Автор
Равин Моше Хаим Луцато РАМХАЛ (Рамхал)
Ако човек си спомни, че след смъртта го очаква Небесен съд, ще продължи ли да греши?
Две неща довеждат човека до смирение: навикът и размисълът.
Навикът се състои в това, човек по малко да приучва себе си към скромност по споменатия по-рано начин: да сяда на най-малко почетното място, да върви в задните редици, да носи скромни дрехи, тоест прилични, но не разкошни. Заедно с навика към такова поведение смирението постепенно навлиза в сърцето на човека и дълбоко се вкоренява в него. Тъй като, понеже на човека по природа му е присъщо да се възгордява и да високомерничи, за него е много трудно да изтръгне тази склонност из корени, ако чрез достъпни нему „външни“ действия[1] не внедри малко по малко смирението във вътрешните, труднодостъпни [за съзнателна намеса] сфери – подобно на това, както обяснявахме, говорейки за усърдието. За същото са говорили нашите мъдреци (Брахот 17а): „Човек винаги трябва да бъде хитър в богобоязливостта“, тоест е длъжен да търси начини и похвати за борба с природните склонности, докато не ги победи.
Най-различни мисли и разсъждения са полезни и необходими за придобиване на смирение. Казал е раби Акива бен Меалалел (Авот 3:1): „Знай откъде си дошъл – от вонлива капка. И накъде отиваш – на място на прах, гниене и червеи. И пред кого ти предстои да даваш съд и отчет – пред Царя на Царете, Светия, благословен да е Той“. Всичко това отрича гордостта и помага на смирението. Защото, ако човек вижда низостта на своята материална природа и недостойнството на произхода си, то той няма причини за високомерие, а само за срам и унижение. Той е подобен на свинар, който е станал цар; всеки път, когато си спомни своето минало, чувства, че няма с какво да се гордее.
А ако [освен това човек] помисли, че след цялото си величие ще се върне в праха и ще стане храна на червеите, то още повече ще преклони гордостта си и ще забрави усещането за собствена значимост. Тъй като какво струват всички блага, които ползва, и цялото му величие, ако краят му е толкова непригляден?
И ако в по-нататъшните си размисли човек си представи онзи миг, когато ще застане пред Небесния Съд, мига, когато ще види себе си пред Царя на Царете – Светия, благословен да е Той, свят и чист с абсолютна святост и чистота, сред светиите, служещи на могъществото Му[2], могъщи по сила, изпълняващи волята Му, лишени от всякакъв недостатък – а той стои пред тях, скверен, низък и срамуващ се от самия себе си, нечист и мерзък в делата си. Ще вдигне ли той глава?! Ще отвори ли уста?! И когато го попитат: „Къде са устата ти? Къде са онази гордост и почит, които те обличаха в онзи свят?“ Какво ще отговори той? Какво ще възрази на обвинението? Несъмнено е, че ако само за миг разумът на човека си представи всичко това като истинска и ясна картина, то всякаква гордост ще го напусне и повече няма да се върне при него.
Друг [повод за размисъл] – това са резките промени, които времето носи със себе си. Богатият лесно става беден, владетелят – роб, а важният човек – нищожен. И ако с такава лекота човек може да стигне до състояние, презирано от него днес, то може ли сърцето му да се възгордява поради [днешното високо] положение, което е толкова несигурно? Колко всякакви болести могат (не дай Боже!) да сполетят човека и ще му се наложи със собствените си уста да моли други хора за помощ и подкрепа, за това те поне малко да облекчат участта му! Колко неприятности (не дай Боже!) дебнат човека и той ще бъде принуден заради спасението си да търси съчувствие у мнозина от онези, които [преди] от презрение дори не е поздравявал! Подобни неща виждаме ежедневно с очите си и само това е достатъчно, за да се изтръгне от сърцето на човека гордостта и той да се облече в смирение и скромност.
А ако човек започне още да размишлява за своите задължения пред Създателя, за това доколко той ги пренебрегва и доколко е мързелив, то несъмнено ще се засрами и ще изостави гордостта си, както намираме това в думите на пророка (Ирмеяу 31:17): „Чух Аз, Ефраим плаче…“[3], – „Защото след обръщането[4] мое се разкаях аз, и когато осъзнах [греховете си], удрях се по бедрото, засрамих се и бях посрамен… [в своите очи]“.
Но най-вече следва да се размишлява за слабостта на човешкия разум, за неговата склонност към грешки и самозаблуда, за това, че той винаги е по-близо до грешката, отколкото до истинското знание. Човек е длъжен постоянно да се страхува от тази опасност, да търси възможност да се учи от другите и да чуе съвет, за да не се препъне, както са казали нашите мъдреци (Авот 4:1): „Кой е мъдър? Онзи, който се учи от всеки човек“. Още е казано (Притчи 12:15): „…слушащият съвети е мъдър“.
Лишава от качеството смирение пресищането с благата на този свят, както за това е казано направо в Торa (Дварим 8:12, 14): „Да не би да стане така, че да се наядеш и да се наситиш… и да се възгордееш в сърцето си“. Затова благочестивите смятат, че за човека е полезно понякога да поизмъчи себе си, за да смири гордостта, която побеждава само при пресищане, както са казали нашите мъдреци (Брахот 32а): „Лъвът не беснее от кош със слама, а от кош с месо“.
Но главното, което лишава от [смирение], е глупостта и недостигът на истински знания, понеже виждаме, че най-голямата гордост е у най-големите глупаци, и нашите учители са казали (Шабат 33а, Кидушин 49б): „Белег за гордост е бедността откъм Тора“, и още (Зоар, Балак 193:2): „Белег на невежата е самохвалството“. Още са казали (Баба меция 85б): „[Една] монета в съда дрънчи: „Киш! Киш!““[5], а също (Берешит Раба): „Попитали неплодните дървета: защо вашият глас се чува? Те отговорили: добре би било гласът ни да се чува, за да ни запомнят!“[6]. И ние знаем, че Моше, най-избраният от всички хора, е бил най-смиреният човек [на цялата земя] (виж Бемидбар 12:3).
Още лишава човека от смирение дружбата с ласкатели или приемането на техните услуги, тъй като те крадат сърцето на човека със своето ласкателство: за да получат нещо от него, те го възхваляват и превъзнасят, раздувайки достойнствата му до последна степен и добавяйки му това, което той изобщо няма. Случва се дори истинските му качества да са точно противоположни на това, за което го възхваляват. Тъй като, в края на краищата, разумът на човека е слаб, а природата му – немощна и лесно се поддава на съблазън, още повече в онова, към което е склонна. Затова, когато той чува подобни речи, излизащи от устата на онези, на които се доверява, те проникват в него като отрова, той попада в мрежите на гордостта и гине.
Пред нас е историята на [царя на Юдея] Йоаш, който правел добро „през всички дни, докато го наставлявал Йеояда а-Коен, неговият учител“ (Диврей а-ямим-II 24:2). След смъртта на Йеояда дошли слугите му [на Йоаш] и започнали да го ласкаят и да го прославят до такава степен, че го уподобили на Бога, и тогава царят [Йоаш] ги послушал (там 24:17). Ние ясно виждаме, че повечето князе и царе, или изобщо всички силни на този свят, на каквато и [духовна] степен да се намират, се препъват и покваряват заради ласкателството на своите прислужници. Затова всеки далновиден и умен човек трябва да бъде предпазлив и внимателен към поведението на онези, които иска да приближи до себе си или да направи съветник, или да назначи за управител на дома си – още по-предпазлив и внимателен, отколкото в яденето и пиенето. Защото яденето и пиенето могат да навредят само на тялото му, а приятелите и слугите могат да унищожат душата му, цялото му достояние и достойнство. Цар Давид, мир нему, е казал за това (Псалми 101:6-7): „…който върви по пътищата на непорочността – ще Ми служи. Няма да седи в дома Ми двуличният…“. И няма по-голямо благо за човека от това да намери искрени приятели, които биха му отворили очите за онова, за което е сляп, и биха го наставлявали с любов, спасявайки го от всяко зло. Тъй като това, което човек не може да види сам, понеже не вижда своите недостатъци, приятелите ще видят и ще разберат, ще го предупредят и занапред той ще бъде предпазлив. За това е казано (Притчи 24:6): „…и спасението е в многото съветващи“[7].
[1] Т.е. човек не може с едно усилие на волята напълно да изтръгне гордостта от сърцето си, но чрез съответните постъпки може да помогне на онези усилия, които полага в душата си, постепенно пречупвайки гордостта си и не вървейки по нейната воля, и това малко по малко оказва въздействие.
[2] Ангелите.
[3] „Чух Аз…“ – думи на Всевишния; „плаче“ – превод според обяснението на Радак.
[4] „След обръщането…“ – плачът на Ефраим. „Обръщане“ – отказ от греха, прекратяване на лошите постъпки.
[5] Т.е. когато там има само една монета, тя издава много шум, за разлика от пълния съд (Раши, там).
[6] Т.е. онзи, който не е способен да остави следа с истинските си достойнства, се опитва да остави спомен за себе си поне с шума, който вдига.
[7] Виж там, Малбим.
Източник – toldot.com