Грехът на човека предизвиква страдания не само на Небесата, но и в собствената му душа, отдалечавайки го от Бога. Молитвата, особено в момент на беда, е важна не само като средство за изкупление, но и като начин за възстановяване на връзката с Твореца.
И затова казаха нашите мъдреци да е благословена паметта на нашите учители (в трактат Брахот 63а): „Всеки, който призовава Името на Небесата в своята беда, удвоява своята печалба.“ Тук става дума за това, че освен страданието на Небесата, което човек получава като наказание чрез страданията си – да ни пази от това Милостивият! – има и несравнимо по-голямо страдание на Небесата, а именно това страдание, което човек е причинил, вършейки грях.
Това е като любим син, който, поддал се на изкушението на пиянството, паднал на земята и си счупил гърба и тялото, и животът му е в опасност. Самият той изобщо не усеща опасността, както е казано: „Биха ме – не ме боля, удряха ме – не почувствах“ (Притчи 23:35). Но на баща му е много горчиво на сърце. А когато лекарите превързват счупванията и поставят пластир и бинт с лютиво лекарство, а синът горчиво крещи от болка, когато лютивото лекарство разяжда тялото, и бащата страда от виковете и стенанията на сина си, няма никакво сравнение между сегашното страдание на бащата и онова страдание и въздишки, които е изпитал преди, когато синът паднал и си счупил костите и почти се е сбогувал с живота.
Точно така трябва да се разбира и грехът – да ни опази Милостивият! Когато човек го върши, по този начин причинява на Небесата много по-голяма, несравнима по сила болка, а самият човек в този момент изобщо не усеща това, не разбира, че това се отнася до самия му живот, защото тогава той практически се счита за умрял, както казаха за това нашите мъдреци (в началото на трета глава на трактат Брахот): „Злодеите още приживе се наричат мъртъвци“[1]. Има и такива грехове, в резултат на които душата на човека напълно се откъсва от връзката си с оковите на святостта, но Милостивият Отец, казано образно, страда от страданието на човека и по голямата Си милост и добрина му изпраща земни страдания, които са бинтове и пластири, за да изтрие греха му. И тогава човек чувства болката от своите страдания и страда от тях, и това пробужда също и страдание Горе, както казахме по-горе. Но няма никакво сравнение между тази болка и онази болка, която е причинил на Небесата, когато е извършил греха.
И затова, когато цялата цел на молитвата на човека пред Бога за премахване на страданията от него е само заради страданието на Всевишния, Който като че ли му съчувства, и човекът се разкайва и искрено съжалява за своя грях, който, ако можем така да се изразим, е причинил огорчение Горе – тогава страданията се отдалечават от него. И още повече – отмерват му се по неговата мяра и „му се удвоява прехраната“, съответстваща на двата вида огорчение, които е причинил Горе, а сега се разкайва и за двете, и умишлените престъпления му се превръщат в заслуги.
За това тълкуваха Мъдреците по отношение на Хана[2] (Брахот 31): „И беше огорчена душата ѝ, и тя се молеше за Господа“ (Шмуел I, 1:10), че тя „захвърлила думите си към Небесата“. Това означава, че макар самата тя да е била с огорчена душа, тя е отхвърлила своите страдания и те не са я занимавали, за да се моли за тях. Вместо това, тя е насочила думите на молитвата си пред Бога за огорчението Горе, което настъпва заради това, че тя страда в този момент. Затова се казва и там (Брахот 31), че и Моше „захвърлил думите си към Небесата“ – не чети „и се помоли Моше на Господа“ (Бемидбар 11:2), а чети „и се помоли Моше за Господа“. Ако разбираме буквално, какво е накарало Мъдреците да тълкуват „не чети така, а чети иначе“ и да твърдят, че Моше „захвърлил думите си към Небесата“? Но те тълкуват това в положителен смисъл, както обяснихме.
(А който разбира, ще разбере – в същия дух се казва там и по-нататък, че и Илия „захвърлил думите си към Небесата“, казвайки: „а Ти обърна сърцето им назад“ (Царе I, 18), и това се свързва със стиха: „създателят на сърцето ми и дялът ми е Бог, завинаги“, виж Зоар, Трума 128, и както е написано (Исая 50:1): „…и заради греховете ви бе изгонена майка ви“, „отдръпна дясната Си ръка назад“ (Плач 2:3), това е „а Ти обърна сърцето им назад“, и така е казано ясно в При Ец Хаим).
И ако по време на молитвата на индивида за неговите беди, неговото намерение трябва да бъде само „за нуждите на Всевишния“, то още повече във формулата на благословенията от постоянната молитва, установена от светите мъже от Великото събрание, трябва, несъмнено, да не се имат предвид собствените нужди, както изглежда от простото им значение, а само „за нуждите на Всевишния“, за да се привлече преумножаване на благословението и святостта в световете, от страна на Неговото присъединяване към тях, както обширно беше обяснено по-горе.
И макар че вече Учителите са казали: „аз бих могъл да освободя целия свят от задължението за молитва, както е казано (Исая 51:21): „пияна, но не от вино“, и какво може да се каже за тези поколения, когато всеки човек е подобен на заспал на върха на мачта сред морето през всичките си дни заради тежкия труд по изкарването на прехраната, и затова никой не обръща внимание да освободи мисълта и сърцето си от бъркотията на грижите и суетата на този низш свят, за да се подготви да срещне Бога. Въпреки това е несъмнено, че всеки според своя разум и разбиране трябва да се постарае да намери средство в тази битка, така че мислите му да не бъдат объркани и нечисти, и да се съсредоточи върху служението чрез молитва, както подобава. Защото днес молитвеното служение е за нас вместо жертвоприношенията, а те изцяло зависят от мисълта на свещеника, който с неправилна мисъл може да развали жертвата, а чрез святостта на мисълта си издига жертвата като благоухание, приятно за Бога.
Коментар
От метафората за падналия син виждаме, че основното страдание Горе не е в това, че грешникът разваля висшите светове, а в това, че самият той се отдалечава от Твореца и губи връзка с Него. Защото първоначалното желание на Всевишния е да даде благо, и това благо за човека е именно в прилепването към Него.
Има два вида молитва: постоянната молитва, установена от мъжете на Великото събрание, в чиито думи са заложени всички поправяния на висшите светове, и молитвата със собствени думи в момент на беда. И тя също се издига до най-високите стъпала и влече съединяване на Светлината на Безкрайния със света, по силата на вярата в сърцето на молещия се, че Всевишният желае да му даде благо и дори, образно казано, „страда“, когато това благо не може да се реализира. Още повече, молитвата в момент на беда е задължение, защото тя е израз на вярата в Бога и в Неговото провидение. Ако човек не се обръща в момент на беда към Бога — това е знак за неверие.
[1] Вижте по-горе, Първи врата, глава 6 в бележката, както и същата глава 12.
[2] Хана — майката на пророка Шмуел, виж в началото на Книга Шмуел.
Автор – Равин Хаим от Воложин
Източник – toldot.com