Сам по себе си Бог е абсолютно съвършен, Той не се нуждае от никого и човешките постъпки по никакъв начин не могат да Го променят, да Го направят по-добър или по-лош. Творецът е сътворил хората и им е дал заповедите, за да им стори добро и да им даде възможност да проявят Неговата слава.
„Той е удовлетворен от собственото Си битие, достатъчен е Сам на Себе Си и не се нуждае от съществуването на другите“
Очевидно е, и това е от основите на вярата, че само Създателят съществува неизменно и неоспоримо, Неговото битие е истинно и е невъзможно да си представим, че Той се нуждае от някакво друго битие. И както вече обяснихме за останалите съществуващи неща, които всички се нуждаят едно от друго и се опират едно на друго, тяхното битие не е истинно само по себе си.
Вече беше обяснено по-горе [1], че в битието на Всевишния, както и в Неговото знание, не може да има нищо ново: „Защото е невъзможно да си представим в Него никакво добавяне или изменение така, че в Него да се появи нещо, което не е било по-рано“ (Даат Твунот 194). Това е очевидно от обяснената по-рано Основа на вярата, че Създателят, благословен да е Той, е „съвършен във всички аспекти на битието“.
Трябва да обясним това по-широко, за да избегнем възможна грешка.
„Макар да знаем, че Святият, благословен да е Той, се радва на делата Си и те Го прославят, както е казано (Псалми 104:31): „Да бъде славата на Всевишния во веки веков, да се възрадва Всевишният на делата Си“, не си помисляй обаче, че преди появата на творенията на Него, Благословения, не Му е достигала радост или слава! Напротив, както вече беше казано: от гледна точка на простата същност на Всевишния за създадените творения изобщо няма място и нищо подобно просто няма отношение към Него. Той обаче е пожелал да ги създаде и тогава, съгласно Неговото желание и замисъл, те са станали за Него, ако може така да се изразим, източник на радост и слава. Тъй като несъмнено именно Неговата воля дава съществуване на творенията и ако създанията не бяха възникнали, тя би останала неизпълнена“ (Даат Твунот 58).
Всичко, което казваме, че „в природата на добротата е да носи добро“, че „всичко е създал Той за Своя слава“, че „няма цар без народ“ и всичко, което се отнася до твърдението, че „служенето е необходимо на Всевишния“, всичко това важи само в рамките на онова желание, разкрито от Създателя в Творението. Но извън това, в Неговото просто битие, няма никаква необходимост и значимост от човешките постъпки, а и от самото съществуване на човека изобщо. Ще приведем това тук от нашата книга „Даат тфила“, която разглежда подробно тази тема.
Трябва да правим разлика между собствената същност на Всевишния, която не се съединява със световете, и аспекта на Неговата същност в желанието Му да се съедини със световете
Когато казваме, че „Създателят има полза от нашето служене“ или че „Служенето е необходимо на Всевишния“, ние трябва да осъзнаваме с пълна яснота, че не става дума за това, че за Създателя, възвишен и непостижим такъв, какъвто е Сам по Себе Си, има и най-малка полза от нашето служене. Той, Благословеният, не изпитва недостиг от нищо и ние не запълваме в Него никаква липса или щета със своето служене. Дори мисъл за това не бива да се допуска, защото такава мисъл е ерес.
Писанието буквално крещи за това: „Ако съгрешиш, как това ще Му повлияе? И (дори) многобройните ти престъпления какво ще Му направят? Ако си праведен, какво ще Му даде [това], или какво Той ще вземе от ръката ти?!“ (Йов 35:6-7). И още е казано: „Ако си мъдър, ти си мъдър за себе си“ (Мишлей / Притчи 9). И мъдреците са казали: „Какво означават думите: „Словото на Всевишния е пречистено (ясно)“? Заповедите са дадени само за да „изяснят“ (пречистят и облагородят) творенията. Каква Му е разликата на Всевишния дали онзи, който коли [животното], го коли през шията или през тила?!“ (Берешит Раба 44).
„В аспекта на Неговата собствена същност, в Неговата отстраненост от световете, няма никакво място за Тора и заповедите“ (Нефеш а-Хаим 2:4). Всички Негови имена и иносказателни наименования, постигайки които ние можем да се обърнем към Него в молитва, съществуват само в аспекта на Неговото желание да се съедини със световете, желанието да бъде Цар благодарение на нас. „И също така, ако Той не ни беше посочил, че Неговото желание е да се съедини със световете и да царува над творенията според техните дела, на нас не би ни било разрешено да се молим на Неговата същност, да молим за нейното съединяване със световете и за провидение над създадените“ (пак там).
Тук, в аспекта на царството, в същото онова „място“, където съществува Неговото желание да се съедини със световете, се намират и всички аспекти на служенето. От само себе си трябва да разбираме: когато казваме, че Създателят, благословен да е Той, желае да царува над творенията, а в този аспект „няма цар без народ“, или когато казваме, че „всичко е сътворил Той за Своя слава“, „всичко е сътворено с Моето име и за Своя слава Аз го създадох, оформих и направих“, всички тези думи означават, че човекът сякаш отдава слава на Всевишния, но всичко това няма никакво отношение към Ейн Соф в Неговата собствена същност. Всяко служене към същността на Ейн Соф се отнася само до аспекта на Неговото желание да се съедини със световете.
Само в Своето желание да сътвори световете Той, Благословеният, е сътворил и всичко това: възможността на човека сякаш да добави слава на Небесата и радост на Създателя. И твърдението „няма цар без народ“ съществува само в рамките на това желание. Но „Самият“ Всевишний е „Господарят на света, Който е царувал още преди да бъде сътворено всяко едно творение“. Всички наши постижения се отнасят до Неговото желание да сътвори световете, за да донесе благо на създадените. „В природата на доброто е да носи добро на другите“, този „закон“ също е сътворен в рамките на това желание. Преди разкриването на това желание ние нямаме никаква възможност за постижение в същността на Ейн Соф. И не дай Боже да споменаваме понятия като „закон“, „определение“ и други подобни, защото в Ейн Соф не са възможни никакви „определения“, „постижение“ и „отношения“.
Както казва за това и Рамхал: „От гледна точка на простата същност на Всевишния за създадените творения изобщо няма място и нищо подобно просто няма отношение към Него. Той обаче е пожелал да ги създаде и тогава, съгласно Неговото желание и замисъл, те са станали за Него, ако може така да се изразим, източник на радост и слава. Тъй като несъмнено именно Неговата воля дава съществуване на творенията и ако създанията не бяха възникнали, тя би останала неизпълнена“ (пак там, 58).
[1] Глава 5, в думите на Рамак (раби Моше Кордоверо). :]
Автор – Рав Еуд Авицедек (Раковский)
Източник – toldot.com