Яков и Исав наближат повторна среща след двадесет и две години. Обстановката е напрегната. Някога Исав се заклел да убие Яков в отмъщение, смятайки, че брат му му отнел с измама бащиното благословение. Ще изпълни ли сега Исав клетвата си? Или се е успокоил, времето залечило ли е болката от обидата?
Яков изпраща вестители до брат си, за да го известят, че скоро ще пристигне. Вестителите се връщат и съобщават, че Исав идва срещу Яков с отряд от четиристотин души. След това четем: „И се уплаши Яков много, и беше притеснен“ (Битие 32:8).
Направо се пита човек. Яков изпитва буря от емоции. Но защо са необходими два глагола? Каква е разликата между страх и тревога?
В един от мидрашите има проницателен отговор: „Каза раби Йехуда, син на раби Илай: ‘Нима страхът и тревогата не са едно и също? Не, този израз означава, че „той се уплаши“ – да не бъде убит. „Той беше притеснен“ – да не убие сам. Защото Яков помислил: „Ако той [Исав] ме надвие – няма ли да ме убие; а аз го надвия – няма ли да го убия?“ Такъв е смисълът на думите „той се уплаши“, да не бъде убит; „и беше притеснен“ – да не убие сам.“
Така че, според мидраша, разликата между страх и тревога е в това, че страхът е опасение за собствената физическа безопасност, а тревогата е опасение да постъпиш неморално. Страхът от смъртта и опасението да причиниш смърт на друг – различни неща са. Но това поражда следващ въпрос. Еврейският закон разрешава самозащита, нали? Ако Исав се опиташе да убие Яков, Яков би имал право да се защитава, ако се наложи, дори и с цената на живота на Исав. Нима необходимостта от самозащита трябва да поражда морални терзания?
Този въпрос разгледал раби Шабтай Бас, автор на „Сифтей хахамим“, коментар към коментарите на Раши: „Тук може да се възрази, че Яков определенно не следвало да се тревожи заради риска да убие Исав, тъй като има ясно правило: ‘Който дойде да те убие – предотврати го и го убий.’ Въпреки това Яков изпитвал морални терзания, опасявайки се при стълкновението да убие няколко от хората на Исав, тъй като те не целяли да убият Яков със собствените си ръце, а просто да се впуснат в схватка с хората на Яков. И макар че хората на Исав преследвали хората на Яков, и всеки човек има право да спаси живота на преследвания с цената на живота на преследвача, все пак има уточнение: ‘Ако преследвания можел да бъде спасен чрез осакатяване на крайник на преследвача, но спасителят вместо това убил преследвача, то за това дело спасителят подлежи на смъртна присъда.’ По този начин Яков се опасявал, че в суматохата на битката ще убие няколко от хората на Исав, докато за отразяване на атаката би било достатъчно да ги рани.“
Според „Сифтей хахамим“ тук става дума за принцип, изискващ да се използва минимална сила. Яков се тревожел от перспективата да довърши в разгара на битката няколко нападатели: за да защити живота на жертвите, включително на самия Яков, щеше да е достатъчно просто да нарани агресорите.
Въпреки това, допустимо е и друго тълкуване: думите на мидраша трябва да се разбират буквално, без допълнения. Яков изпитвал тревога от това, че ще бъде принуден да убие човек, дори и напълно оправдано.
Тук важно е понятието „морална дилема“. Дилемата е по-сложен случай от „морален конфликт“. Морални конфликти в живота ни има всякакви. Допустим ли аборт за спасение на живота на майката? Трябва ли да се подчиняваме на родителите си, когато ни помолят да направим нещо, забранено от еврейския закон? Може ли да се наруши шабатът, за да се продължи животът на неизлечимо болен пациент? На тези въпроси има отговори. Обясняват ни какви действия са правилни, а какви – грешни. Ако съществуват две взаимно противоречащи задължения, глобалните алахични принципи ни подсказват кое от тях е по-важно. В някои етични системи всички морални конфликти се разрешават по този начин. Винаги има ясна процедура за вземане на решение, което означава, че на въпроса как да постъпя задължително има ясен отговор.
Но в ситуация на дилема няма правилен отговор. Не бива да извърша нито постъпка А (да позволя да ме убият), нито постъпка В (да убия друг човек); но съм принуден да извърша едното или другото. По-точно, в определени ситуации не е достатъчно просто да постъпиш правилно.
Възможно е конфликтът да има неизбежна трагична основа. От факта, че един принцип (самозащита) е по-силен от друг (забраната за убийство), изобщо не следва, че аз, изправен пред такъв избор, няма да изпитвам морални терзания. Понякога да бъдеш високоморален човек означава да изпитваш тревога при необходимостта да правиш такъв избор. Съзнанието за правилността на постъпката ми може да ме освободи от угризения или чувство на вина, но въпреки това ще съжалявам или ще съм тъжен заради това, което ми се наложи да направя.
Ако морално-етичната система оставя място за дилеми, тогава тя не се опитва да опрости прекалено моралния живот, отменяйки трудните въпроси. Ако сме принудени да избираме между две добри (или две лоши) действия, тогава може би има разумен вариант (да предпочетем по-висшото от двете блага или по-малкото от двете зла), но той не отменя душевните страдания. Праведните хора са тези, които понякога са способни да изпитват душевна тревога, дори когато знаят, че са постъпили правилно.
Тук мидрашът ни учи, че юдаизмът признава съществуването на дилеми. Макар че еврейският закон съдържа много фини нюанси и разполага с глобални алахични принципи, подсказващи кое задължение е по-важно, все пак можем да се сблъскаме със ситуации, при които причината за моралните терзания е неустранима.
Величието на Яков – в способността му да изпитва душевна тревога дори при мисълта за оправдано действие – да защити собствения си живот с цената на живота на брат си.
Тази особеност – склонността към морални терзания заради използването на сила и потенциалното кръвопролитие дори в ситуация на самозащита – еврейският народ е запазил от времето на Яков до днес. Едно от най-забележителните явления в съвременната история е психологическата реакция на израелските войници след Шестдневната война от 1967 г. Няколко седмици преди войната почти всички евреи по света разбираха каква страшна опасност застрашава Израел и неговия народ. На всички граници на Израел бяха съсредоточени войски – египетски, сирийски, йордански. Израел се намираше в обръч на врагове, които се бяха заклели да хвърлят народа му в морето. В крайна сметка Израел спечели една от най-смазващите военни победи за всички времена. Изпълвахме се с чувство на облекчение, както и възторг от възсъединението на Йерусалим и от факта, че евреите след деветнадесетгодишна пауза отново придобиха възможност да се молят при Западната стена. Дори сто процента светски израелтяни признаваха пламенни религиозни чувства относно това, както осъзнаваха, историческо триумф.
Въпреки това още в първите следвоенни месеци, когато из целия Израел хората обсъждаха случилото се, стана ясно, че настроението на участниците във войната изобщо не е триумфално. Те се отдаваха на невесели и дори мъчителни размишления.
Същата година Еврейският университет в Йерусалим удостои Ицхак Рабин, който по време на войната беше началник на Генералния щаб, с почетна докторска степен. Говорейки на тържествената церемония, той каза: „Ние все по-често наблюдаваме у нашите бойци странно явление. Те не изпитват стопроцентна радост, в атмосферата на празниците им се усеща силна примес от тъга и шок, а някои бойци изобщо не искат да празнуват нищо. Войниците на предната линия видяха със собствените си очи не само великолепието на победата, но и нейната цена: до тях, обливат се с кръв, загиваха техните другари. Знам, че дори онази ужасна цена, която заплатиха враговете ни, разтревожи сърцата на много от нашите мъже. Може би еврейският народ така и не се научи или не свикнал да тържествува по повод завоевания и победи, ето защо такива постижения предизвикват у нас смесени чувства.“
Народ, способен на морални терзания дори след победи, осъзнава трагичната сложност на моралния живот. Понякога да направиш правилния избор не е достатъчно. Трябва също така да се бориш за създаването на такъв свят, в който да не се налага да правиш избор от морално тежки варианти, тъй като ще потърсим и ще намерим ненасилствени начини за решаване на конфликти.