Отричането на която и да е от тринадесетте Основи на вярата лишава човека от дял в Бъдещия свят, дори ако това се е случило поради незнание или заблуда.
Въведение
Трябва да се прави разлика между закона за онзи, който отрича една от тринадесетте Основи, по отношение на Бъдещия свят и закона за този свят, според който спрямо определени еретици може да се приложи наказанието, известно като „моридин“ (спускане в яма без оказване на помощ).
Според всички, които приемат съществуването на тринадесет Основи на вярата, по отношение на дела в Бъдещия свят отричането им не допуска освобождаване от отговорност поради „незнание“ или „неволна грешка“. Изключение според Раавад е погрешното приписване на материалност на Създателя вследствие на неправилно разбиране на Тора. А според Баал ха-Икарим това изключение се отнася и до други Основи, по които съществуват разногласия между мъдреците, както ще обясним по-нататък.
Но по отношение на законите в този свят, тоест дали се прилага постановлението „моридин“, или не, има разлика между онзи, който отрича съзнателно, и така нареченото „отвлечено дете“, както и хората, които не познават Основите по други причини.
Няма специален закон за неволното отричане на Основите по отношение на заслугата за дял в Бъдещия свят.
В предишния раздел приведохме аргумента на онези, които оспорват съществуването на специален закон за Основите на вярата: всяко положение в Тора е Основа. Защото онзи, който отрича дори една дума или буква от Тора, се нарича епикорос (еретик). Както вече споменахме, същото пише и Рамбам, когато говори за осмата Основа: „И няма разлика между стиховете: „А синовете на Хам бяха Куш и Мицраим“, „А името на жена му беше Меитбаел“ или „А Тимна беше наложница“, и стиховете „Аз съм Господ, твоят Бог“ или „Слушай, Израилю“, защото всичко това идва от устата на Всемогъщия и всичко това е съвършената Тора на Всевишния… Онзи, който твърди, че някои от тези стихове или разкази Моше е предал по собствено усмотрение, е еретик и наглец, по-лош от всички останали еретици, защото смята, че в Тора има „сърцевина и обвивка“.“
Ако е така, не е ясно какво отличава Основите на вярата от останалите положения на Тора.
Ясно е обаче, че по отношение на Основите законът е различен. И ключовото тук е, че непознаването на Основите или грешката в тях, дори неволно, лишава човек от възможността да заслужи Бъдещият свят. Това не може да се каже за всички останали аспекти на Тора.
Именно така трябва да разбират този въпрос всички, които признават съществуването на Основите на вярата, а това са мнозинството от мъдреците на Израел.
Така е смятал и Раавад. В „Законите за разкаянието“ Рамбам пише: „Петима се наричат еретици: онзи, който твърди, че няма Б-г и че светът няма Управител; онзи, който признава, че има Управител, но твърди, че те са двама или повече; и онзи, който твърди, че светът има един Господар, но че Той притежава тяло и образ…“. А Раавад оспорва това: „Защо го е нарекъл еретик? Та нали мнозина добри хора, по-велики от него (Рамбам), са смятали така заради онова, което са прочели в стиховете, и още повече заради онова, което са срещнали в преданията на мъдреците, които объркват разума“.
Учудващо е откъде Раавад е заключил, че според Рамбам дори човек, който греши поради неправилно разбиране на стиховете, става еретик. На какво основание Раавад е предположил, че според Рамбам дори неволното заблуждение прави човека еретик и епикорос? Та нали самият Рамбам не е казал нищо за това.
Освен това трябва да се замислим защо Раавад възразява само по отношение на онзи, който приписва материалност на Създателя. Защото, изглежда, спорът е много по-общ: важи ли за Основите на вярата снизхождението, предвидено за онези, които са ги нарушили неумишлено?
Следователно е очевидно, че всеки, който признава съществуването на Основи на вярата, трябва да приеме, както вече доказахме, че за тях не важи законът за неволното нарушение. Това, както обяснихме, е заложено в самото понятие „Основи“. И Раавад е на същото мнение, като прави изключение единствено за грешката, породена от самото изучаване на Тора. Именно в това се състои същността на спора му с Рамбам относно онзи, който приписва материалност на Всевишния, защото погрешно е стигнал до такова заключение въз основа на стиховете от Тора. Точно така Баал ха-Икарим обяснява гледната точка на Раавад:
„И съгласно това ще кажем също, че онзи, който не е достигнал в разбирането си на Писанията до равнище, позволяващо му да вярва в тях според истинския им смисъл, и затова ги разбира според буквалното им значение, вследствие на което у него се е породила погрешната представа, че именно това е действителното становище на Тора, този човек не се отделя поради това от общността на приелите Тора. И не бива да бъде опозоряван, като бъде наричан „онзи, който тълкува Тора по начин, противоречащ на закона“, или еретик, нито да бъде причисляван към еретиците. Нещо повече, Раавад е написал, че дори онзи, който греши относно една от Основите на Тора поради заблуждение при изучаването ѝ, не бива да бъде наричан еретик. Защото именно така е написал той в книгата със своите възражения срещу Рамбам. Там, където Рамбам пише, че онзи, който твърди, че Всевишният има тяло, е еретик, Раавад пише: „Авраам каза: въпреки че той отрича една от Основите, онзи, който смята, че Всевишният има тяло поради своето разбиране на буквалния смисъл на стиховете и мидрашите, не бива да бъде наричан еретик““ (Икарим, Маамар ришон, 2).
Такава е и гледната точка на самия Баал ха-Икарим: „Всеки евреин е длъжен да вярва, че всичко, изложено в Тора, е абсолютна истина. А всеки, който отрича каквото и да било от Тора, знаейки, че това е учението на Тора, се нарича „еретик“. Както са казали мъдреците в глава „Хелек“, всеки, който твърди, че цялата Тора е дадена от устата на Всемогъщия, с изключение на един стих, който Моше е изрекъл от свое име, за него е казано: „Защото презря словото на Всевишния“, и той е също като онзи, който твърди, че Тора не е от небесата. Но ако човек се придържа към Тора на Моше и вярва в Основите, ала при изучаването ѝ, опирайки се на разума си, е допуснал грешка и е решил, че една от Основите трябва да се разбира по друг начин, или дори е стигнал до отричането на една от Основите, смятайки, че Тора не изисква вяра в нея. Или ако реши, че една от Основите всъщност не е Основа, но продължава да вярва в нея така, както вярва във всички останали положения на Тора, които не са Основи. Или ако повярва в някое от чудесата, описани в Тора, смятайки, че с това не отрича нито едно положение на вярата. Всичко това не се смята за ерес. И онзи, който мисли така, остава мъдрец на Израел и благочестив човек. Макар да е сгрешил в разсъжденията си, той е съгрешил неволно и се нуждае от изкупление“ (Сефер ха-Икарим, маамар 1:2).
На същото място се обясняват и разногласията между мъдреците на Израел по въпросите, свързани с Основите на вярата.
Така достигнахме до разбирането, че според всички, които признават съществуването на Основите на вярата, тяхната същност се състои в това, че нито „незнанието“, нито „принудителните обстоятелства“, нито дори положението на така нареченото „отвлечено дете“ освобождават човека от отговорност за отричането на една от Основите. Във всички случаи онзи, който отрича някоя от тях, се нарича епикорос.
Изключение според Баал ха-Икарим се прави само за онзи, който „приема Тора на Моше“ и вярва в нейните Основи, но изпада в заблуждение поради неправилно разбиране на стиховете. Според Раавад също се допуска такова изключение, но единствено когато човек погрешно приписва материалност на Създателя. В тези случаи той не се нарича епикорос.
Напълно възможно е според Раавад за всички останали Основи да не важи законът за „неволното“ отричане. Защото, както виждаме, възражението му срещу Рамбам по този въпрос се отнася единствено до Основата, която отрича материалността на Създателя. И това е така само защото „Тора говори на езика на хората“. Както пише Рамбам: „Ако е така, какво означават думите, написани в Тора: „И под нозете Му…“, „Написани с пръста на Владетеля…“, „Ръката на Всевишния…“, „Ръката на Всевишния“, „Очите на Всевишния“, „Ушите на Всевишния“ и други подобни? Всичко това е казано съобразно човешкото разбиране, тъй като човек познава само телесните неща, а Тора говори на човешки език“ (Закони за Основите на Тора, 1:9).
Следователно самата Тора признава ограничеността на човешкото разбиране и „говори“ на езика на хората. И ако човек изпадне в заблуждение поради начина, по който са формулирани стиховете или преданията на мъдреците, той не се смята за епикорос.
Гледната точка на Рамбам
„А ако ти хрумне, че за онзи, който вярва в материалността [на Създателя], има оправдание, защото така е бил възпитан или поради своята глупост и ограничен разум, тогава излиза, че и в идолите може да се вярва, ако човек им е служил единствено поради глупост или защото така е бил възпитан и следва обичаите на предците си. А ако кажеш, че буквалният смисъл на стиховете е подтикнал човека към това заблуждение, знай, че и идолопоклонниците са били подтикнати към служене на идоли от въображаеми представи и погрешни образи. Следователно това не е оправдание за онзи, който не е приел знанието от човек, постигнал дълбините на истината, ако сам не е способен да ги постигне. Аз няма да смятам за еретик всеки, който не може да докаже с доводи невъзможността [Създателят] да притежава материалност, но ще смятам за еретик всеки, който не вярва в тази невъзможност“ (Море Невухим 1:36).
„Няма оправдания.“ Оправданието, че грешката е допусната неволно, не помага на онзи, който отрича някоя от Основите, дори ако заблуждението му е възникнало поради неправилно разбиране на стиховете от Тора. Абарбанел подробно разглежда спора между Рамбам, Раавад и Баал ха-Икарим: „Раби Авраам бар Давид обаче е написал във възраженията си срещу рава (Рамбам), че онзи, който твърди, че Всевишният има тяло, защото се е придържал към буквалното разбиране на стиховете, не е еретик. И ето какво пише той: „Авраам каза: въпреки че той отрича една от Основите, онзи, който смята, че Всевишният има тяло поради своето разбиране на буквалния смисъл на стиховете и мидрашите, не бива да бъде наричан еретик“. Това се потвърждава и от казаното за Елиша бен Авуя: „Върнете се, непокорни деца, освен Елиша бен Авуя, който познаваше Създателя и съзнателно се разбунтува срещу Него“. Тези думи ясно показват, че онзи, който познава истината и съзнателно я отрича, принадлежи към злодеите, чието разкаяние не се приема. Но онзи, който няма намерение да се бунтува, да се отклонява от истинния път или да отрича казаното в Тора и да оспорва традицията, а само поради наивност е последвал буквалния смисъл на стиховете, макар и да ги е разбрал погрешно, не се смята за еретик. Така е написал и авторът на книгата „Икарим“.
Ако се замислим, всичко тук става ясно. Според неговите думи онзи, който отрича някоя от Основите неумишлено, ще наследи Бъдещия свят. Дори вярващи като Цадок и Бейтус, които са разбирали думите на Тора и пророчествата в най-буквалния им смисъл и са смятали, че тяхното разбиране не противоречи на истинския смисъл, не бихме нарекли отричащи или еретици. Следвайки тази логика, е възможно да се намери човек, който не вярва в нито една от Основите, нито в каквото и да било от казаното в Тора, но въпреки това няма да бъде смятан за отричащ или еретик, ако до тази глупост и духовна слепота го е довело неразбирането на написаното в Тора. Но подобно твърдение е напълно неприемливо както според вярата, изложена в нашата Тора, така и според здравия разум.
Защото погрешните убеждения, когато засягат Основите на вярата, лишават душата от истински успех и не ѝ позволяват да достигне до живот в Бъдещия свят, дори ако човек изпада в това заблуждение без намерение да се бунтува. Така е и с отровата: ако човек я погълне, духът му ще го напусне и душата му ще се върне при Създателя, дори ако я е изял с убеждението, че това е добра и полезна храна. По същия начин отричането или погрешните вярвания относно Основите несъмнено ще прогонят душата от човека и ще я лишат от наследството ѝ в Бъдещия свят“ (Рош Амана 12).
Абарбанел използва следното сравнение: „Да ядеш отрова, смятайки я за добра и полезна храна“. Това сравнение изключително точно отразява същността на спора. Защото говорим за човек, който е убеден, че именно така трябва да се изучава Тора, като се следва най-буквалният ѝ смисъл, и че точно това е правилният начин на изучаване, както ни е заповядано. Не говорим за човек, който изобщо не е изучавал нищо и не познава Основите на вярата. За такъв човек всички са съгласни, че е еретик.
Така е написал и Рамак относно този спор: „По отношение на отричането на материалността и истинската простота на Всевишния Рамбам е казал в книгата „Мада“, в трета глава на „Законите за разкаянието“, че онзи, който смята, че Абсолютно Единният притежава тяло и образ, е еретик. А Раавад му възразява: „Защо го е нарекъл еретик? Та нали мнозина добри хора, по-велики от него (Рамбам), са смятали така заради онова, което са прочели в стиховете, и още повече заради онова, което са срещнали в преданията на мъдреците, които объркват разума“. Раавад възразява именно срещу думите на Рамбам, че онзи, който твърди, че Б-г има тяло, се нарича еретик. Но не бива да се мисли, че Раавад не го е смятал за еретик! Няма съмнение, че онзи, който приписва материалност на Б-га, се нарича еретик.
Спорът между тях обаче се състои в това, че Рамбам, както следва от думите му, смята за еретик онзи, който твърди, че Б-г е материален, дори ако е изпаднал в заблуждение поради липса на достатъчна подготовка в [изучаването на] Божественото и е последвал буквалния смисъл на стиховете и мидрашите, без да се задълбочи в истинското им значение. Именно срещу това възразява Раавад. Той оспорва това твърдение и смята, че подобен човек, който във всичко служи на Всевишния и изцяло следва пътищата на Тора, но поради ограничеността на своя разум е повярвал, че Б-г притежава материалност, не може да бъде наречен еретик, въпреки че очевидно греши. Защото в крайна сметка той не е имал намерение да извърши зло. Но онзи, който познава Създателя и на когото са известни принципите, отричащи Неговата материалност, а въпреки това дръзко твърди, че Б-г е материален, без съмнение ще бъде наречен еретик, дори според мнението на Раавад“ (Пардес, врата „Десет, но не девет“, 9).
Следователно и Баал ха-Икарим, и Абарбанел, и Рамак разбират гледната точка на Раавад по един и същи начин: неумишлената грешка може да послужи като оправдание само за онзи, който „се придържа към Тора на Моше“, „във всичко служи на Всевишния и изцяло следва пътищата на Тора“, но е изпаднал в заблуждение единствено поради „буквалния смисъл на стиховете“ или защото самото учение го е подвело, тъй като „са виждали това в стиховете, а още повече в преданията на мъдреците, които объркват разума“. А според Баал ха-Икарим при същите обстоятелства може да бъде простена грешка и по отношение на останалите Основи.
Но според всички мнения в останалите случаи няма освобождаване от отговорност за отричането на Основите на вярата, независимо дали то е станало „по незнание“, „по принуда“ или защото отричащият е така нареченото „отвлечено дете“.
Известни са и думите на Аграх от Бриск: „Според Рамбам нещастният атеист също е атеист“. А ние изяснихме, че такова е мнението на всички коментатори, както от Средновековието, така и от по-ново време, с изключение на Раавад и Баал ха-Икарим при посочените условия.
„Защото погрешните убеждения, когато засягат Основите на вярата, лишават душата от истински успех“ (Рош Амана 12, цитирано по-горе).
Дълбоката причина, поради която „неумишленото“ отричане на Основите на вярата не освобождава от отговорност, обяснихме в първия раздел на тези врати.
Автор – Рав Еуд Авицедек (Раковский)
Източник – toldot.com