Автор
Равин Моше Хаим Луцато РАМХАЛ (Рамхал)
Боязън пред величието и боязън от наказание: кой подход помага по-добре да се избегнат греховете?
Тъй като, както виждаме, даденото качество е приведено след всички добри качества, споменати по-рано, ясно е, че то не е само най-достойното и принципно важно, но и труднопостижимо, тъй като да го постигне ще може само онзи, който вече е постигнал всички споменати по-рано.
Обаче предварително трябва да отбележим, че видовете боязън са два, разделящи се [общо] на три[1]. Първата разновидност е много лесно постижима, няма нищо по-лесно. А нейната втора, труднодостъпна част е най-тежка от всичко и съответно съвършенството, [постигнато] в нея, е много голямо. Има боязън от наказание и това е първата разновидност, а има боязън пред величието[2] и това е втората разновидност, чиято втора съставна част е боязънта от греха. А сега ще обясним техния смисъл и разликата между тях.
Боязънта от наказание, казано просто, се състои в това, че човек се бои да наруши словото на Бога Всесилен поради заплахата от наказание – както поради наказание на тялото, така и поради наказание на душата. Тази боязън е лесно постижима, защото всеки човек обича себе си и се опасява за душата си. Няма нищо, което повече би го отблъснало от постъпката, отколкото боязънта да не би това да му причини някакво зло. Такава боязън приляга само на простите хора и на жените, чиято сила на съзнанието не е толкова голяма. Това не е боязънта на мъдреците и на хората с развито съзнание.
Вторият вид е боязънта пред величието. Тя се състои в това, че човек се отдалечава от греховете и не ги извършва поради великото уважение към Твореца, благословено да е името Му. Защото как може сърцето на човека от плът и кръв, ниско и презряно [същество], да си позволи или да възжелае нещо, противоречащо на волята на Създателя, благословено и възвишено да е името Му! И тази боязън не е чак толкова лесно постижима, тъй като тя може да се зароди само в резултат на осъзнаване, осмисляне и размисъл за възвишеността на Него, благословен да е Той, и за низостта на човека. Тези неща могат да бъдат породени само от разбиращ, мислещ разум. Именно тази боязън определихме като втора от двете съставни части на благочестието, обсъждано по-рано. Поради тази боязън човек е изпълнен със срам и трепет, когато застава пред Създателя в молитва или служение. Това е боязънта, украсяваща благочестивите в нашия свят, и за нея е говорил Моше (Дварим 28:58): „…да се боиш от това Име, славно и страшно – Господа, Всесилния твой“.
А боязънта, с чието обяснение се занимаваме сега, тоест боязънта от греха, е своего рода втори подвид на споменатата боязън пред величието и в същото време – самостоятелна разновидност на боязънта. Смисълът ѝ е в това, че човек постоянно се опасява и вълнува относно своите постъпки, да не би да се е примесило към тях нещо от греха, или да не би да е имало в тях нещо, малко или голямо, несъответстващо на величието на достойнството Му, благословен да е Той, или на величието на името Му. В това виждаме голяма прилика между тази боязън и споменатата по-рано боязън пред величието, тъй като смисълът и на двете е да не се направи нещо, противоречащо на величието на Славата Му, благословен да е Той. Разликата между тях, поради която те се считат за различни видове и се наричат различно, се състои в следното. Боязънта пред величието се проявява по време на действие или по време на служение, или тогава, когато човек отбягва греха. Тоест, когато той стои в молитва или служение и именно по това време се срамува и усеща себе си низък, и трепери пред величието на Славата Му, благословен да е Той. Или тогава, когато пред човека се открива възможност да съгреши и той, знаейки, че това е грях, се въздържа от него, за да не нанесе (не дай Боже!) вреда на Славата Му, благословен да е Той.
В същото време боязънта от греха се проявява по всяко време, във всяка минута. Всеки миг човек се бои да не направи нещо, или дори половината от това, което би умалило Славата на името Му, благословеното. И това се нарича „боязън от греха“, тъй като основата ѝ е боязън да не би грехът да проникне и да се примеси към постъпките на човека – поради небрежност и мързел или поради невнимание – по какъвто и да е начин. За това е казано (Притчи 28:14): „Щастлив е човекът, боящ се постоянно“. Обясняват нашите мъдреци (Брахот 60а): „Това е казано за думите на Тора“[3], защото дори по онова време, когато човек не вижда препъване пред очите си, е нужно сърцето да трепери в гърдите му: да не би то [това препъване] да е скрито на пътя му, а той да не се пази.
За такава боязън е казал Моше, нашият учител (Шмот 20:17): „…и заради това, да бъде страхът Му върху лицата ви, за да не грешите“. Защото в това е основата на боязънта: човек да се бои и да трепери постоянно, така че тя да не го напуска, и тогава той сигурно ще избегне греха, а ако и да не го избегне, то ще му се зачете като грях принудителен. Казал е пророкът (Йешаяу 66:2): „…и към този ще насоча Аз взор[4]: към бедния и съкрушения по дух, и към треперещия пред словото Ми!“. Цар Давид си приписва това [страха пред Всевишния] като заслуга, казвайки (Псалми 119:161): „Велможи ме преследваха без вина, а сърцето ми трепереше поради думите Ти!“.
Още намираме, че великите и възвишени ангели постоянно треперят и трептят пред величието на Господа, така че мъдреците са казали в притча (Хагига 13б): „Огнената река: откъде излиза [тя]? – От поттана хайот [разновидност ангели]!“. Това е от страха, който ги владее постоянно пред величието Му – да не би да пропуснат нещо от онези почести, които следва да се отдават [на Него], и от онази святост, в която следва да пребивават намиращите се пред Него. И всеки път, когато на някое място се открива присъствието на Всевишния, то [това място] се разтърсва, трепери и трепти. Както казва Писанието (Псалми 68:9): „Земята трепереше и дори небесата се топяха пред Всесилния…“. Още е казано (Йешаяу 63:19): „Ако би разкъсал Ти небесата и слезеше – биха се стопили пред Тебе планините!“. Още повече хората следва да треперят и да трептят, знаейки, че те постоянно стоят пред Всевишния и че им е лесно да извършат онова, което не съответства на величието на славата Му, благословено да е името Му. Казал Елифаз на Йов (Йов 15:14-15): „Какво е човек, за да бъде невинен, и нима ще се оправдае роденият от жена? Нали и на светиите [ангелите] Свои Той не се доверява, и небесата са нечисти в очите Му!“. И още е казано (там 4:18-19): „Ето, на служителите свои Той не се доверява и в ангелите свои намира порок. Още повече [се отнася това] за живеещите в глинени къщи, чиято основа е прах, които ще бъдат повалени пред червея гробищен“[5]. Затова е очевидно, че всеки човек трябва да пребивава в постоянен страх и трепет, както е казал Елиу (там 37:1-2): „Също и поради това трепери сърцето ми и ще се откъсне от мястото си. Слушайте, слушайте в гърма гласа Му…“[6]. Това е истинската боязън, която трябва да бъде запечатана [в сърцето] на всеки благочестив и да не го оставя.
В тази боязън могат да се обособят две части: едната се отнася към настоящето и бъдещето, а другата – към миналото. Първата се състои в това, че човек се бои и се тревожи за онова, което му предстои да направи, да не би да се примеси към делата му нещо, умаляващо славата на Господа, благословен да е Той, както писах по-горе. Втората, отнасяща се към миналото, се състои в това, че човек постоянно мисли за вече направеното и се бои, че несъзнателно е извършил със собствените си ръце някакъв грях, както виждаме това от примера на Бова бен Бута, който всеки ден принасял жертва ашам талуй[7] (Критот 25а). И така постъпвал и Йов; след като децата му устройвали пир, той ставал с изгрева и „принасял жертви за всеизгаряне според броя на всички, казвайки: може би са съгрешили синовете ми…“ (Йов 1:5).
Разказват мъдреците за Моше и Аарон относно маслото[8], с което Моше помазал Аарон. Казано е за него (Шмот 30:32): „Върху плът човешка няма да се възлива“. Беше заповядано [на Моше] да помаже Аарон (виж там 30:30), но те [и двамата] се бояха да не са извършили по някакъв начин с това масло грях меила [използване на свещен предмет не по предназначение], отнасяйки се с него не в точно съответствие с онова, което е заповядано. Казано е (Орайот 12а): „И за това се вълнуваше Моше, казвайки: „Може би съм извършил грях меила с маслото за помазване?“ Слязъл глас от небесата и казал (Псалми 133:2-3): „Като масло добро се спуска по брадата, по брадата на Аарон… Като росата на Хермон…“ – както в росата на Хермон няма меила, така и в маслото за помазване, което е по брадата на Аарон, няма меила. А Аарон все още се опасяваше: „Може би не Моше е извършил меила, а аз?“ Слязъл глас от небесата и казал (там 133:1): „Виж колко е хубаво и колко е приятно да седят братя заедно“ – както Моше не е направил това, така и Аарон не е направил“. И това е пример за поведението на благочестивите, които, дори изпълнявайки заповед, се страхуват: може би се е примесило към изпълнението нещо [такова], което би могло да я развали (не дай Боже!).
И Авраам, след като потеглил [на война], за да помогне на своя племенник Лот, попаднал в плен, се боял и казвал: „Може би постъпките ми не са напълно съвършени?“. Нашите мъдреци говорят за това, обяснявайки стиха на Тора „Не бой се, Авраам…“ (Берешит 15:1). „Казал раби Леви: поради това, че се страхуваше Авраам и казваше: „Може би сред убитите от мен хора е имало един праведник или един богобоязлив?“, каза му Всевишният: „Не бой се, Авраам…“ (Берешит Раба 44:4). И е казано в „Тана двей Елияу“ (част 25): „Казват „не бой се“ само на онзи, който истински се бои от Небесата“. И това е същата онази истинска боязън, за която е казано (Брахот 33б): „Няма Светият, благословен да е Той, в този свят нищо освен съкровищницата на „боязънта от небето““. Само на Моше е било лесно да постигне това поради великата му близост до Всевишния, обаче у другите хора тяхната материалност е най-силно препятствие за това. И въпреки това, всеки благочестив следва да се старае да постигне богобоязливост, доколкото е възможно, както е казано (Псалми 34:10): „Бойте се от Всевишния, светии[9] Негови“.
[1] Т.е. видовете боязън са два и един от тях се подразделя още на два подвида, така че общо се получават три.
[2] Т.е. трепет пред величието на Твореца.
[3] От страх да не ги забрави, човек постоянно повтаря онова, което е учил (Раши там).
[4] Т.е. ще пазя.
[5] Превод в съответствие с Раши (там).
[6] Превод в съответствие с Раши (там).
[7] Ашам талуй, буквално „висящ грях“ – това е жертва, принасяна в определени случаи, когато има съмнение извършен ли е грях (виж Ваикра 5:17, обяснението на Раши). Бова бен Бута се опасявал, че е извършил грях несъзнателно.
[8] Особено, специално приготвено за целта масло с добавени благовония, помазването с което съставлява част от церемонията по посвещаване.
[9] Обяснява Радак: „светии Негови“ – това са онези, които се въздържат от въжделенията [на този свят]… и е казано на тях: „бойте се само от Всевишния“.
Източник – toldot.com