Душата на човека е подобна на самата същност на Всевишния. Втора част на книгата на р. Хаим от Воложин
В Първите Врата изяснихме, че човекът е създаден по „образа на Бога“. С други думи, по модела на всички заедно взети висши светове, които са подредени по схемата на човека. Основното практическо значение на тази концепция е свързано с изпълнението на заповедите, чрез които човек стои срещу световете и ги изпълва със святост посредством своето служене.
Във Вторите Врата авторът разкрива допълнителното величие на човека: неговата душа в нещо е подобна на самата същност на Всевишния. Както Неговата Същност превъзхожда всички висши светове, но Той се свързва и пребивава в тях, за да им даде живот и да ги управлява, така и душата на човека превъзхожда тялото, но се свързва с него, за да го оживява и управлява.
За тази паралел е казано във стиха: „да сътворим човека… по Наше подобие“.
Последствието от такова подобие е служението, което се изразява в прилепване към Твореца до пълно самоотрицание, защото понеже у човека има отношение към ниво, по-високо от неговата собствена реалност — това е душата вътре в него, — той има силата да се издига все по-нагоре, да върне душата си към нейния корен и напълно да се самоанулира и да се слее с висшите светове. Но не се има предвид външно самоотрицание на молещия се, подобно на жертвоприношение, защото човекът продължава да съществува и след молитвата, а напротив — молитвата води до привличане на благодат в материалния свят. Идеята е за самоанулиране на вътрешната същност на човека, превръщането му от самостоятелно, егоистично същество в служител на Бога, който няма нищо друго, освен служене на Господаря. Когато човек осъзнае, че целият му живот и всички негови потребности са част от управлението на света към неговата цел, това напълно променя мирогледа му. Основното място на това самоотрицание е молитвата, чиято същност е да съдейства за пребиваването и свързването на Всевишния със световете. Затова човек трябва да се издигне и да докосне ниво, което е над всички светове, а това е възможно единствено чрез пълно самоанулиране спрямо Твореца и себежертва в служенето Му. Поради това във Вторите Врата подробно се разглежда служенето чрез молитвата.
Глава първа
Написано е: „…да възлюбите Господа, вашия Бог, и да Му служите с цялото си сърце и с цялата си душа“, и нашите мъдреци казаха в първата глава на трактат „Таанит“: „Какво е това служене в сърцето? Това е молитвата.“
Това, че Всевишният очаква от нас любов с цялото сърце, е очевидно – това е заповед, която зависи от сърцето. И същото важи за любовта с цялата душа – тя включва и изискването човек да е готов да пожертва живота си поради безгранична любов към Него, както е заповядано по-горе: „Обичай Господа, своя Бог, с цялото си сърце и с цялата си душа“[1].
Но в този стих има и един непознат до момента нюанс: че и служението чрез молитва трябва да бъде с цялото сърце и цялата душа! (И затова тук, за разлика от казаното по-горе, не се споменава „…и с цялото си имущество“, защото там става дума изключително за заповедта да обичаш, а любовта може да се изрази и чрез жертване на имуществото; както казват нашите мъдреци, от благословена памет (Брахот 61:2): „Ако има такъв, за когото имуществото му е по-скъпо от живота му, от такъв Тора изисква да пожертва дори имуществото си.“ Но в този откъс, в който става дума и за служене – молитва, споменаването на имущество не е уместно).
Следователно, това, че „с цялото си сърце“ се казва за молитвата, е ясно и включва два аспекта: първият – изискването човек да освободи сърцето си от странични мисли и да го насочи напълно и от дълбините му към разбиране на думите на молитвата. Както казват нашите Мъдреци: „Когато се моли, човек е длъжен да насочи сърцето си към небесата“; и както видяха в думите за Хана: „…а Хана говореше със сърцето си“[2] – тоест, молещият се трябва да насочи сърцето си към молитвата. И както казва цар Давид, мир нему: „С цялото си сърце се обърнах към Теб!“
А в „Зоар“ (Бешалах 63:2) е казано така: „Всеки, който се моли на Светия Цар, трябва да излага молбите си и да се моли от най-дълбокото на сърцето си, за да бъде сърцето му едно с Твореца, и да насочи сърцето и волята си“[3].
И затова мъдреците казват, че преди да започне да се моли, човек трябва да направи пауза, за да се съсредоточи. Така, изискването „с цялото си сърце“ означава постигане на състояние, в което цялото сърце на човека е изпълнено само с едно: смисъла на думите на молитвата. Защото ако сърцето е заето и с друга мисъл, то ще бъде посветено на молитвата само частично.
А вторият аспект[4] – чрез молитва напълно да се изкорени от сърцето си стремежът към земни наслаждения и да се привикне да насочва погледа си към небесните висоти, към величието на Твореца. Както казват мъдреците (Йевамот 105:2): „Когато се моли, човек е длъжен да насочи сърцето си към висините“ – до такава степен, че всички сили на сърцето му да бъдат посветени на висшето наслаждение от приближаването до Твореца[5] чрез думите на молитвата, както праведниците от древността са предшествали молитвата си с час съсредоточаване, за да насочат сърцата си към Всевишния. Вж. разяснението на рабейну Йона в трактат Брахот 30:2 и се вдъхновете от него. И както е казано в „Шмот Раба“, гл. 22: „Необходимо е човек да очисти сърцето си преди молитва.“ (Този момент – чистотата на сърцето – обаче не е принципен, а само желателен в молитвата, макар че молитвата се нарича „служене на сърцето“, както вече беше частично обяснено по-горе, в края на първите врата, че главното при всяка заповед е действието, вж. там).
Що се отнася до разбирането на написаното относно молитвата „…и с цялата си душа“, за това е нужно първо да се изясни какво означава благословение по отношение на Всевишния, тъй като няколко пъти в Писанието се казва „и благослови Всевишния, твоя Бог“, „Благословен Бог во веки…“ и много подобни на тези цитати. И също при нашите мъдреци (трактат Брахот 7:1) намираме, че Всевишният се обръща към рабби Ишмаел: „Благослови Ме!“ А и всички благословии и молитви, въведени от Мъжете на Великото събрание, започват и завършват с думите „благословен“.
Коментар
Във Вторите врата авторът разглежда служението чрез молитва по стиха „да възлюбите Господа, вашия Бог, и да Му служите с цялото си сърце и с цялата си душа“. В първа глава той обяснява какво означава молитва с цялото сърце, а в следващите глави — какво е молитва с цялата душа.
Молитвеното служене с цялото сърце включва два аспекта. Първият — да изпълните сърцето и волята си единствено със смисъла на думите на молитвата, без никакви странични мисли. Вторият аспект е чистотата на сърцето — то да не се стреми и да не желае земни наслаждения, а да бъде насочено само нагоре, да се наслаждава на близостта с Твореца. (Такова изискване има единствено в момента на молитвата, защото молитвата е служене на саможертва, когато човек като че ли се анулира — отменя себе си, желанията и силите си).
Силата на желанието е дълбока и коренна сила в човешката душа и е причината за всички негови действия и поведение. Над нея стои силата на наслаждението, която е източникът на желанието, защото човек се стреми към онова, от което изпитва удоволствие. Затова молитвеното служене се фокусира именно върху тези две сили. Силата на желанието е в областта на свободния избор на човека — той може да я развали с грях, но и да я поправи с разкаяние. Но силата на наслаждението се намира над човека и дори множеството грехове не могат да ѝ нанесат вреда.
Ясно е, че има голяма разлика между служенето, което се състои в насочване на силата на наслаждението нагоре, и служенето чрез силата на желанието. Защото служенето, свързано със силата на желанието, е в областта на избора на човека, докато за служенето, свързано със силата на наслаждението, човек трябва да се издигне над себе си и частично да се откъсне от света, в който живее.
[1] Заповедта да обичате Всевишния с цялото си сърце изисква любовта към Всевишния да бъде по-силна от всички други любови и да надделява над тях, когато те се противопоставят една на друга в даден момент.
[2] Тоест, сърцето трябва да бъде насочено към думите, които се изричат.
[3] Не само мисълта трябва да бъде съсредоточена върху думите на молитвата, но и волята трябва да бъде насочена нагоре, без примес на друга воля. Защото ако молещият се има други желания, ще бъде зает с тях.
[4] Първият аспект се отнася до насочването на силата на желанието към молитвата, а вторият — до силата на наслаждението.
[5] В душата на всеки евреин е заложено усещането за наслаждение от близостта до Всевишния и молещият се трябва с молитвата си да пробуди това естествено влечение и с него да отхвърли всички материални удоволствия.
Автор – Равин Хаим от Воложин
Източник – toldot.com