Автор
Равин Моше Хаим Луцато РАМХАЛ (Рамхал)
По-горе говорихме за това колко низка е горделивостта и още от това се вижда достойнството на смирението. Но сега ще разгледаме смирението като основа, а гордостта ще разбираме като негова противоположност. Като цяло смирението се изразява в това, човек да не смята себе си за важен и значим, каквито и причини да има за това, и това е точно обратното на горделивостта. Съответно и следствията от това ще бъдат противоположни на следствията от гордостта. Ако се вгледаме в това, ще видим, че [смирението] се определя от мислите и от постъпките. Преди всичко човек трябва да бъде смирен в мислите си, а след това ще последва пътищата на смирените и в делата. Защото, ако той, без да е смирен в мислите си, поиска да бъде такъв в постъпките, ще се превърне в един от онези „лъжесмирени“, споменати по-горе, които се числят към лицемерите – най-лошите хора на света. Сега ще разясним тези две страни.
Смирението в мислите означава, че след размисъл човек стига до истината, че не е достоен за хвала и почести, и още по-малко – да се възгордява над другите хора; както поради недостатъците, които несъмнено има, така и въпреки онова, което вече е постигнал.
Първото е очевидно: невъзможно е човек, на каквато и степен на съвършенство да се намира, да няма разни недостатъци – било то поради природата си[1], или заради семейството и близките[2], или поради събитията, случили се с него[3], или пък заради собствените му постъпки[4]. Такъв е човекът – „…няма на земята [такъв] праведник, който да върши [само] добро и да не сгреши“ (Коелет 7:20). Всичко това са недъзи, които лишават човека от основание да се възгордява; дори да притежава много достойнства, недостатъците са толкова много, че ги обезценяват.
Мъдростта най-често води човека към високомерие и гордост, тъй като тя е висшата способност на човека, качество на най-възвишения му дар – разума. Но нали няма мъдрец, който да не греши и да не се нуждае от това да се учи от други [равни нему], а често и от собствените си ученици? Щом е така, как може да се възгордява заради мъдростта?
Обаче онзи, който разсъждава честно, дори да се е удостоил да бъде велик и изтъкнат мъдрец, ако само погледне и се замисли, ще види, че няма причина за гордост и високомерие. Защото този, който има бистър ум и разбира повече от другите, прави просто това, което е заложено в природата му – както птицата, която лети, понеже такова е естеството ѝ, и както бикът, който по силата на природата си тегли [плуга] с мощта си. Така и мъдрият – той е мъдър, защото природата му го води към това. Ако онзи, който сега не е толкова мъдър, притежаваше същия ум и природа, той би бил точно толкова мъдър. А щом е така, няма причина за високомерие! Напротив; щом владее мъдростта, той е длъжен да учи на нея нуждаещите се, както е казал раби Йоханан бен Закай (Авот 2:9): „Ако си учил много Тора, не си приписвай заслуги[5], защото за това си бил създаден“. Ако човек е богат, нека се радва на дела си, но върху него лежи задължението да помага на онези, които нямат. Ако е силен – длъжен е да помага на слабите и да спасява потиснатите.
С какво може да се сравни това? С дом, в който всеки слуга отговаря за нещо и трябва да носи службата си според предписанието и да дава своя принос за общото дело. В действителност тук няма място за гордост!
Такова вглъбяване и размисъл приляга на всеки човек, чийто разум е честен и в когото няма инат. Когато това му стане ясно, той ще може да се нарече истински смирен – тоест човек, у когото смирението е вътре, в сърцето, както е казал цар Давид [на жена си] Михал (Шмуел-II 6:22): „…и ще стана още по-нищожен в собствените си очи…“.
Намираме у нашите мъдреци (Сота 5б): „Казал раби Йеошуа бен Леви: колко велики са смирените по дух! По времето на Храма, ако човек принасяше жертва за всеизгаряне, полагаше му се награда за нея, а ако принасяше хлебен принос – награда за хлебен принос. Но онзи, който е нисък в собствените си очи, Писанието го въздига, сякаш е принесъл всички жертви наведнъж, както е казано (Псалми 51:19): „Жертви към Всесилния – дух съкрушен…““. Това е достойнството на онези, които са скромни по дух и смирени в сърцето и мислите си.
И още намираме (Хулин 89а): „Не заради вашата многочисленост сред всички народи ви възжела Господ!…“ (Дварим 7:7). Казал им Светият, благословен Той: „Деца мои, желани сте Ми, защото дори когато Аз ви дарявам с величие, вие смалявате себе си пред Мен. Дарих с величие Авраам, а той каза: аз съм прах и пепел! (Берешит 18:27). Дарих с величие Моше и Аарон, а те казаха: какво сме ние? (Шмот 16:7). Дарих с величие Давид, а той каза: аз съм червей, а не човек! (Псалми 22:7)“.
Откъде идва това? Правото сърце не си позволява да се подлъгва от достойнствата си, каквито и да са те, знаейки истината, че това не променя низката му същност – заради недостатъците, които човек неизбежно притежава. Дори и при изпълнените заповеди човек не стига до абсолютно съвършенство. Нещо повече, дори да няма други недостатъци освен това, че е човек от плът и кръв, роден от жена – само в това има достатъчно низост, затова не му приляга да се възгордява. Всяко достойнство, което постига, е единствено милост на Всевишния, който иска да го дари, въпреки че по природата си – като материя – човекът е низък. Затова му остава само да бъде благодарен на Дарителя и още повече да се прекланя пред Него.
юНа какво прилича това? На бедняк, който получава подарък по милост и не може да не се срамува – защото колкото по-голяма е милостта, толкова по-голям е срамът. Така е с всеки човек, ако има очи да види себе си какъв е в действителност: каквито и висини да достига, те са от Всевишния. За това е казал цар Давид (Псалми 116:12): „Какво да въздам на Господа за всичките Му благодеяния?“ [6].
Познаваме хора, велики в своето благочестие, които са били наказани за това, че са си приписвали като заслуга собствените постижения. Казали са мъдреците за Нехемия бен Хахалия (Санхедрин 93б): „Защо книгата му не се нарича с неговото име? Защото си е приписвал като заслуга своите достойнства“. Също и Хизкия е казал (Йешаяу 38:17): „Ето, [дори благата вести] за мир за мен е по-горчива от горчивото…“, тъй като Светият, благословен Той, му казал (там 37:35): „И ще защитя Аз този град, [за да] го спася заради Мен и заради Давид, моя раб[7]“. Учили са за това нашите мъдреци (Брахот 10б): „На всеки, който обвързва [дареното му благо] със своите заслуги, [Небесата] му го обвързват със заслугите на други[8]“. Както виждаме, човек не бива да си приписва като заслуга благата, които получава, и още по-малко – да се възгордява с тях.
Всичко казано дотук трябва да приемат присърце хора, подобни на Авраам, Моше, Аарон, Давид и други благочестиви. А ние – сираци, деца на сираци – не се нуждаем от такива доказателства, защото имаме множество недостатъци и не е нужно много да търсим, за да разберем своята незначителност. Цялата ни мъдрост е нищо, защото и най-великият мъдрец сред нас е само ученик на учениците от миналите поколения. Това трябва да се осъзнае напълно сериозно, за да не се възгордява сърцето ни без причина[9] и за да знаем, че знанията ни струват малко, а разумът ни е слаб. Пълни сме с глупост, грешките ни нямат чет, а това, което знаем, е нищожно. Щом е така, изобщо не ни приляга високомерие; отиват ни, напротив – срам и скромност.
[1] Поради неговите собствени природни недостатъци.
[2] Поради лоша наследственост, възпитание и влияние на обкръжението.
[3] Поради събития в живота, които често оставят тежък отпечатък върху характера на човека.
[4] Поради собствени лоши постъпки, носещи вреда на самия човек.
[5] Това може да се разбере и като „не задържай доброто за себе си“, тоест – учи другите.
[6] Превод според „Мецудат Давид“, Малбим и др.
[7] Дори вестта за мир (за спасението на Йерусалим от войските на Санхериб) била горчива за цар Хизкия, защото, съобщавайки му я, Всевишният казал, че спасява града заради заслугите на Давид, а не заради неговите (на Хизкия), показвайки с това, че той е недостоен.
[8] Хизкия се молил да бъде спасен Йерусалим заради неговите заслуги и получил отговор, че градът ще бъде спасен, но заради заслугите на Давид.
[9] Т.е. да не се възвисяват до небесата представите ни за самите себе си.и неговите заслуги и получил отговор, че градът ще бъде спасен, но заради заслугите на Давид.
[9] Т.е. да не се възвисяват до небесата представите ни за самите себе си.
Източник – toldot.com