„История за малкото момче, на което равинът притисна раната, и други трогателни истории“
В един студен зимен ден рав Елияху Хаим Майзел отишъл при един богаташ, за да поиска пари за дърва за едно бедно семейство. Домакинът го видял от прозореца и излязъл да го посрещне без палто, мислейки, че равинът веднага ще влезе в къщата. Но равът започнал дълъг разговор, без да обръща внимание на поканата, и чак когато домакинът започнал да трепери от студ, влязъл вътре.
И тогава му казал: „Дойдох да помоля за пари, за да може едно много бедно семейство да си купи дърва. Но в твоята къща винаги е топло, а и имаш хубаво палто, затова можеше да не разбереш какво означава да мръзнеш. Но сега вече със сигурност ще помогнеш с щедра ръка.“ (Йехидей сгула)
Когато р. Елимелех от Лиженск и брат му р. Зуша били млади, те странствали, като един вид се обричали на доброволно изгнание. В градчето Людмер те отседнали в дома на бедняка реб Аарон – единственият, който ги поканил.
След няколко години, когато братята вече били придобили известност, те отново се озовали в Людмер и пак отседнали в същата бедна къщурка. Като чул за пристигането им, местният богаташ ги поканил в своя разкошен дом, но братята останали при реб Аарон, а конете и каретата си изпратили в конюшнята на богаташа. А когато той ги попитал защо не са приели поканата му, те отговорили:
„Ние бяхме тук преди няколко години и тогава ни покани при себе си само бедният реб Аарон. Ние сме същите хора като преди, само че сега имаме коне и карета. Преди не ни покани, а сега ни каниш – значи сигурно си се заинтересувал от конете ни, затова ти ги изпратихме.“ (Ребе Елимелех от Лиженск)
Рав Шалом Швадрон често разказвал следната история за това как се държат хората, когато уж съчувстват на някого. Едно малко момче, докато си играело пред къщата му, паднало и се порязало лошо. Като чул виковете на детето, р. Швадрон изскочил от дома си, притиснал раната с кърпа и побягнал с момчето на ръце към къщата на най-близкия лекар.
Видяла го една възрастна жена. Помислила си, че това е едно от неговите деца, и му извикала: „Не се притеснявайте, не се притеснявайте, Бог ще помогне!“. Но детето всъщност било внук на тази жена. Щом тя разбрала това, веднага спряла да успокоява рава и започнала да крещи толкова ужасено: „Меирке! Моят Меирке!!!“, че се наложило всички съседи да я успокояват.
Ето още една история [1]:
В края на Втората световна война Шимон Визентал (известен с издирването на нацистки престъпници) бил в концентрационен лагер. По това време там докарали затворник, който тайно успял да внесе сидур (еврейски молитвеник), и Визентал бил изумен от смелостта му. Ако надзирателите разберяха, можеха да го убият.
Но отношението му към смелия затворник се променило, когато видял, че той дава Сидура на другите за четвърт час в замяна на четвърт от техния крайно оскъден дневен порцион храна. Затворниците били напълно изтощени, но с готовност се съгласявали. Собственикът на Сидура обаче починал преди тях, тъй като организмът му не издържал на чудовищното количество поглъщана храна.
След войната рав Елиезер Силвър посещавал лагерите за разселени лица от името на Ваад Хацала (Комитета за спасение). Той организирал молитви и се обръщал към оцелелите евреи с насърчителни думи. Забелязвайки, че Визентал не е отишъл в синагогата, равът решил да го посети. Ето как Шимон Визентал разказва за това:
„В онази вечер рав Силвър дойде да ме навести. Беше дребен на ръст човек, облечен във военна униформа без отличителни знаци. Имаше малка бяла брада, а очите му светеха от доброта. Сигурно беше на около 75 години, но умът му беше остър, а гласът му – младежки.
Той сложи ръка на рамото ми:
– И така, казват, че си сърдит на Бог – каза той на идиш и ми се усмихна.
– Не на Бог – отвърнах аз, – а на един от Неговите служители.
И му разказах за собственика на Сидура.
Той продължаваше да се усмихва:
– Това ли е всичко, което искаш да ми кажеш?
– Но, раби, нима това е малко? – попитах аз.
– Ду думер (глупчо) – каза той. – Ти гледаш само към този, който е вземал. Защо не погледнеш хората, които са давали?
Той ме докосна с ръка и излезе.
На следващия ден отидох в синагогата. Оттогава винаги съм се старал да помня, че на всяко нещо може да се погледне по различен начин.“
Този, който прочете тази книга, има право да смята, че някои от тези истории е било по-добре да не бъдат включвани, а да се включат други. Затова моля читателя, изпълнявайки заповедта „Обичай ближния си“, да ме съди благосклонно (да ме съди за добро) и да види положителните аспекти.
Смятам, че си струва да завърша този предговор с известния съвет на раби Хилел. Когато при него дошъл един неевреин и казал, че е готов да приеме еврейството, ако го научат на цялата Тора, докато стои на един крак, Хилел произнесъл: „Това, което ти е омразно, не го прави на ближния си. В това се състои цялата Тора; останалото е коментар. Иди и се учи!“.
ИДИ И СЕ УЧИ!
[1] От книгата „Убийците сред нас“.
Рав Зелиг Плискин
Източник – toldot.com