В модела на атеистите е невъзможно да се избавим от тези два страха. Хората сами ги пораждат. Те се появяват като следствие от убеждението, че светът няма Творец.
Страх от провал и страх от отхвърляне. Те са до голяма степен близки, защото отхвърлянето често ни се представя именно като резултат от нашия неуспех.
В модела на атеистите е невъзможно да се избавим от тези два страха. Хората сами ги пораждат. Те се появяват като следствие от убеждението, че светът няма Творец. Защото, от гледна точка на този модел, раждането на човека е случайно и не е обусловено от нищо. Той се появява на бял свят и, живеейки в света на хората, се нуждае от оценка за самия себе си. Тази оценка той може да получи или от хората, които го наблюдават отстрани, или благодарение на своята вътрешна способност да оцени качеството на постъпките си. Но и тази способност той получава почти изключително от контактите с други хора. Той изгражда вътре в себе си определена ценностна скала, съгласувана или със скалата на ценностите, изработена от обществото (или част от обществото, с която се свързва), или със собствените му възможности да удовлетвори собствените си потребности.
Как да разбираме това? Има страхове, които зависят само от самия човек, а има и такива, които се репродуцират от обкръжението. Пример от първия вид: човек не усвоява достатъчно лесно и бързо уменията на нова специалност, за това той вини единствено себе си. Тук го дебне страхът от провал. Но има и страх от загуба на контакт с обкръжението — той зависи от средата, с която човек се асоциира. Тук го очаква страхът от отхвърляне. Понякога тези два страха се припокриват. Например, от страха от провал израства отчаян ужас един ден да се събудиш и да осъзнаеш, че отдавна живееш в положението на изгнаник.
Човек постоянно си задава въпроса: кой съм аз? Интересува го собствената му същност. И хората му отговарят: ето кой си ти. Ако оценката е негативна — идва страхът от неизбежното изгнаничество. С негативните оценки на обществото може известно време да се бориш чрез противопоставяне: вие казвате, че съм лош? — но аз ще ви докажа, че грешите! И рано или късно, на човека му се налага или да се върне към готовността да приеме негативната оценка на обществото, изпивайки до дъно чашата на отхвърлянето, или да доказва на хората своята правота. Външната критика се разглежда като критика на твоята същност. А как иначе да се разглежда, когато при извършване на грешка ти казват, че лоша е не толкова постъпката ти, колкото самият ти: какво друго да се очаква от теб?
Но още много преди извършването на постъпката нашият герой започва да премерва към себе си бъдещата оценка, която той си представя предварително. И той отрано се страхува от провал, неуспех, фиаско. Ушите му вече чуват как го осъждат. Той вече болезнено реагира на възможната критика. Такъв „нарисуван“ страх действа по различен начин на хората. Едни той подтиква, мобилизира, кара ги да се стегнат и да направят всичко, за да постигнат успех. На други действа потискащо. Те нервничат, извършват маса безполезни действия (или изпадат в колапс), започват да заекват и да се държат неестествено. В отговор околните също започват да се държат неестествено с тях. В резултат на това кръгът се затваря и ситуацията само се влошава. Какво имаме в крайна сметка? Страхът от провал допринася за провала. Страхът от критика води до същото. Но дори и онези, за които казахме в самото начало, че умеят да съберат волята си в юмрук, за да овладеят ситуацията и себе си, дори такива способни личности са не по-малко запознати с този парализиращ страх. Той и на тях им пречи. И те не могат да го премахнат напълно. Така че и на едните, и на другите им се налага да признаят (не без лукавство, разбира се), че самият този страх е присъщ на човешката природа.
Но това не е така! От него можем да се избавим! Поне могат да не го изпитват онези, които вярват в Твореца. Защото в света на вярващите хора има сякаш един персонаж повече: освен моята душа, освен заобикалящото ме общество, има също и Онзи, Който ни е създал всички. И аз трябва да съгласувам своите постъпки не само с оценките на другите хора, които невинаги са безпристрастни, а с оценките на Твореца, Който никога няма да ме прогони…
Любопитно е, че същият този страх от неуспех пречи на онези, които „преминават“ от света на атеистите в света на спазващите заповедите на Тора. Няма значение какво ги е тласнало към този нелек „преход“, който разбива целия начин на живот — дали чувства, или сериозни размисли — но те се завръщат при Създателя. И какво изпитват при това? Същият страх от провал. Бидейки едно от проявленията на миналото, с което човек е решил да се сбогува, той, този страх, ни напуска последен. Как работи той? Той сякаш казва: кой си ти, та искаш да станеш подобен на Моше, на праведниците и мъдреците от миналото? Погледни делата си, постъпките си.
Моят парализиращ страх ме позори в собствените ми очи. Той ми пречи, разубеждава ме да се поправя. Как ти, нищожество такова, смееш да се поправиш, след като си направил това и това? И той, този всезнаещ обвинител, е прав. Няма смисъл да му се възразява — първо, именно защото е прав, и второ, защото той само това и чака – твоите доказателства: ти възразяваш ли? смяташ ли, че и преди си бил праведник? Ето ти картина на няколко твои постъпки: гледай, любувай се… Човек се срамува и признава поражението си. Резултатът: евреинът не се завръща при Създателя.
За да спечелиш битката с „йецер ха’ра“ (така на иврит се нарича лошото начало в самия човек, а нашият опонент е именно това лошо начало)
Ако човек преодолее този „природен“ страх, породен от мирогледа на безверието, той ще попадне в друг свят. Аз и моята душа не сме се родили случайно, ние не сме резултат от събития, възникнали в резултат на стечение на обстоятелствата и описвани в рамките на вероятностни закони на езика на статистиката на „големите числа“ и разпределението на Лаплас. Аз не съм случаен, моята душа е безсмъртна и съвършена! Макар и да съм успял да извърша не съвсем красиви постъпки, душата вътрешно е останала чиста. Безспорно, аз нося пълна отговорност за делата си, но нали мога да ги поправя! Докато съм жив, нищо не е направено окончателно и безвъзвратно. И преди съм имал избор — преди постъпката си, и сега изборът ми не е изчезнал. Всяка моя постъпка, докато съм жив, не е окончателна. Тя все още се извършва! И аз мога да я поправя във всяка посока.
Между другото, оттук следва, че душата на човека и неговите постъпки не са съвсем едно и също. Нашите деяния са като дреха, в чието облекло душата се явява на света. Тя може да бъде изцапана, но също така може да бъде изпрана, да стане чиста, както в началото…
Преди да „спусне“ чистата душа в нашия земен свят, Всевишният „намира“ за нея най-добрите условия за себереализация. Той ѝ дава тяло — с всички физически, умствени и други способности, дадени в потенциал — с което тя ще се прояви най-пълно. Дава ѝ време и място на раждане, които ще ѝ помогнат да се разкрие в максимална степен. Накратко, всеки от нас получава най-добрите условия за осъществяване. Затова всеки може да каже: имам възможност за провал във всяка дейност, но това не е мой провал, не е фиаско на моята същност.
А чий е провалът? Представете си, ничий. Защото винаги остава възможността да се поправиш, да се върнеш към чистото състояние, към своето изначално положение, към своята същност. И само ако така и не съм поправил простъпките си в този живот — едва тогава те стават мой провал, за който ще трябва да отговарям.
Да обобщим: душата не може да бъде критикувана, тя не е подвластна на критика, или по-точно, критиката, насочена срещу душата, е безполезна.
Могат да се атакуват и разобличават само лошите постъпки…
Ако нашият праведен гняв бъде насочен не към лошите дела на другите хора, а към самите тях, то ние рискуваме да утежним ситуацията, вместо да се опитаме да я поправим. Човек започва да свиква с критиката, насочена срещу него, той трябва да оцелее в такива негативни условия, и неговото психологическо умение да се приспособява води до това, че той престава да реагира болезнено на критиката. Ние сме искали в резултат на нашите забележки той да стане по-добър и да не повтаря лошите си дела, но изведнъж виждаме, че той не е станал по-добър, повтаря постъпките си и дори ни заявява: какво мога да направя, като съм толкова лош? Сработил е комплексът на „придобитата понижена самооценка“. Той се е адаптирал, вживявайки се в ролята, която сме му наложили. Но бихме могли да минем и без грешки от наша страна: в крайна сметка всеки мъдрец понякога прави или казва глупости; ако на една негова грешка отговорим със заявление, че е глупав, току-виж той се скрил зад това прикритие, вярвайки, че наистина е глуповат, а следователно от него отговорност не може да се търси. Той е извършил глупост, но същността му е все така умна. Той е постъпил веднъж зло, но същността му е все така — добро.
Много често страхът от провал е свързан със страха от загуба на социален статус. На проявлението на този страх в най-висша степен са подложени емигрантите от други страни, с което са добре запознати в Израел. Но на какво се крепи социалният статус? На това как ние самите се оценяваме. Някой смята, че при преместването си в нова страна е слязъл по-ниско по социалната стълбица, защото оценява себе си като заслужаващ по-високо стъпало. За такъв човек са важни дори не парите, които получава, а степента на уважение, която според него се оказва от обществото на хората, на чието ниво той се е намирал преди.
Повтаряме, в юдаизма критиката към човека е насочена не към самия човек (не към неговата същност), а към постъпките му. Такава критика се нарича „тохаха“. Тя трябва да се прави умело, без да се обижда човек — така, че той да знае, че се критикува не самият той, а неговата простъпка, с която сега и самият той не е съгласен — срам го е и той много иска да се поправи, затова е много благодарен на всеки, който благожелателно се заема да му помогне. Но ако е известно, че от твоята забележка човекът само ще се разстрои и ще постъпи по точно обратния начин, тогава е забранено да го учиш и да му правиш забележки. Трябва да се търси друг подход — за да помогнеш на ближния си, изпаднал в беда. Мъдреците съветват „тохаха“ да се започва с похвала. Тогава човекът няма да има предубедено мнение към вашата способност да го критикувате. Той ще види, че сте добросърдечни към него и искрено искате да му помогнете да поправи положението.
Хвалете същността, а след това критикуйте постъпките. Но не и обратното!
Трябва да се приложи съвсем друга тактика. Не е нужно да му доказвам нищо. Да, прав си — казвам аз на своя страх — моите деяния в миналото невинаги са били на висота, много съжалявам, но сега давам обещание повече да не постъпвам така; що се отнася до оценката на моята личност — много благодаря за безпристрастната критика, ще се постарая да взема предвид твоите забележки, но знай, че твоите оценки се отнасят до моите постъпки, а не до моята личност, а сега, извинявай, аз се завръщам… [ти си] представяш, че от твоята пропаст не може да се излезе!
Автор Равин Ефим Свирски
Източник – toldot.com