Човекът, живеещ според Тора, живее с постоянно усещане за присъствието на Всевишния. В началото чувството е тежко: никога и никъде не можеш да се усамотиш — но едновременно с това е и необичайно приятно усещане: твоят Помощник е винаги с теб. Той няма да те напусне.
Страх от самота. Ако страховете са болести, то страхът от самота е една от най-разпространените. В модела „Бог не съществува“ е невъзможно истински да се избавиш от тази болест. Самият модел я създава, превръщайки я в нелечима хроника. Човек има нужда да сподели с някого своите болки и мъки. Не всеки има близки хора, подходящи за такава цел. Впрочем, всичко зависи от това за каква самота говорим. Можеш да останеш насаме със себе си, но да не изпитваш самота, а можеш да бъдеш в многолюдна компания, да заемаш нейния епицентър, но при това да умираш от тъга и изоставеност. Откъде се взема това чувство? Отговорът е: от усещането за вътрешна празнота, от невъзможността да изразиш напълно себе си… Човек няма на какво да се опре вътре в себе си, той търси опора отвън. Нужна му е подкрепа, някой, който да каже: ти не си сам, аз съм с теб, знай, че помнят за теб.
В модела „Бог съществува“ човек не може да изпитва самота. Той чувства, че с него винаги е неговият Творец. Друг е въпросът, че Създателят никога не се натрапва. Той е с теб точно толкова, колкото ти Му позволяваш да бъде до теб.
Човекът, живеещ според Тора, живее с постоянно усещане за присъствието на Всевишния. В началото чувството е тежко: никога и никъде не можеш да се усамотиш — но едновременно с това е и необичайно приятно усещане: твоят Помощник е винаги с теб. Той няма да те напусне. На иврит това е изразено с думите: „Не спи, нито дреме Пазителят на Израил“.
Особено остро възприема и двете страни на това усещане човек, който се завръща към Всевишния. В началото е трудно и необичайно да осъзнаваш, че Създателят е винаги с теб, че си Му пред очите. Това е все едно да живееш насаме със съвестта си. (Някои хора рядко се срещат със съвестта си, други живеят в постоянен и напрегнат диалог с нея.) Но, установявайки контакт с Твореца, ти започваш да забелязваш, че стресът от първоначалното напрежение започва да отслабва. При теб идва разбирането, че гласът на критиката вътре в теб – това е твоят собствен глас, а не чужд. (Обръщайки се към Създателя, човек получава изключително конструктивна информация за това как трябва да се променя.) Освен това ти получаваш нещо, което, както се оказва, ти е нужно, нещо, което ти помага и без което вече не можеш. Ти получаваш контакт със своя Създател.
Казахме, че всяко негативно чувство няма да изчезне, докато човек съзнателно или подсъзнателно смята, че то му е необходимо. Но защо е нужно чувството за самота? Ето, то идва и ми казва: аз съм ти необходимо, никога няма да те оставя, създадено съм, за да знаеш къде свършваш ти и къде започва останалият свят. Това чувство сякаш очертава границата между мен и света. Но в модела „Бог съществува“ самотата не ми е нужна като граница между мен и света. Моята същност – това е моята душа, която не може да изчезне, да престане да съществува, тя не умее да бъде потисната, защото няма от какво да се бои: Създателят иска тя да съществува. Проблемът започва, когато моето „аз“ не се идентифицира с моята душа. Материалното може да изчезне, да смени формата си, да промени същността си. А моето „аз“, изнесено извън рамките на истинското „себе си“ (т.е. душата), се страхува да не се изгуби.
Автор Равин Ефим Свирски
Източник – toldot.com