Коментаторите забелязват необичайна черта на седмичната глава „Тецаве“. От началото на книгата Шмот до края на книгата Дварим това е единствената седмична глава, в която нито веднъж не се споменава името на Моше. Учените мъже издигат няколко тълкувания на този факт.
Вилненският Гаон посочва, че почти всяка година тази глава се чете в седмицата, на която се пада седми адар – денят на смъртта на Моше. Ние преживяваме тази седмица с чувството, че сме се лишили от най-великия лидер в еврейската история. И липсата на споменавания на Моше на страниците на „Тецаве“ отразява това чувство на загуба.
Баал аТурим прави паралел със следващата седмична глава, в която Моше моли Всевишния да прости на Израел. „А ако не [ако не простиш], – казва Моше, – то изтрий мен от Твоята книга, която си написал!“ (Шмот, 32:32).
Съществува принцип: „Проклятието на мъдреца, дори ако предвиденото в него условие не е изпълнено, [непременно] се изпълнява“ (Макот, 11а). В резултат името на Моше се „изтрива“ от Тората за една седмица.
В „Панеах раза“ се набелязва връзка с друг принцип: „Никога не бива така, че гневът да не остави следа“. Когато Моше за последен път отхвърля призива на Всевишния да изведе еврейския народ от Египет – отговаря: „Моля Те, изпрати някой друг!“, Всевишният „се разгневява на Моше“ (Шмот, 4:13–14) и казва, че заедно с Моше ще отиде Аарон, неговият брат. Поради своя отказ Моше губи правото на онази обществена роля, която би могъл да получи – ролята на първия от свещениците на Израел. Тя се пада не на Моше, а на Аарон. Ето защо в седмичната глава „Тецаве“, посветена на ролята на коена, Моше отсъства.
И в трите обяснения е подчертана темата за отсъствието. Но най-простото обяснение е, че „Тецаве“ е посветена на присъствие, което решително е повлияло на юдаизма и еврейската история.
Юдаизмът се откроява сред другите религии по това, че признава не една, а две форми на религиозно лидерство: нави и коен, пророк и свещеник. Образът на пророка винаги е пленявал човешкото въображение. Пророците (и пророчиците) са драматични фигури: те „казват на царете истината“, не се страхуват в името на високи, дори утопични идеали да оспорват поведението на монарси и сановници или на обществото като цяло. На другите типове религиозни личности им липсва онова влияние, което са оказали на света пророците на Израел, най-великият от които е бил Моше. За разлика от тях, свещениците в по-голямата си част са се държали по-тихо от пророците, отличавали са се с аполитичност, служели са на Всевишния в Светилището, а не сред политическите дебати, към които е било приковано всеобщото внимание. И все пак свещениците не в по-малка степен от пророците са били опора на Израел като свят народ. Всъщност Израел е бил призован да стане „царство от свещеници“, но призивът към него „да стане народ от пророци“ не е звучал никога. (Вярно е, че Моше е казал: „О, да бяха всички в народа на Всевишния пророци“, но това не е било констатация на факт, а само мечта.)
Нека разгледаме някои отлики между пророк и свещеник.
Обществената роля на свещеника е била династическа, предавала се е от баща на син. Обществената роля на пророка не е била династическа. За приемници на Моше стават не синовете му, а Йеошуа, неговият ученик.
Задачите на свещеника са били предопределени от длъжността му. Те не са били неразривно свързани с неговата индивидуалност или харизма. Всеки пророк, напротив, е изпълнявал своята задача по уникален начин, внасяйки своята индивидуалност. „Не е имало дори двама пророци с еднакъв стил“. (Между другото, именно затова в историята е имало жени пророчици, но не е имало „жени свещеници“. Все пак личният авторитет далеч не е същото като официалната длъжност.)
Свещениците, за разлика от пророците, са носели специално, така да се каже, униформено облекло.
Съществуват правила, които диктуват как да се изразява кавод („почит“) към коена. Но не съществуват правила, които да диктуват как да се изразява почит към пророка. Знакът на почит към пророка е да се вслушваш в думите му, а не в някакви формални, протоколни жестове на уважение.
Свещениците са били отделени от народа, служели са в Храма. Не им е било разрешено да вършат това, което би могло ритуално да ги оскверни. Позволявало им се е да се женят далеч не за всяка жена – съществували са ограничения. Напротив, пророкът обикновено е бил човек от народа. Така Моше и Амос са били овчари, а Елиша – земеделец. Пророкът не се е откроявал по рода на заниманията и общественото си положение, докато Всевишният не му е изпращал Своето слово или видение.
Свещеникът е принасял жертви мълчаливо. Пророкът е служил на Всевишния с помощта на словото.
Времето е текло за тях по различен начин. Свещеникът е вършел своето дело в циклично време: днешният ден не се е различавал от вчерашния или утрешния (а текущата седмица или месец – от същата седмица или месец в миналото и бъдещето). Пророкът пък е живял според времето на завета (понякога не съвсем точно наричано „линейно време“): в днешния ден, радикалио неприличащ на вчерашния и утрешния.
Служението на свещеника никога не се е променяло, а служението на пророка се е променяло постоянно. С други думи, задачата на свещеника е да освети природата, а задачата на пророка е да откликва на събитията от историята.
И така, в еврейския живот свещеникът олицетворява принципа на структурираност, а пророкът олицетворява спонтанността.
Ключовите думи в лексикона на коена са „кодеш“ и „хол“ („свято“ и „светско/обикновено“), „таор“ и „тамей“ („ритуално чисто“ и „ритуално нечисто“). Ключовите думи в лексикона на пророците са „цедек“ и „мишпат“ („праведност“ и „справедлив съд“), „хесед“ и „рахамим“ („доброта“ и „милост“).
Ключовите глаголи на свещенството са „леорот“ и „леавдил“ („поучавам/наставлявам“ и „отделям/разграничавам“). Главното дело на пророка е да предава на хората „словото на Всевишния“. Разликата между съзнанието на свещеника и съзнанието на пророка (торат коаним и торат невиим) е от основополагащо значение за юдаизма. Тя е отразена в отликите на закона от повествованието, на алаха от агада, на творението от изкуплението. Свещеникът произнася словото на Всевишния, актуално през всички времена, а пророкът – словото на Всевишния, предназначено за това конкретно време. Без пророци юдаизмът не би бил религия на историята и предназначението. Но без свещеници синовете на Израел не биха станали народ на вечността. Това е прекрасно изложено в първите стихове на „Тецаве“: „Ти пък заповядай на синовете на Израел да ти донасят чисто масло, избито от маслини, за да поддържаш постоянно горене на светилото в Шатъра за среща, вън от завесата, която е пред [ковчега на] Свидетелството. Нека Аарон и синовете му поддържат горенето на светилата пред Всевишния от вечер до сутрин. Нека това бъде вечна наредба за синовете на Израел през всички следващи поколения“.
Пророкът Моше е главната фигура в четири от петте книги, носещи неговото име. Но в „Тецаве“ в центъра на вниманието се оказва Аарон, първият от свещениците, и неговата значимост не се омаловажава от присъствието на брат му. Защото Моше е запалил огън в сърцата на еврейския народ, а Аарон не е оставил този огън да угасне и го е превърнал във „светлина вечна“.
Равин Джонатан Сакс