За превъзходството на слизането на душата в тялото пред пребиваването ѝ във висшите светове, или защо ни е нужна материята
Защо Нефеш, Руах и Нешама (аспектите на човешката душа) не са способни да свързват световете, докато не слязат долу в тялото на човека, както писахме в глава 10?
Причината е, че за да се поправи светът Асия[1] („действие“), те е трябвало да се облекат в тяло, в света на действието[2]. Откриваме няколко стиха от Писанието, които говорят за тези три аспекта.
По отношение на влиянието на действията върху висшите сфери цар Давид казва: „Създаващият заедно сърцата им [на хората], разбиращ [всичко, което се отнася] до делата им.“ Тоест Създателят знае и разбира докъде достигат делата на човека и как те въздействат за поправянето на световете или, обратно, за тяхното разрушаване.
Също така Коелет казва (12:14): „Защото всяко дело Бог ще доведе на съд, заедно с всяко скрито…“, а не е казано „Бог ще доведе на съд всяко дело“. Работата е там, че думата „Бог“ (Елоким) означава „притежател на всички сили“, Всемогъщият. И когато човек застане пред Неговия съд, няма да се разглежда само самото действие, а ще се вземе предвид всичко, което той е предизвикал с действията си — към добро или към лошо, във всички духовни сили и светове. За това е казано „делото на Бога“.
И се казва „всяко дело“, а не „за всяко дело“. Същността е, че, както е казано в Йов (34:11): „Защото делото на човека му се въздава“. По-горе обяснихме (глава 6, в бележката), че от момента, в който в чистата мисъл на човека възникне намерение да изпълни заповед, незабавно горе, в неговия висш корен, се записва да бъдат изградени и засадени множество светове и висши сили, както е написано (Йешаяу 51:16): „И ще вложа думите Си в устата ти… да насаждаш небеса и да основаваш земя…“[3]. И тогава непременно се пробужда и се привлича към човека „окръжаваща светлина“ от висшата святост, и тя му помага да завърши заповедта. А след изпълнението на заповедта, тази святост и светлина се възвисяват и се връщат към корена си.
В това се състои същността на наградата в Бъдещия свят — тя са самите действия на човека. След отделянето на душата от тялото, човек се издига, за да се наслаждава и да насити душата си със сиянието на световете, духовните сили и святите светове, които са се увеличили и умножили в резултат на неговите добри дела.
За това казаха и Мъдреците (Санхедрин 90:1): „Целият Израел има дял към Бъдещия свят“, а не казват „в Бъдещия свят“, защото това би означавало, че Бъдещият свят е нещо, което вече е било готово от момента на Сътворението — някаква отделна реалност, и ако човек е праведен, ще му дадат в награда неговата част. Но в действителност Бъдещият свят е дело на самия човек, който го разширява, добавя и създава дял за себе си чрез своите дела. И затова е казано „у целия Израел има“, тоест всеки има част от святостта, световете и сиянието, които е поправил и добавил в Бъдещия свят със своите добри дела (вж. бележката). И така и наказанието в Гееном — неговата същност е в това, че самият грях е наказанието, както е написано: „Нечестивият ще бъде уловен от собствените си беззакония и въжетата на неговия грях ще го държат“ (Притчи 5:22); „Твоето зло ще те накаже“ (Ирмияу 2:19). Както беше обяснено — когато човек наруши някоя от заповедите на Всевишния, щетата и разрушението се записват мигновено горе, в неговия корен. И съответно той създава и усилва силите и воинствата на нечистотата и обвивките, пази Боже. И оттам привлича върху себе си „дух на нечистота“, който го обгръща в момента на греха, а след деянието този дух на нечистота се издига на своето място и човек още приживе се намира в ада, който го обгръща в момента на извършване на греха, но само че той още не го усеща до смъртта, а после попада в мрежата, която сам си е приготвил — към силите на нечистота и вреда, които са създадени от неговите действия.
За това казаха и Мъдреците (Ерувин 19): „Злите сами изкопават Гееном за себе си“ — тоест, те сами задълбочават за себе си ада, разширяват го и разгарят пламъка му със собствените си грехове, както е написано (Йешаяу 50:11): „Ето всички вие, които палите огън, поддържате искри — идете в пламъка на вашия огън и в искрите, които сте разпалили! От ръката Ми това ви е определено…“
Затова, когато мъжете от Великото събрание временно „плениха“ Злото начало, и Гееном сам изгасна, както е написано в Зоар (Трума, 150): „Както злите се топлят на огъня на Злото начало… с всяко подгряване… така се разпалва огънят на Гееном. Веднъж Злото начало не се намери в света… и през цялото това време огънят на Гееном беше изгасен и не се разгаряше по никакъв начин. Когато Злото начало се върна на мястото си, злите на света започнаха отново да се топлят с него — огънят на Гееном отново се разпали, защото Гееном се разгаря единствено от жарта на Злото начало на злите.“
За това говори и Писанието (Йов 34:11): „Защото делото на човека му се въздава“ — самото дело, добро или лошо, е именно неговата отплата. Така казват и в Пиркей Авот (4:2): „Наградата за заповедта е заповед, а наградата за греха — грях.“ Това е казано и в Коелет 12:14: „Защото всяко дело Бог ще доведе на съд, както и всичко скрито, било то добро, било то зло.“ Тоест, самото дело стои и се записва такова, каквото е, според обясненото по-горе.
И затова казаха Мъдреците (Бава Кама 50 и на други места): „Всеки, който казва, че Всевишният е отстъпчив — животът му ще бъде отстъпен[4].“ На пръв поглед това е странно — нали дори човек, ако е благочестив, отстъпва на другите?!
Но въпросът е в това, както вече писахме по-горе, че Всевишният не наказва и не отмъщава, а „грешниците ги преследва злото“ (Притчи 13:21) — тоест самият грях е неговото наказание.
Защото от момента на сътворението Всевишният е установил всички порядки на управление на световете така, че те да зависят от делата на човека — в положителна или отрицателна посока, и всички човешки действия се записват сами по себе си, всяко — в своя източник и корен. И човек е принуден да получи присъдата си от онези сили на нечистота, които е засилил с делата си, според същността и размера на вредата. И по този начин сам по себе си ще се поправи вредата в световете и в неговата душа. Или чрез силата на покаянието, което достига до неговия най-висш корен, до света на покаянието[5], свят напълно светъл и свободен, и оттам се излъчва и спуска допълнителна висша святост и светлина, за да унищожи и изличи цялата нечистота[6] и да поправи всички светове, както е било преди, и още с добавена нова светлина[7] от света на покаянието, която въздейства върху тях.
И затова никаква „отстъпчивост“ тук не е възможна, и за това е казано в Авот (2:1): „Всички твои действия се записват в книга“ — тоест, те сами по себе си се записват и оказват въздействие във висшите светове.
Забележка на автора
Въпреки това „качеството на доброто е по-голямо от качеството на възмездието“[8] — с голяма разлика и превъзходство. Защото фините сияния и допълнителната святост, които са се добавили от добрите дела на човека, са вечни и съществуват завинаги, и душата му се наслаждава на тях вечно. А силите на нечистота и вреда, които са създадени и умножени от греховете на човека, след като той получи цялото отредено му наказание — умират и сами по себе си се прекратяват. Защото същността на тяхната жизненост идва само от вредата на греха[9] и разрушението, които човек е предизвикал в святите светове и сили, откъдето до тях стига въздействие на жизненост и малки искри светлина — по изкривени канали. И когато човек получи присъдата си чрез тях[10], „силата ще го погълне и ще го изплюе“ (Йов 20:15), и тяхната жизненост сама ще се прекрати, и те ще приключат сами по себе си. Затова Гееном (адът) се нарича „пиявица“: както пиявицата изсмуква лошата кръв и веднага след това умира, така и адът.
Коментар
В нашата глава се обсъжда по-специално темата за Ган Еден (рая) и Гееном (ада). Едемската градина е творение от много висш порядък, тя е коренът на всяко въздействие на святостта, което идва в света. Затова се нарича Олам а-Ба, Бъдещият свят — тъй като той „идва“ (приближава се) постоянно. Ган Еден е духовно пространство, а фактът, че Адам е пребивавал в Ган Еден с тялото си, означава, че тялото му е било на такова ниво, което днес за нас е духовност. След грехопадението тялото и душата на Адам са се спуснали на по-ниско ниво и затова вече не е могъл да се намира в Ган Еден с тялото си. Служението на човека е да разшири Ган Еден и по този начин да си осигури дял в него. Затова авторът не казва, че човек създава Бъдещия свят, а — „разширява, добавя и установява дял за себе си“. Ако нивото на Ган Еден не беше сътворено първоначално, човек не би могъл да го заслужи със своето служение. Дори онези, които нямат дял в Бъдещия свят, попадат там, но нямат своя част, понеже не са го разширили и не са установили нищо там, и са принудени да се намират в „общественото пространство“.
След това авторът засяга темата за покаянието. Светът на покаянието е толкова възвишен, че злото и грехът не го достигат, и затова, когато човек се издигне там, има възможност да изгради себе си отново. Но тъй като има висоти, до които злото не стига, понякога Всевишният дори без покаяние разглежда човека в толкова висок контекст, където грехът не се забелязва, и не го съди според недостойните му дела. В това е същността на стиха „…Ще помилвам когото ще помилвам“ и на 13-те качества на милосърдието.
Мъдреците обсъждат кой е за предпочитане — разкаялият се грешник или съвършеният праведник. Достойнството на съвършения праведник е в това, че стои на място, където има възможност за грях, но не се поддава на изкушението и устоява на изпитанието. Това е много висока степен, но в момента, в който дори малко навлезе в сферата на злото, тя напълно се губи. От друга страна, достойнството на разкаялия се грешник е в това, че чрез покаяние се издига на място, до което грехът изобщо не може да достигне. От думите на автора може да се разбере, че разкаялият се грешник е по-велик от праведника, защото светът на покаянието е по-висш от света на останалите заповеди. Въпреки това, това не означава, че като цяло този, който е съгрешил и се е разкаял, е по-висш от този, който никога не е грешил. Само в определен смисъл и в определен аспект разкаялият се е за предпочитане пред праведника.
[1] Авторът започва с „свързва световете“, а завършва с „поправя света Асия“. Поправянето на света се състои в това, че висшият свят се забелязва и отразява в низшия и те са свързани един с друг.
[2] Човек пробужда световете и добавя към тях святост чрез своите действия, думи и мисли, които съответстват на категориите Нефеш, Руах и Нешама, както се обяснява в следващите три глави. Но тези категории не са способни да въздействат на световете, докато не се облекат в тяло.
[3] И както казаха Учителите: „Учениците на Мъдреците умножават мира в света, както е написано: ‘и всички твои синове (на Йерусалим) ще бъдат ученици на Господа, и велик ще е мирът на твоите синове’. Не чети ‘твоите синове’ (банаих), а чети ‘твоите строители’ (бонайх)“. Обяснихме това по-горе (в началото на трета глава).
[4] Когато Всевишният управлява света по качеството на Съда, наказанието трябва да се реализира. И отстъпчивост в обичайния смисъл тук не е възможна, защото смисълът на „да отстъпиш“ е да не изискаш онова, което се полага, а не може да си представим, че Всевишният решава, че на човека се полага наказание, и после „отстъпва“, без да го изиска. Освен това, самото наказание е поправяне, и ако не се реализира, човекът ще остане непоправен. Но без съмнение има и други видове управление („качества на Създателя“) и по-дълбоки сметки от управлението на награда и наказание, и в тях Създателят гледа човека с голяма любов и решава, че изобщо не му се полага наказание.
[5] Основната същност на покаянието не е в това човек да реши да се държи по-добре от днес нататък. Нужно е да се достигне „света на покаянието“, както се обяснява в края на Първа порта. И чак оттам човек може да изгради себе си отново и без наказание за греха.
[6] Нечистотата може да се изтреби по два начина. Или чрез получаване на наказание (виж бележката): когато присъдата се изпълни, злото се самоунищожава. Или чрез по-висша святост, която произтича от място, до което злото не достига — и когато тя се появи, злото се отменя.
[7] Грешникът като че ли „печели“, получавайки допълнителна нова светлина след покаяние. Както казаха Мъдреците — „на мястото, където стоят разкаялите се, дори съвършените праведници не могат да стоят“.
[8] Святостта е същностна реалност, за разлика от нечистотата, чиято същност е липсата. Святостта получава жизненост от себе си, а не от външна сила, тъй като тя е свързана със Създателя. Нечистотата получава жизненост не от себе си, а от „задната част“ на святостта, и тя е „нереалност“.
[9] Жизнената сила на злото идва отвън, а само по себе си то няма жизненост.
[10] Грехът сам наказва човека, самият грях е наказанието за греха. Докато човек живее в този свят, грехът е източник на удоволствие, тъй като се смесва със силите на човека, но след смъртта злото стои само и разкрива истинското си лице, то наказва човека.
Автор – Равин Хаим от Воложин
Източник – toldot.com