Поколението на потопа съгреши в законите, регламентиращи отношенията между хората – те извършиха грабеж и разврат. А поколението на Вавилонската кула съгреши директно срещу Всемогъщия по най-ужасния начин, дори до степен да воюва физически с Него.
„И оттам Бог ги разпръсна по цялата земя“ (11:9). Нашите мъдреци свързват двата големи и общи гряха, които човечеството е извършило в началото на своята история. Говорим за греха на поколението на потопа и греха на поколението на Вавилонската кула. С първите започва главата за Ной, а с вторите завършва. Поколението на потопа съгреши в законите, регулиращи отношенията между хората – те извършиха грабеж и разврат. А поколението на Вавилонската кула съгреши директно срещу Всемогъщия по най-ужасния начин, дори до степен да се опита да се бие физически с Него.
Ако ни попитат кое от тях според нас е по-тежкото престъпление, несъмнено бихме посочили греха на поколението на Вавилонската кула. В крайна сметка те са насочили действията си директно срещу Създателя, докато за поколението на потопа присъдата е подписана „просто” заради грабеж. Извършването на престъпление срещу Б-г на пръв поглед е много по-ужасно, отколкото срещу човек от плът и кръв.
Но, виждайки сравнително лекото наказание за поколението на Вавилонската кула в сравнение със смъртта на поколението на потопа, ние разбираме, че Всемогъщият смята греха на последните за по-тежък. Наистина, Раши, коментирайки този пасаж, обръща внимание на този въпрос и пише: „Кой грях е по-сериозен – на поколението на потопа или на поколението на Вавилонската кула? Едните не вдигнаха ръце срещу главния, но онези вдигнаха, като искаха да се бият с Него. Едните обаче бяха потопени, но другите не умряха! Факт е, че хората от поколението на потопа бяха грабители и между тях имаше вражди. Затова и умряха. А тези (поколението на Вавилонската кула) са имали помежду си любов и приятелство, както се казва: „Един език и едни думи“. Оттук се учи колко омразен е конфликтът и колко важен е мирът.“
Защо престъпленията, извършени между човек и неговия ближен, са по-страшни в очите на Всевишния?
Гаонският равин Аба Шаул Хадад в книгата „Пней Шаул” обяснява това в притча.
Един цар искаше да построи луксозен дворец, който да демонстрира цялата му слава и блясък и да стане символ на неговата власт. Той повика най-добрите архитекти и нае най-добрите строители. Похарчи много пари и не пести от качеството на материалите. Покани двама от най-добрите художници и ги помоли да нарисуват гигантски стенописи – един отдясно на царския трон, а вторият отляво. Първият художник беше специалист по спиращи дъха пейзажи, а вторият майсторски рисуваше портрети на хора.
Първият художник каза: „Ще нарисувам зелена поляна, заобиколена от верига от планини. През нея ще текат потоци и елени ще утоляват жаждата си от тях.
– Отлично – одобри царя и се обърна към втория: – Какво ще рисуваш?
„Ще нарисувам самия цар в цялото му великолепие“, отговори той, „облечен в царски дрехи, с корона на главата.“
„Чудесно“, съгласи се царя, „свърши си работата и наградата няма да закъснее“.
Той им определи срок за завършване на работата и нареди да им платят щедър аванс, за да могат да посветят времето си на работа, без да се разсейват от материални грижи. Двамата художници получиха парите и започнаха да се забавляват и безделничат. През нощта се напиваха, а през деня спяха. От време на време се появяваха в залата, държейки бутилка вино в едната ръка и четка в другата. След като направиха няколко движения с четката, те залепяха устни за гърлото на бутилката. Лесно е да си представим как е изглеждало тяхното изкуство…
Определеното време изтече и царят беше уверен, че работата е завършена. Той определи дата за тържественото откриване на двореца и изпрати покани до всички министри и принцове, аристократи и благородници. И самият той отиде да разгледа двореца и да си състави впечатление.
Но какво се откри пред погледа му? О, Боже! Обещаната поляна се оказа размазано зеленикаво петно, а планините около нея – размазана ивица. Кралят се обърна към втората картина и потръпна. Нямаше съмнение в таланта на художника – той беше изрисувал трона във всеки детайл. Но когато е стигнал до образа на фигурата на трона, той показал небрежност. Кралската мантия все още можеше да бъде разпозната, но беше облечена върху чудовищна фигура, смешна и абсурдна. Черни дупки вместо очи, крива линия вместо уста. Лесно е да си представим колко голямо е било разочарованието. Гневът замени уважението.
Разочарован, царят се оттегли и седна на трона си. „Изпратете отряд войници при пейзажиста и го заставете да върне парите, които е получил предварително. А втори отряд да отиде при портретиста и да му отреже главата!”.
Царят видя, че секретарят му леко се колебае. „Какво искаш да кажеш?“ – попита го той.
Секретарят се поклони почтително и каза: „И двамата бяха еднакво небрежни в работата си, и двамата не удовлетвориха вашето желание. Защо пощадихте първия и наредихте екзекуцията на втория?“
Царят отговорил: „Как не разбираш? Първият просто не изпълни желанието ми и аз му прощавам. Нека изглежда, сякаш не съм поръчвал нищо. Но вторият показа неуважение към царското достойнство. Всички занаятчии, които работеха тук, и пазачите, които охраняваха, видяха работата му и се засмяха на образа, който нарисува. Всички казаха: „Така ли изглежда царя? Колко е ужасен!” Не може да има прошка за обида на царското достойнство.
Смисълът на притчата е ясен. Ако човек е съгрешил срещу Създателя и само Създателят знае за това прегрешение, може би Той ще сдържи гнева си с оглед на безграничната Си благост или поради някаква заслуга на този човек. Но ако някой ограби друг или му причини друго зло и това стане известно, това ще стане обида за царското достойнство, тъй като „Любимия човек, е създаден по негов образ“. В случая обвинението е тежко, а наказанието – страшно. И се казва: „Йом Кипур не изкупва престъпленията между човек и неговия ближен, докато не се помирят помежду си“.
Автор – «Оцарот»
Източник-toldot.com
Превод-bneinoah-bg.com