, докато се бие, той е в състояние на постоянно себеоткриване.
Истинският воин копнее за бойното поле, защото в сравнение с него останалата част от живота му изглежда като място, където може да реализира само малка част от същността си. Затова той жадува за предизвикателството и сблъсъка. Обича да живее на ръба. Именно там той е най-вече себе си и там открива, че всъщност е много повече от това, което си мисли, че е.
Да живееш като евреин и хасид е точно такова преживяване. Това е среща с Всемогъщия и със самия мен. Това е мястото на себеоткриването и предизвикателството. То изисква смелостта да се изправя пред това, което съм, и това, което не съм. Изисква готовност да видя потенциала на това, което мога да бъда, и да се сблъскам с дребнавостта на това, което съм си позволил да стана.
Когато живея по еврейски, аз живея на ръба. Намирам се в ничия земя, където всяка среща, всеки миг предоставят възможност да уча, да действам, да се пречиствам и трансформирам. Понякога, като крал Артур, се бия с дракони вътре и вън от себе си; понякога съм предизвикан от зверове, които заплашват да ме погълнат със своя гняв и страх; понякога се боря за собствения си здрав разум, опитвайки се да помиря осезаемия свят с един свят, който не може нито да се види, нито да се чуе, нито да се докосне.
Като духовен воин, когато съм благословен да се намирам право в центъра на бойното поле, аз съм напълно жив, борейки се на ръба на собствената си същност. Няма значение дали се моля, дали къпя детето си, или седя пред компютъра. Бойното поле включва личните ми взаимоотношения, вътрешните ми желания, изпразнената ми банкова сметка и постоянната ми липса на сън. То обхваща брака и работата ми. Моето разочарование, търпение, завист, похот и алчност. Това е състояние на духа, готовност да намирам Б-г навсякъде и да се срещам с Него пълноценно, позволявайки Му да проникне в най-дълбоките кътчета на моята същност и да разсее всички илюзии за това, което си мисля, че съм.
Всеки път – а такива моменти има много – когато се изправям срещу императива на това, което трябва да направя, борейки се с нежеланието на това, което искам да направя; всеки път, когато трябва да трансформирам мисли и нагласи, оформени през годините на живот и обусловеност, в свети мисли и свети нагласи, аз съм на бойното поле. Независимо дали става дума за даване на милостиня от малкото останали стотинки в джоба, за поемане на допълнителна отговорност, или за предлагане на помощ на приятел – или дори на някого, който не ми е приятел – когато едва се държа буден, аз съм на бойното поле. Когато трагедия връхлети семейството ми (да пази Б-г!) и трябва да намеря начин да бъда едновременно искрен в скръбта си и въпреки това да остана осъзнат за доброто, което знам, че Б-г дава на света, аз действам като духовен воин.
Като духовен воин аз откривам вярата си, когато съм на границата на вярата си. Намирам любовта си към Б-г, когато съм ядосан на Б-г. Намирам доверието си в Защитника на света, когато съм най-уплашен. И намирам подчинението си пред Всемогъщия, когато се чувствам най-непокорен.
Аз съм духовен воин, когато напълно изпитвам отчаянието си, но намирам надежда да продължа. Когато се чувствам предаден, но въпреки това откривам доверието си. Когато се протегна по-високо, отколкото би трябвало, след което се проваля и падна, само за да открия, че съм се приземил на стъпало, по-високо от онова, от което съм тръгнал.
На това бойно поле, наречено Идишкайт (еврейският начин на живот), съм изпънат до краен предел, само за да открия, че границата ми изобщо не е там, където си мислех. Аз съм жив и растящ, движещ се, в процес. Уплашен и въодушевен. Жадуващ за победа, без да имам ни най-малка представа какво означава тя.
За мен всичко останало, както казва раби Шнеур Залман от Ляди в своята книга Таня, е суета. Да изпадам в униние от факта, че постоянно се намирам в разгара на борба, означава да се преструвам, че съм нещо повече от това, което реално съм. Означава да се преструвам, че съм цадик – един от малцината праведници, които са победили негативното в себе си, когато всъщност мога да се стремя в най-добрите си моменти единствено към нивото на бейнони – духовния воин на бойното поле на живота.
Таня ни учи да се радваме, когато сме изправени пред вътрешни или външни предизвикателства, защото това е нашата задача: да стъпим на бойното поле. Струва ми се, че сме като войници, които са тренирали безкрайно за битка и крещят от радост, когато моментът най-накрая настъпи – да изпитат способностите си и да открият истинското тесто, от което са замесени.
И точно това е предизвикателството на духовния воин: да открие от какво е замесен, независимо дали му харесва или не, и да се впусне изцяло в борбата със себе си и в срещата си с Б-г.
Намирам тази битка за ужасяваща, защото нямам представа докъде ще доведе. Тя ме принуждава да се отворя към Б-г и да Го пусна в най-съкровените, най-интимни кътчета на същността си. Принуждава ме да се изправя пред мъчителния въпрос: ако наистина пусна Б-г вътре, какво ще направи Той с мен, след като вече е там? Кой ще бъда аз? В какво ще се е превърнал светът? И какво е моето място и цел в него?
Религиозен? Аз? Надали. Животът по Тора не е място за религиозен човек. Религията е твърде безопасна за подобно пътуване в неизвестното, към мястото на срещата с Б-г. Само воин може да прегърне такава задача. Само хасид на Ребето може да се надява да притежава подобна смелост.
Източник – chabad.org