Яков напуска Беер Шева и се отправя към Харан. По пътя стига до „онова място“ – планината Мория в Йерусалим – и пренощува там. Насън той вижда стълба, свързваща небето и земята, по която се изкачват и слизат ангели. Бог му се явява и му обещава, че земята, на която лежи, ще бъде дадена на него и на потомците му, а потомството му ще бъде благословено и ще се разпростре по целия свят. Когато се събужда, Яков взема камъка, който е служил за негова възглавница, издига го като олтар и паметник и се заклева, че това място ще стане Дом на Бога.
„И легна на онова място“
В духовен смисъл „да легнеш“ означава да се откажеш от вътрешната йерархия, която отличава човека от всички останали същества. При човека разумът управлява сърцето, а духът, който направлява разума, управлява поведението на тялото. Това е изразено в изправения стоеж на човека: главата е над сърцето, а сърцето – над органите за храносмилане и размножаване. При животните тези органи са разположени хоризонтално, на едно ниво. Човек, който позволява на страстите си да управляват разума или на емоциите да направляват постъпките му, свежда вътрешния си живот до нивото на животно. Той може физически да ходи изправен, но духовно живее хоризонтално.
Смисълът на лежането и съня
„Той достигна мястото и пренощува там, защото слънцето беше залязло; и взе от камъните на онова място, нареди ги около главата си и легна на онова място“ (Битие 28:11).
В момента, в който душата на човека се спуска в този материален свят, за да се облече в телесна обвивка, тя попада в олам (свят) – дума, която произлиза от елем (скриване). Тоест този свят е място на скриване на Божествената светлина. Когато се казва „слънцето залезе“, това означава скриване на Божието откровение, защото „слънце и щит е Господ Бог“ (Псалми 84:12): както слънцето свети, така и Маген (щит) означава защита, тоест скриване на светлината. Затова Тората казва: „И легна на онова място“ – душата „ляга“, потъвайки в ограничеността на този свят.
Смисълът на израза „да легнеш“ е, че главата на човека (най-висшият елемент, разумът) се спуска и застава на едно ниво с „краката“ му – най-ниската част, свързана с действието и материята. Чрез скриването и завесата на Божествената светлина душата наистина се принизява и облича в телесна обвивка. Това принизяване е падане от голяма височина до самото дъно, защото в материалния свят скриването на Божествената светлина е изключително голямо и тъмнината става двойна и тройна. Това се разкрива особено в състояние на сън, когато проявените сили на душата са скрити в тялото. В буквален смисъл по време на сън човек не стои изправен: главата и краката са на една линия. В по-широк смисъл „слънцето залязва“ означава, че светлината на святостта е скрита и в света се засилва властта на клипот и ситра ахра – страните на нечистотата, противопоставящи се на святостта на Всевишния.
Именно за да се поправи и преобрази това, е казано: „И взе от камъните на онова място“ – което символизира поправянето на света, намиращ се в състояние на сън и духовно вцепенение.
Въпросът на коментаторите
Коментаторите питат: защо стихът казва „Той достигна мястото и пренощува там“? На пръв поглед е странно: нима е възможно „на онова място“, тоест на святото място – бъдещото място на Храма – Яков да е легнал да спи?!
В трактат Хулин (91б) се казва: „Слънцето залезе за него преждевременно, за да пренощува там“. И още: „Той легна на онова място“ – само там, но не и през всичките предходни години. Тоест на това свято място той е легнал физически, докато през четиринадесетте години в дома на Евер не е лягал, защото е изучавал Тора. Също така и през двадесетте години в дома на Лаван не е лягал. Легнал е именно на това свято място.
Смисълът на лягането и съня в духовната работа на човека е състояние, при което светлината и откровението са скрити. Когато човек стои, духовните му сили са разкрити: главата (разумът) е възвишена над тялото (действието) и душата господства над него. А когато човек легне, това означава, че главата и краката са на едно ниво, тоест настъпва принизяване на нивото на душата: тя не усеща превъзходството на духовното над материалното и така висшето се свързва с низшето.
Принизяването като част от въздигането
Въпреки това, това принизяване не е отрицателно, а е необходима част от служенето. Целта на всяко принизяване е последващото въздигане. Чрез спускането, извършено в името на възхода, се възвишава не само горната част, но и долната, която се издига заедно с нея и става част от осветеното цяло.
Така е и в служенето на праотците. Служенето на Авраам е милосърдие, на Исак – строгост и въздържание, а на Яков – синтез на двете начала, хармония между милост и строгост. Затова той е наречен „избраният от праотците“. Тази средна линия, обединяваща противоположностите, се разкрива в него именно чрез това, че той „легна на святото място“: в това действие се изразява единството на духовното и материалното, при което самото спускане става част от въздигането.
Чрез това, че Яков „легна“ именно на святото място, се осъществи съединяването на най-ниското (материалното, телесното) с най-високото (Божественото откровение). И това стана прообраз за бъдещето: в работата на неговите потомци – народа на Израил – всички дела, дори материалните, ще могат да бъдат проникнати от святост и да станат част от служенето на Всевишния.
Пробуждането и Бет-Ел
„И стана Яков рано сутринта… и нарече онова място Бет-Ел (Дом на Бога)“ (Битие 28:18–19).
С това, че „легна“ на святото място и достигна до откровението в съня си, Яков разкри в себе си и в света истината, че мястото е Дом на Бога; че дори земята, долният свят, е обиталище за Божественото присъствие. Той каза: „Наистина Господ присъства на това място, а аз не знаех.“ Така чрез своето принизяване – чрез съединяването на глава и тяло, духовно и материално – той разкри, че Божественото присъства не само на небето, но и долу, и че самата земя може да стане Дом Божи.
Всеки човек трябва да превърне „своето място“ – своя всекидневен живот, своите дела – в Бет-Ел, място, където се разкрива Божието присъствие. Дори да се намира в Харан – място, където властва гневът (харон аф) и където тъмнината на материалността сякаш го отдалечава от святостта – той може и трябва да направи от това място Дом на Бога, разкривайки Божественото там, защото същността на Тората е да съедини небето и земята.
Стълбата на ангелите
„И ето, ангели Божии се изкачват и слизат по нея.“
Редът на думите на пръв поглед е странен: би било по-логично да се каже „слизат и се изкачват“. Смисълът обаче е, че Яков със своето действие създаде стълба – връзка между долния и горния свят. Затова сега първо се изкачват тези, които са долу – хората, които извършват своето служене, а след това слизат ангелите, разкривайки долу онези Божествени сили, които хората пробуждат със служенето си.
Това видение на Яков съдържа целия смисъл на живота на вярващия в изгнание: човекът се спуска в „Харан“, в света на тъмнината и скриването, но именно там той трябва да изгради дом за Бога, за да изпълни казаното: „И ще Ми направят светилище, и Аз ще пребивавам всред тях“ (Изход 25:8) – тоест във всеки един.
Сънят на Яков ни учи, че дори в съня, когато разумът „спи“ и духовното съзнание е скрито, в дълбините остава връзка с Източника. Човек е способен да пробуди в себе си този вътрешен корен, за да превърне своето „място“ – дори мястото на скриването – в жилище за Божествеността.
Страхът и трепетът
„И се събуди Яков от съня си и рече: „Наистина Господ присъства на това място, а аз не знаех.“ И се уплаши, и рече: „Колко страшно е това място! Това не е нищо друго освен Дом Божи и това са вратите небесни““ (Битие 28:16–17).
Страхът на Яков не е ужас, а трепет пред Божието присъствие, пред величието на откровението, което той усеща на това място. Той разбира, че цялата му среща с материалното, със спускането, със съня – не е отдалечаване, а инструмент за разкриване на святост в материята.
Така Яков открива нов път на служене в света – служене не само в духовната сфера, но и чрез материята, телесността и всекидневието. Той, който лежи на земята, превръща земята в място, където се разкрива Божественото, и с това посочва посоката на цялото служене на народа на Израил: да направи от „земята“ – от живота на тялото и материалния свят – „врати небесни“, така че самият земен свят да стане проход към Божественото.
Обединението на камъните
Както обясняват Мидраш Раба и Зоар, между камъните, които Яков сложил около главата си, възникнал спор. Всеки от тях казвал: „Нека праведникът положи глава именно върху мен!“ И понеже всички те желаели главата му да почива върху тях, те се слели в един камък.
Тази история не е просто чудо, а сочи дълбок вътрешен смисъл: камъните са символ на телесността на света, а главата – на душата на човека, на неговата Божествена същност. Спорът между камъните означава, че всички страни и елементи на материалния свят се стремят да станат съд за святост, за да може върху тях да „се опре главата на праведника“ и Божествената светлина да обитава и в тях.
Когато Яков полага главата си на камъните и те се обединяват, се случва съединение на святото и материалното – разкриване на святост не само в душата, но и в тялото, и дори във физическата материя. Следователно думите „И взе от камъните на онова място и сложи под главата си“ посочват, че разкриването на святост трябва да бъде както в главата, така и в тялото: съвършенството и единството на служенето на Бога се проявяват на всички нива – в разума, в сърцето и в действието.
Мястото, където почивала главата на Яков, станало мястото на Храма, защото в него се съединили духовното и физическото. Камъкът, на който почивала главата му, станал основа на олтара в Храма. Оттук идва и урокът за всеки от нас: целта на Служенето, нашата мисия, е разкриването на Божествеността да става чрез „камъните“, чрез материалния свят. Именно във всекидневните дела, изпълнявайки заповедите чрез действие, човекът превръща камъните на света – нещата, които нямат собствен живот – в съд за разкриване на Божествеността.
В това е смисълът на думите: „И този камък, който аз поставих за паметник, ще бъде Дом на Бога“ (Битие 28:22) – самият камък, самата материя, ще стане място, където обитава Шхина, Божественото присъствие.
Висшата истина за единството
Четиринадесетте години, които Яков прекарва, изучавайки Тора в дома на Евер, са най-духовно напрегнатите години от живота му. Двадесетте години при Лаван са най-материално наситеният му период. И в двете състояния Яков „не ляга“: той поддържа „вертикален“ начин на живот, при който главата е възвишена над тялото, а духовното има приоритет пред физическото.
Но има една нощ – същата тази, която свързва тези два периода – и през нея Яков наистина ляга да спи: на планината Мория. Защото съществува по-висша истина, пред която и най-великата духовност, и най-грубата телесност стават равни.
Бог не е нито духовен, нито физически; Той не е по-близо до сферата на разума, отколкото до сферата на действието. Бог ни е дал пътища за единение с Него във всички области – в изучаването на Тора, в молитвата и във физическите заповеди, и е установил ред на приоритети: разумът трябва да властва над сърцето, а духовното да стои над материалното.
В крайна сметка обаче съществува точка, в която всичко – и духовното, и материалното – е еднакво нищожно пред всеобхватната истина на Бога и в същото време е еднакво значимо, защото всяко от тях изразява особен аспект от тази истина и изпълнява своето място в Божествения замисъл.
Яков се докосва до тази точка на истината – на мястото на бъдещия Храм. През онази нощ неговият разум и неговата пета са били еднакво смирени и еднакво Божествени.
Автор – Рав Барух Горин
Източник – lechaim.ru