Молитвата трябва да излиза от самата душа на човека, за да въздига и съединява световете с Безкрайния. Молитвата се разглежда като процес на изправяне на световете, при който всеки човек трябва да анулира материалните си привързаности и да се съсредоточи единствено върху духовното служение.
Тълкуването на стиха, който беше приведен в началото на нашите Врати (глава 1) – „и да Му служите… с цялата си душа (нефеш)“, – е, че пълноценното молитвено служене трябва да бъде с животинската душа, нефеш. Това е много важна мисъл за всеки, който има малко познания и разбиране. И когато човек постоянно извършва молитвата на този именно духовен пласт, който ще бъде обяснен по-нататък, към неговата духовна чистота ще се добави още по-голяма чистота.
Виждаме, че на няколко места в Писанията и в думите на Мъдреците молитвата се нарича „душа“ – нефеш. Защото много от законите за молитвата учим именно от молитвата на Хана, а за нея е написано (1 Шмуел 1:15): „…и излях душата си пред Господа“. И е написано (Псалми 103:1): „Благославяй, душо моя, Господа“; „Възпявай, душо моя, Господа“. А Мъдреците казват в първа глава на трактат Брахот: „Двама, които са влезли да се помолят, и един от тях е приключил по-рано и не е изчакал другаря си, и си е излязъл, му разкъсват молитвата в лицето, както е казано (Йов 18:4): “…разкъсва душата си в гнева си”. Раши обяснява: „…какво е душа? Това е молитва, както е казано: ‘и излях душата си…’“
Причината е, че молитвеното служене е на мястото на жертвоприношенията.
Бележка на автора:
Целият Храм, неговото устройство и всички съдове за служение, са били отражение на духовните светове. Чрез жертвоприношенията в него се свързваха и обединяваха световете, висшите сили и светлината на святите Дворци – всичко според реда на стъпалата все по-нагоре, чак до Безкрайния, както е обяснено на много места в „Зоар“ и в „Ец Хаим“.
Затова жертвоприношението се нарича „корбан“ (коренът е קרב – „приближавам“), както е написано в „Сефер аБаир“: „Защо се нарича корбан? Защото приближава (мекарев) светите форми… казали са: „в благоуханна приятност“ – духът слиза и се съединява с тези свети форми, и се приближава (миткарев) чрез жертвоприношението (корбан) – това е значението на името корбан“. Виж и „Зоар“ 5,8, и в „Рая Меемна“, че се нарича корбан, защото чрез него те се приближават…
А от момента, когато поради нашите грехове служението в Свещения храм е било прекъснато, ни е останало единствено служението чрез молитва вместо него. Защото и тя може да свързва и обединява световете до най-високото – с Безкрайния, както е обяснено на много места в „Зоар“.
И най-пряко е казано в глава „Ваякел“, 213: „Когато човек служи на своя Господар с молитва, приобщава волята си като огън към въглен, за да съедини тези долни небеса със страната на святостта, да ги увенчае с едно долно Име, и оттам нататък да обедини и онези висши вътрешни небеса, така че всички те да станат едно… и докато устата и устните му шепнат молитва, нека насочи сърцето си, и волята му да се възвиси все по-нагоре, да обединява всичко в тайната на тайните, защото там са насочени всички желания и мисли – в тайната, която е в Безкрайния“.
И както е обяснено в „При Ец Хаим“, основната същност на молитвата – от самото ѝ начало до края на молитвата, която се казва изправен (амида) – е именно изправянето (изправянето/издигането) на световете и възвисяването им отдолу нагоре, за да се свържат и включат в по-горния свят, и така все по-нагоре до самия Безкраен.
Виж в „Рая Меемна“, начало на глава „Екев“ (271), че в това е разликата между благословиите за заповедите и за удоволствията, и благословиите на молитвата. Тя се състои в това, че благословиите за заповеди и удоволствия са привличане на благодат – да се протегнат благословии отгоре надолу, докато благословиите на молитвата са поправяне на самите светове и издигането им, и свързването на всеки свят със света над него.
И както смисълът на жертвоприношението беше да се издигне „душата“ на животното нагоре, и затова изкуплението основно зависеше от поръсването на олтара с кръвта, с която е свързана животинската душа – също и каденето на вътрешностите беше насочено към издигането на животинската душа (нефеш). Така и основната същност на молитвата е в това – да издигне, да отдаде и да прилепи душата на човека нагоре. Защото силата на речта в човека се нарича „душа“, както е написано (Битие 2:7): „И стана човек жива душа“, а Онкелос превежда: „дух, който говори“. И също е очевидно, че при всяка дума, която човек изговаря, от устата му излиза дихание и вътрешен дъх. А речта е основната същност на душата на човека, защото именно чрез нея човекът се отличава от животното. А щом е така, то всяка дума, излизаща от устата на човека, е сила и част от неговата душа.
Затова, когато човек застане на молитва пред своя Господар, той трябва да „снеме тялото“ от душата си – тоест да отстрани всички суетни мисли, които идват от силите на „тялото“, които са изсечени и прилепени към душата му, така че неговото молитвено служене да бъде само чрез душата и нейното по-висше желание. Затова още преди да застане на молитва, трябва да отмени и премахне от мислите си всички удоволствия на тялото, всички негови наслади и всичко, свързано с него, така че да утвърди в мисълта си презрение към тялото, сякаш изобщо няма тяло, а само една душа произнася своята молитва.
И когато произнася всяка дума, която е сила и част от неговата душа, нека прилепи към нея волята си в най-голяма степен, за да вложи и излее в нея цялата си душа — буквално, и да я свърже с висшия корен на думите на молитвата, който стои на висотите на света. Както е казано в Зоар, Ваякхел, цитиран в бележката: „Докато устата и устните му шепнат (молитва), нека насочи сърцето си, и волята му да се издига все по-нагоре, за да обединява всичко в тайната на тайните, защото там са вкоренени всички желания и мисли — в тайната, съществуваща в Безкрайния.”
Тогава ще се счита, сякаш той е откъснат от материалния свят, и е от възвишените хора Горе, така че дори и след молитвата ще му бъде много трудно да обърне мислите си към делата на материалния свят. В неговите очи това ще изглежда така, сякаш пада и се спуска от висок връх в дълбока яма. За това е казано (Брахот 32): „Благочестивите хора от миналото [задържаха се един час преди молитва] и един час след молитва”. Целта на това, както е написал Ари, е да задържи още мозъчните сили (мохин) и т.н. За това е казано и в (Йевамот 105), че молещият се трябва да насочи сърцето си към Висшето.
И толкова ще се усили и разпламти любовта към Всевишния в душата на човека, че той истински ще пожелае и ще копнее, докато произнася това свято изречение или дума от формулата на молитвата, душата му да излезе изцяло от тялото и да се възнесе, за да се слее с Всевишния, ако може така да се каже. За това и е казано: „и да Му служите… с цялата си душа”, както и това, което каза Хана: „и излях душата си пред Господа”, и това е напълно ясно.
По същия начин следва да се тълкува изказването на Мъдреците (Таанит 8): „Молитвата на човека не се чува, ако той не сложи душата си на дланта си”, т.е. да издигне и да прилепи душата си с молитва Горе, а „на дланта” тук означава „корен” — такъв израз се среща в Йов 15:32.
Бележка на автора:
Както е написал Рабейну Йона: „Молещият се трябва да насочи очите си надолу, а сърцето си нагоре. С други думи, да си представи, че стои на небесата, и да изхвърли от сърцето си всички удоволствия на материалния свят и всички телесни наслади, както са казали мъдреците от древността: когато пожелаеш да имаш подходящо намерение в молитвата, свали тялото от душата си.” А след като достигне такава мисъл, нека си представи също, че стои в Храма, който е долу, защото по този начин молитвата му ще бъде по-желана пред Всевишния. „Чух това от устата на моя Рав.”
Известно е, че Рабейну Йона е бил ученик на свети Рамбан и думите му напомнят думите на Рамбан в глава Ахарей, на стиха „Моите закони изпълнявайте“. Ето какво пише той там: „Тези, които изоставят всички аспекти на материалния свят и не му обръщат внимание – сякаш нямат тяло, и всичките им мисли са само към Твореца, както е било с Ханох и Елияу, и когато се прилепят със своята душа към почитаното Име, те ще живеят вечно с тяло и душа.“ Рабейну Йона също цитира от името на мъдреците от древността: „свали тялото от душата си“, тоест, дотолкова да презираш тялото и всичко свързано с него, и телесните наслади, че да ти се появи силен стремеж да го отхвърлиш от душата си, така че всяко влечение на душата да бъде само към Твореца, сякаш си безтелесен, като един от небесните воинства, които служат на небесата, отделени от всичко материално.
Именно това има предвид Рабейну Йона с думите „да си представи, че стои на небесата“: да почувстваш, че у теб са се анулирали всички усещания на тялото, което е пръст от земята, и всичките ти усещания са само от душата, за да я свържеш с корена ѝ на небето с голяма любов, така че ако поставят пред очите ти някакво материално удоволствие, което обикновено човек желае, да го презреш с максимално отвращение и омраза. За това и е казано (Псалми 97:10): „Обичащите Господа, мразете злото“, и (Псалми 148:1): „Възхвалявайте Господа от небесата, възхвалявайте Го във висините“.
Коментар
В тази глава авторът издига молитвата на недостижима висота. Досега молещият се беше уподобяван на свещеник, който възнася жертвоприношението си – думите на молитвата, излизащи от устата му – нагоре. В тази глава се обяснява, че човекът сам става жертвоприношение и може да се „хване“ за думите на молитвата, да се прилепи към тях и да се издигне заедно с тях във висините.
Защото първоначалната воля на Всевишния е била да въздаде добро на сътворените, и когато човек страда, Всевишният също като че ли „страда“ заедно с него. Затова молещият се осъзнава, че всичките му нужди всъщност са и нужди на Всевишния, Който желае неговото благо, и той се моли не за своето лично страдание, а за „страданието Горе“. Целият живот на човека е част от процеса на изправяне на мирозданието и довеждането му до целта, и чрез живота му и посредством него ще се разкрие царството Небесно в целия свят. Размишлявайки върху това, човек стига до вяра, че неговият частен живот няма самостоятелна ценност, и тогава може да анулира себе си пред Твореца и да живее само заради Него. Молитвата, изречена с такова саможертва, с отдалечаване от всяка материалност, е осъществяването на заповедта „да Му служите с цялата си душа“.
В тази глава има още едно откровение: молитвата води до включване на световете един в друг, а не просто до тяхното свързване. Това е превъзходството на молитвата над заповедите, които само свързват световете помежду им. Но включването на световете един в друг е по-висша степен, когато долният свят осъзнава, че неговата цел е да разкрие светлината на по-висшия свят.
Автор – Равин Хаим от Воложин
Източник – toldot.com