За „пробуждането отгоре“: какво представлява, как действа и кои аспекти на душата засяга
Също така за пробуждането горе чрез аспекта на мисълта цар Давид казва (Псалми 33): „Който създаде сърцата на всички тях, Който разбира към всичките техни дела…“, макар че трябваше да се каже: „Който разбира всички техни дела“. По-горе, в дванадесета глава, обяснихме, че излишната дума „към“ се отнася към аспекта на действието. Но може да се тълкува това и по отношение на аспекта на мисълта.
Тоест, възможно е двама души да извършат един и същ грях, но въпреки това наказанието им да е различно – или защото интелектът и разбирането на единия превъзхождат тези на другия, или защото коренът на душата на първия е по-високо, на по-възвишено място, отколкото на другия, и наказанието се съобразява с онова разрушение, което е причинил горе, а разрушението на всеки достига до корена на душата му[1].
Както е написано в Тикунэй Зоар (443, в края): „Който е нанесъл щета долу, е нанесъл щета и горе, на онова място, откъдето е произлязла душата му“. И там в Тикуним (123а): „Когато човек извършва грехове, според нивото на този човек се издига и грехът му на онова място, откъдето е произлязла душата му, и наказанието му е голямо според нивото му“, и така пише Аризал във „Вратите на Единството“, началото на „Тикун авонот[2]“, и в книгата „При Ец Хаим“ в предговора към „Шаар Шабат“ (гл. 1[3]), и в „Гилгулим“[4]. И не може да се сравнява този, който цапа царския двор, с този, който цапа царските палати, още по-малко трона или великолепните царски одежди, и още по-малко короната.
И макар че, колкото по-висок и възвишен е светът, толкова по-малко е силата на греха да нанесе там вреда или да остави някаква значителна следа, въпреки това наказанието за него е по-тежко. Защото ако някой е назначен да почиства и лъска до блясък царската корона и остави дори малко прах по нея – невъзможно е да се сравни наказанието, което му се полага, с наказанието за придворния, на когото е поверено да чисти царския двор, дори ако той е оставил там или внесъл много мръсотия и кал. И затова Божият съд е толкова многообразен и има толкова различни наказания, безчет – за всеки според вредата, която е причинил на душата си в нейния корен, в зависимост от света, от който е изсечена[5].
Също така няма да бъде еднакво наказанието на двама души, защото са различни мислите им в момента на извършване на греха, а вредата се случва в световете и според мисълта, която е имало при действието. И ако единият от тях е бил по-привързан с мисълта си към своя грях, отколкото другия, без съмнение, на него се полага по-голямо наказание, защото тогава вредата достига по-висши светове. И по тази причина наказанието за неволен грях е по-леко от наказанието на този, който е извършил същия грях умишлено. И затова се казва (Йома 29), че греховните помисли са по-лоши[6] от самия грях.
И за това говори Писанието (Псалми 33): „Който създаде сърцето на всички тях“ (тоест, Той вижда всички помисли на сърцата им, както тълкуват мъдреците в трактата Рош а-Шана 18а), „разбиращ към всичките им дела“, т.е. че Всевишният Творец, благословено да е името Му, вижда и обръща внимание на помислите на сърцата им, които се присъединяват към техните постъпки, и съди всеки според помислите на сърцето му, които са били в момента на извършване на греха.
И така каза цар Шломо: „Защото всички дела Бог ще изведе на съд, както и всичко скрито…“ (Коелет 12:14). Тоест, освен онова наказание, което се полага за самото греховно действие, Бог, благословено да е името Му, ще изведе на съд и цялото действие като цяло, за да съди заедно с него и скритата мисъл, която го е съпровождала, каква точно е била тя в момента на извършване на действието.
И също така каза той: „Господ с мъдрост основа земята, с разум утвърди небето. С познанието Му се разтвориха бездните“ (Притчи 3:19-20). Тук той в обобщен вид е обозначил всички светове: „земя“ – средният свят, „небеса“ – всички висши светове, „бездни“ – всички нисши светове. След това каза: „Сине мой! да не се отдалечават от очите ти“ (Мишлей 3:21), а думата „айин“ („очи“) намираме многократно в Писанието като отнасяща се до идеята за мислене, както е казано: „… и сърцето ми видя…“ (Коелет 1:16), „… очите на мъдрия са в главата му“ (също там 2:14); а думата „йализу“ („отдалечават се“) намираме в Мишна в смисъл на кривина, изкривяване, както: „той се криви и отклонява Отца си Небесен от себе си“ (Килаим 8:9). И в това е смисълът на казаното в този стих: сине мой, смили се и опази скъпоценните светове, създадени с мъдрост, разум и познание[7], и внимавай да не причиниш кривина и повреда[8] на тях дори с една лоша мисъл. И тези три аспекта – действие, реч и помисъл – са все вътрешни аспекти на човека, трите части на неговата душа (нефеш, руах, нешама).
Защото действието се отнася към аспекта нефеш (животинската душа), както е казано: „Душата (нефеш), която стори“ (Бемидбар 15:30), „душите, които извършат“ (Вайикра 18:29), и на много други места подобно, „защото кръвта е нефеш (животинската душа)“ (Дварим 12:23), тъй като животинската душа пребивава и се облича в кръвта на човека, и затова главното ѝ място е в черния дроб, който е изцяло кръв, и именно циркулацията на кръвта във всички най-малки части на всички органи, инструментите на действието, им дава сила за движение и подтик, за да могат чрез тях да се извършват всички възможни действия. И ако движението на кръвта не попадне в някой орган, той изсъхва и в него не остава никакво движение, за да се извърши каквото и да било действие, и този орган умира.
А речта се отнася към аспекта руах (дух), както е написано: „Духът на Господа говори в мен“ (Шмуел II 23:2), „и с дъха на устата Си“ (Йешая 11:4), и както Онкелос превежда стиха (Берешит 2:7): „и стана човекът жива душа“ — „говорещ дух“. И така наблюдаваме и във физическия свят, че с всяка реч, която излиза от устата на човека, излиза въздух и дъх от неговата уста, а главната обител на духа у човека е неговото сърце, защото въздухът и дъхът на речта възникват основно от сърцето[9].
Мисълта пък принадлежи към аспекта нешама, която учи човека на знание и разбиране в святата Тора, и затова нейното главно обиталище е човешкият мозък, инструментът на мисълта, и това е най-висшият аспект от трите. И така е казано в Мидраш Берешит Раба, гл. 14: „Пет имена са ѝ дадени… ‘нефеш’ — това е кръвта… руах… ‘душа’ — това е характерът на човека, т.е. неговите възгледи и мисли, както тълкуват авторът на книгата ‘Арух’ и Раши“[10].
Коментар
В началото на главата от думите на автора може да се разбере, че само мисъл, свързана с действие, нанася вреда на световете. Но не трябва да се греши: действително, човек не се съди за мисъл, която не се реализира на практика, но когато тя се реализира, човек се съди за даденото действие заедно с всички мисли, които са го довели до него. А мисълта може да се реализира и чрез най-незначително действие, дори с жест или мигване на окото. Още повече — всяко виждане с очите е реализация на мисълта, защото когато човек изобщо не може да помисли за даден обект, той няма да го види в действителност. Следователно и за мисъл, която води до такова виждане, може да има наказание.
[1] Ето думите на нашия учител, автора на книгата, в неговото изказване: „Разрушението съответства на ценността и възвишеността на неговата душа, и колкото по-високо се намира душата в горните светове, толкова по-далеч, по-високо и по-голямо е и разрушението…“ Ето какво казва раби Моше Хаим Луцато: „Но въпреки това, не всички хора са еднакви и не всички дела са еднакви, защото Господ, благословен да е Той, е поставил огромни граници за всички творения, с най-голяма прецизност. И се получава, че могат да има двама души, които седят на една маса, говорят, ядат и пият. И резултатите от делата на единия се издигат до небесата, а резултатите от делата на другия не се издигат дори близо до първия“ (Даат Твунот 126, виж там още).
[2] Знай, че човекът включва в себе си всички светове… Когато той съгреши, той нанася вреда, съответстваща на органа, с който е съгрешил, на една от 248-те и 365-те съответни части на душата, а когато душата му е от света Йецира или света Брия, или Ацилут, тогава в съответствие с величието на душата му, и вредата от неговия грях е по-голяма… И затова, когато съгреши Адам, първият човек, той нанесе огромна вреда горе, в съответствие с величието на душата си, която включваше в себе си всички светове, и затова всеки праведник и благочестив човек притежава и силно зло начало, както казаха мъдреците: колкото повече един човек превъзхожда друг, толкова по-силно и злото му начало превъзхожда това на другия.
[3] Но този, който върши работа в Шабат, внася и зло на външната обвивка (клипа) вътре в святостта, достигайки самия корен, където е свързана неговата душа.
[4] В началото на втората глава… И затова цялата цел [на външните сили] е да склонят Израел към грях… И е ясно, че според величието на святостта на душата и изобилието от сили, които те могат да поемат оттам чрез нея, колкото по-ценна е тази душа, толкова по-силно е намерението им да я склонят към грях и да я вкарат вътре в злото на външните обвивки. Поради това по-голямата част от тези обвивки се намират сред мъдреците на Тора, и затова мъдреците постановиха, че на мъдреците на Тора е забранено да излизат сами през нощта, и това е причината, поради която колкото по-голям е човекът, толкова по-силно е неговото зло начало…
[5] В действията и речта всички хора са равни. Всички изпълняват същите заповеди. Но в аспекта на мисълта и намерението в действията има разлика между хората според корена на тяхната душа.
[6] В определен аспект, защото те нанасят вреда в по-висш свят.
[7] Тези три аспекта на мисълта (хохма, бина, даат) управляват всички светове и са основата на всички светове.
[8] Правата мисъл управлява реалността по правилен начин, но когато идеята е изкривена — от това следва развала в управлението.
[9] Става дума за сърцевината, центъра на тялото на човека, а не точно за сърцето като орган на кръвоносната система.
[10] Пет имена са дадени на нея (душата): нефеш, руах, нешама, йехида, хая. Нефеш — това е кръвта, както е казано: „защото кръвта е душата“. Руах — издига се и спуска, както е казано: „Кой знае, човешкият дух — издига ли се нагоре“. Нешама — това е характерът, както казват хората: добра душа (в смисъл на характер, съчетание на възгледите и нравствените черти на човека). И хората казват за човек с добра душа, че има добър характер. (Характерът — това е начинът, по който обикновено се държи човек, а душата — управлява него). По думите на коментаторите.
Автор – Равин Хаим от Воложин
Източник – toldot.com