Това е съкратен препис от лекцията на рав Борух Горин, пълния клип може да гледате тук.
Започваме седмия цикъл от нашите разговори върху седмичната глава на Тора и съответно започваме отново да четем книгата „Берешит“, книга „Битие“, както е известна в европейската и еврейската традиция. Тези, които редовно следят нашите разговори, знаят, че през последните години посвещаваме именно тази първа глава на един-единствен, за съжаление засега само един излязъл том, но според мен най-важния в този коментар – коментара на Дон Исак Абрабанел. Този първи том е изцяло посветен на коментари върху едва три глави от „Берешит“. Днес ще продължим тази наша традиция и ще четем много от Дон Исак Абрабанел, който обсъжда само три стиха.
Преди да се потопим в анализа, е важно да си припомним кой е Дон Исак Абрабанел. Той е не просто коментатор от XV век, а изключителна ренесансова личност – виден политически деец, изпълнявал роля, сходна с тази на министър на финансите в Португалия, а след това и в Испания. Той е човекът, който избира изгнанието през 1492 г. след печално известния указ на католическите крале Фердинанд и Изабела за изгонването на евреите, въпреки огромното си богатство и високо положение. По-късно, в уникален за времето си случай, той успява по съдебен път да си върне част от имуществото, дори години след като напуска Испания. Животът му, преминал през Италия – в Неапол и Венеция, където и умира – е изпълнен с възходи и падения, които силно повлияват на неговите възгледи. Той е бил едновременно политик, крупен финансист, забележителен философ и изтъкнат коментатор на Тора – всичко в едно.
Абрабанел изгражда коментарите си, задавайки поредица от въпроси, които понякога са не по-малко интересни от самите отговори. Към едно-единствено изречение той може да зададе 50 въпроса и да ги разнищва един по един. Днес ще се занимаем с неговия коментар към трета глава, стихове 22-24.
Трите стиха: Последиците от греха
Нека първо прочетем самите стихове. Те описват събитията непосредствено след като първият човек, Адам, и неговата жена Хава (Ева), подтикнати от змея, вкусват от дървото за познаване на добро и зло. Това е един от най-важните образи в нашата цивилизация – дървото на познанието, изгнанието от Рая. Но Абрабанел се интересува какво всъщност се е случило. Нима просто са бръкнали в „хладилника“ на Господ и са взели храна, която не им се полага? Това изглежда твърде дребнаво за Бог.
Нека прочетем стиховете (Битие 3:22-24):
- И рече Господ Бог: „Ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло; и сега, да не простре ръка и да вземе и от дървото на живота, та, като яде, да заживее вечно.“
- Затова Господ Бог го изпъди от Едемската градина да обработва земята, от която бе взет.
- И изгони Адам; и постави на изток от Едемската градина херувимите (на иврит: крувим) и огнен меч, който се въртеше, за да пазят пътя към дървото на живота.
Върху тези стихове, изпълнени със „спецефекти“, Абрабанел задава три последователни въпроса, които засягат същността на придобитото познание, смисъла на изгнанието и тайната на пазителите на Рая.
Въпрос 1: Какво означава „стана като един от Нас“? Истина или ирония?
Главният въпрос, който Абрабанел поставя, е: какво означава тази странна фраза? В какво се състои превръщането на човека в „един от Нас“? Той веднага забелязва, че тези думи на Бог почти дословно повтарят обещанието на змея към Ева: „Ще бъдете като богове, познаващи добро и зло“ (Битие 3:5). Тук възниква огромен парадокс: ако Бог потвърждава думите на змея, не означава ли това, че грехът е постигнал целта си и змеят е бил прав? Това е сериозен проблем, защото превръща змея от провокатор в откривател на тайни.
За да отговори, Абрабанел влиза в задочен спор с друг велик еврейски философ – Маймонид (Рамбам). Според Маймонид, понятията „добро“ и „зло“ не се отнасят за Бог. Божието знание е абсолютно, универсално, то е знание за „истина“ и „лъжа“. „Добро“ и „зло“ пък са категории, свързани с обществените норми, с това, което е прието за „достойно“ и „осъдително“. Тези норми се променят – това, което преди 50 години е било добро, днес вече не е. Те нямат постоянна природа. За Маймонид, преди греха човекът е познавал обективните категории „истина“ и „лъжа“. След греха той е паднал до нивото на субективните, условни понятия за „добро“ и „зло“.
Абрабанел обаче не е съгласен. Неговата позиция е философски радикална: доброто и истината са неразделни, както и злото и лъжата. Доброто не може да съществува без основа в истината. За илюстрация може да послужи една хасидска история: един равин по време на молитва започнал силно да пъшка. Всички решили, че той общува с небесата и се присъединили към него в пламенна молитва. След службата обаче равинът казал на помощника си: „Хернията ме мъчи.“ Когато помощникът го попитал защо е развалил възвишеното настроение на хората, равинът отвърнал: „Нищо хубаво не расте върху лъжа.“
Според Абрабанел, Адам е познавал доброто и злото и преди греха, но това знание е било теоретично, а не придобито чрез чувствен опит. Грехът не е добавил ново познание, а е изкривил формата му. Човекът е „оставил използването на своя научен разум“ и е предпочел да се ръководи от „материалните си усещания“, стремейки се към страст и съвкупление. Когато Адам и Хава видели, че са голи, това не означава, че преди това не са знаели. Означава, че са го почувствали по един нов, плътски, страстен начин.
И така, думите на Бог „стана като един от Нас“ са изречени с ирония. Бог сякаш казва на ангелите си, подигравайки се с постъпката на човека: „Вижте го само! Той си мисли, че като е вкусил от плода, е станал като нас, защото е преживял доброто и злото сетивно.“ Трагедията е в тази илюзия – човекът е разменил духовното си познание за плътски усещания, смятайки, че това го издига.
Въпрос 2: Двойното изгнание. Защо е описано два пъти?
Абрабанел обръща внимание, че изгонването е описано с два различни глагола: първо Бог го „изпъди“ (или „изпрати“), а след това го „изгони“. Защо е нужно това повторение? Той отговаря, като първо се позовава на древен източник. В текста на лекцията се казва: „И той отговаря, цитирайки мидраш: ‘Това ни учи, че Светият, благословен да е Той, му е дал разводно писмо, както на съпруга се дава разводно писмо при развод.’ (Мидраш Танна де-Бей Елияу Раба, първа глава).“
Тоест, не става дума за просто повторение, а за две последователни събития с различен смисъл. След това Абрабанел предлага и своя изумителна аналогия: „Това е подобно на човек, който иска да изгони някого от дома си. Първо го изпраща навън под някакъв предлог, а когато онзи излезе, заключва вратата след него и казва: ‘Върви си и не се връщай повече.’“
Смисълът на това двойно действие не е в гнева или отмъщението. Той е по-дълбок: след греха човекът е изгубил своята съразмерност с Рая. Неговата природа се е променила до такава степен, че той вече не може да съществува в тази чиста, духовна среда. Той е роден извън Рая, бил е поставен там и сега се връща към корените си – земята. Пътят назад е окончателно отрязан, защото той вече не принадлежи там онтологически, по своята същност.
Въпрос 3: Пазителите на Рая. Кои са херувимите и огненият меч?
Може би най-загадъчната част от текста е описанието на пазителите. Кои са тези „крувим“ (херувими) и какво представлява „въртящият се огнен меч“?
Абрабанел разглежда и отхвърля няколко популярни хипотези, включително географски и астрономически. Някои тълкуватели от неговото време смятат, че Едемската градина се е намирала близо до екватора, а „огненият меч“ е метафора за убийствената слънчева жега. Абрабанел обаче отхвърля тази идея, като цитира трудове на Авицена (Ибн Сина) от неговия „Канон на медицината“, според когото животът под екватора е по-добър. Дори се позовава на съвременните му открития: „Днес – казва той в края на XV век – много кораби на португалското кралство плават по западния край на земята Куш (Африка) и минават под екватора. И те намериха там човешки поселения и земя, течаща с мляко и мед.“
Истинският смисъл, според него, е метафоричен и той предлага няколко пласта на разбиране:
- Метафизична интерпретация: „Крувим“ не са ангели с крила, а интелектуалните способности на човека, неговият чист разум. „Въртящият се огнен меч“ са човешките страсти, емоциите и настроенията, които постоянно се намесват, пречат на трезвата мисъл и замъгляват разума. Това е проклятието на човека след греха – той вече не може да разсъждава трезво, защото е подвластен на проблясъците на гнева, завистта, страстта. Както се казва в една игра на думи на иврит, „лицето на поколението е като кучешко лице“ (пней адор ке пней а-келев). Келев (куче) е символ на ненаситна жажда („Дай, дай!“), но може да се прочете и като ко-лев – „изцяло сърце“, т.е. човек, който се носи по вълните на емоциите си, без да се съобразява с разума.
- Семейна интерпретация: В един още по-неочакван прочит, Абрабанел предполага, че думата крувим (херувими) е свързана с кровим (роднини). Тогава „крувим“ са синовете на Адам – Каин и Авел. А „огненият меч“ е страданието, свързано с отглеждането на деца, и конфликтът между тях. Болката на бащинството и трагедията с братоубийството правят невъзможно завръщането на Адам към състоянието на чиста, незамътена мисъл.
Възможно ли е завръщане? Надеждата в изгнанието
И тук стигаме до най-важния извод. Въпреки всичко, пътят към дървото на живота не е унищожен, а е охраняван. Глаголът „пазя“ (на иврит лишмор) може да означава и „съхранявам“. За да подкрепи тази идея, Абрабанел цитира друг мидраш, този на раби Аба бар Каана. Равинът посочва, че фразата „да не простре ръка“ може да се прочете не като забрана, а като копнеж: „Дано той да протегне ръка!“. Бог не е затворил вратата завинаги, а е поставил пътя под охрана с надеждата, че човекът ще се върне.
Абрабанел заключава: ако човекът се разкае и се върне към умозрителното познание – тоест, ако успее да се издигне над материалните си страсти и да възстанови властта на чистия разум, – той отново ще бъде достоен за дървото на живота и душата му ще живее вечно. Падението не отменя възможността за възход, а само прави пътя по-труден. Човекът е станал „като един“ – не като Бог, а като уникално същество, което носи отговорност и от което зависи всичко. В това се състои неговият божествен образ.
Критиката на цивилизацията: Финалният прочит
Коментарът на Абрабанел крие и дълбока, почти анархистична критика към цялата човешка цивилизация. Всичко, което човекът е създал – политика, култура, обществени договори – е плод на същото това субективно чувство за „добро“ и „зло“, основано не на абсолютната истина, а на временни, конюнктурни споразумения. Първородният грях, според този прочит, е бунтът на културата срещу Твореца; отказ от простата, естествена истина в полза на условни, наложени от обществото норми.
За Абрабанел, който лично е изпитал лицемерието на властта, всяка политическа система, дори най-добрата, е извращение. Той тълкува думите от Мишна „Обичай труда, мрази властта и не се доближавай до управниците“ в най-буквален смисъл. За него всяка човешка власт е „не от Бога“. Единственият верен живот е в труда, простотата и отдалечаването от властта. Както пише Бродски: „Ако ти се е паднало да се родиш в империя, по-добре живей в глуха провинция до морето.“
Този прочит отправя предизвикателство към всеки от нас. В чия система от координати живеем? Слушаме ли гласа на Твореца или сме зависими от чуждите мнения, от ехото на социалните мрежи и пропагандата? Забраната да се яде от дървото не е била, защото плодът е вреден, а просто защото Бог е заповядал така. Човек не трябва да казва: „Мразя свинско“, а „Много ми се иска, но какво да направя, щом Господ ми е забранил?“. Смисълът е в приемането на една абсолютна, божествена система, а не в изграждането на своя собствена.
Задачата на Тора, според Дон Исак Абрабанел, е именно тази: да върне човека от света на мненията към света на истината; от плодородното дърво на лъжата обратно към пътя на Твореца. Път, който е труден и охраняван, но не и невъзможен.