Макар в нашия свят стареенето и смъртта да се възприемат като част от един процес, всъщност тук става дума за два напълно различни въпроса: 1) защо към края на живота си хората остаряват? и 2) защо хората умират по-рано (в сравнение с първите поколения)?
Тези въпроси са различни, защото според твърденията на мъдреците първоначално двете неща изобщо не са били свързани. Така гласи мидрашът (Берешит Раба 27:9):
Авраам се помолил на Бога за старост. Случвало се баща и син да влязат някъде заедно, а хората да не знаят кой от двамата е по-възрастният и на кого се полага повече почит. Бог отговорил: „Добра идея, нека започнем от теб“. И ето, написано е (Берешит 24:1): „Авраам беше старец, напреднал във възрастта…“
Ицхак се помолил за страдания. Той разсъждавал така: ако човек премине в отвъдния свят без пречистване, там по закон го чакат сурови наказания за извършените приживе грехове, тъй като никой не е идеален. А чрез страдания в този живот греховете могат да се изкупят – по-добре да се страда тук, отколкото там. Бог отговорил и на него: „Добра идея, нека започнем от теб“. Затова е написано (пак там 27:1): „И стана така, когато Ицхак остаря и зрението на очите му отслабна…“ – тоест той ослепял.
Яаков се помолил за болест. Той се опасявал, че може да настъпи време човек да си отиде внезапно, без да успее да даде последни наставления на синовете си и да се разпореди с наследството. Бог отговорил и на него: „Добра идея, от теб ще започнем“. Затова е написано (пак там 48:1): „И… казаха на Йосеф: ето, баща ти е болен“.
Излиза, че първоначално преди смъртта не е имало нито стареене, нито мъки, нито болести. Човек просто е умирал внезапно. Тогава – след дълъг живот. Но би могъл да умира така и сега, след по-кратък живот, ако не бяха молбите на праотците. Нито една от тях обаче не е свързана с продължителността на човешкия живот. Молбите са били за друго.
За какво именно – се обяснява в мидраша. Там става ясно, че различните аспекти на старостта също не са задължително свързани един с друг.
Тъй като едва Ицхак и Яаков са поискали съответно страдание и болест, следва, че „старостта“, за която по-рано се е молил Авраам, изобщо не е означавала немощ и тегоба. Тя е била по-скоро „достолепна старост“ – чисто външна разлика спрямо младостта: промяна във визията, бръчки, побеляване. Целта е била просто да се вижда кой е по-стар и кого трябва да уважават повече.
Дори молбата на Яаков за болест е била отделна от тази за страданията и с ясна цел – да предупреди самия човек и близките му, за да имат време за последни дела и разпореждания. Значи не става дума задължително за болест-мъчение, а за отслабване на силите, подсказващо, че краят е близо. Затова за Яаков е казано: „И Израел събра сили и седна в леглото“ (пак там 48:2), когато Йосеф дошъл при него – вече бидейки прикован на легло.
(Коментаторите отбелязват, че и днес не във всички случаи са налице тези белези: побеляване, страдания или възможност за последни разпореждания. Но праотците са поискали това по принцип да стане норма).
Това се отнася до стареенето.
А какво да кажем за по-ранната смърт?
След Потопа хората започнали да живеят все по-кратко, тъй като като цяло жизнените им сили намалели. Поради тази причина им било разрешено да убиват и да ядат животни, тъй като растителната храна вече не била достатъчна за поддържането им.
Всичко това се случило, защото опитът показал: когато човек има твърде много сили (както преди Потопа), той ги използва не само за добро и за служене на Бога, но и злоупотребява с тях. Светът затънал в насилие. Хората станали твърде високомерни и си позволявали прекалено много.
Когато някой злоупотребява с дадените му инструменти, те му се отнемат, защото не е оправдал доверието. Да, хората са имали възможност да станат по-големи праведници. Но в повечето случаи не са се възползвали от нея, а напротив – превърнали са се в по-големи злодеи. Затова се наложило силите им да бъдат отнети, за да бъдат принудени да се държат по-скромно.
Освен това е известен т.нар. „Закон на Паркинсон“: работата запълва времето, отпуснато за нея. Ако човек има малко време, той осъзнава това и бърза да свърши максимума в рамките на срока, без да се разтакава. Ако обаче разполага с много време, той не вмества в него повече действия – както би било логично да се предположи, – а напротив, отпуска се: „Има време, ще успея!“. Едва когато сроковете започнат да го притискат, тогава се разбързва. И в крайна сметка изобщо не е сигурно, че ще свърши повече работа, отколкото би успял за кратък срок.
Тъй като нашият живот е сравнително кратък, осъзнаването на този факт идва бързо. На 20 години може да си мислиш: „Още си млад, всичко е пред теб, ще успееш!“. Но на 40, дори да не усещаш спад на силите, разбираш: животът минава, какво чакаш? Всичко, което наистина искаш да постигнеш – действай, не отлагай! Ако живеехме по 800-900 години, на 40 нямаше да имаме причини за такова безпокойство. Така че ние може да живеем по-кратко и да имаме по-малко възможности, но не е казано, че губим по-малко време – просто изпълваме живота си по-плътно.
Във всеки случай, всяко поколение има своя роля и свои инструменти, съответстващи на нея. Продължителността на живота и начините за изпълването му са ни дадени именно според нашата роля. Затова е безсмислено да питаме защо нашите условия са различни от тези на предците ни.
Автор – рав Меир Мучник
Източник – toldot.com