Автор
Равин Моше Хаим Луцато РАМХАЛ (Рамхал)
Сега е необходимо да обясним как правилно да се «претеглят» [постъпките от гледна точка на изискванията] на благочестието, и това е много, много важно. И знай, че това е най-трудната работа в благочестието, тъй като е много тънка, защото тук се откриват големи възможности за злото начало, и затова опасността е толкова голяма. Злото начало може да отдалечи човека от много добри дела, представяйки ги като лоши, и да го приближи към множество грехове, представяйки ги като велики заповеди.
И наистина, човек може да постигне успех [тоест точност] в тази преценка само при спазване на три условия. Първо — сърцето му трябва да бъде «право» дотолкова, доколкото това е възможно. Второ — единствената му цел трябва да бъде да достави радост на Всевишния. И трето — той трябва много дълбоко да изучава собствените си постъпки, стараейки се да ги поправи в съответствие с целта. И след всичко това нека той «повери всички свои нужди на грижата на Всевишния»[1], и тогава ще може да се каже за него (Псалми 84:6): «Щастлив е човекът, чиято сила е в Тебе…», а също (пак там 84:12): «…не лишава [Той] от блага ходещите в непорочност…».
Ако обаче липсва едно от условията, човек няма да стигне до съвършенство и ще бъде близо до грешка и падение. Ако мотивът на действията му не е чист, или ако го домързи да изучи дълбоко онова, което би могъл да изучи, или ако след всичко това не се уповава на Създателя[2], ще му бъде трудно да не се препъне. Но ако изпълни както трябва всичките три условия — цялостност на мисълта, дълбоко изучаване и упование — тогава наистина ще върви по пътя си уверено и няма да му се случи нищо лошо, и за това е казала Хана в своето пророчество (1 Царе 2:9)*: «Стъпките [тоест пътищата] на своите благочестиви пази Той…». И Давид също е казал (Псалми 37:28): «…Няма да изостави [Той] своите благочестиви, вечно ще бъдат пазени те…».
Трябва да се осъзнае, че нещата, отнасящи се до благочестието, не бива да се съдят повърхностно; необходимо е да се изучават дълбоко и да се полага старание да се разбере докъде се простират последствията от постъпките. Понякога постъпката сама по себе си изглежда добра, но лошите ѝ последствия задължават човек да се откаже от нея, а този, който я извърши, ще бъде грешник, а не благочестив. Да вземем за пример постъпката на Гедалия бен Ахикам[3]. Очевидно е, че само поради велико благочестие[4], за да не подозира Ишмаел или за да не слуша «злословие» (лашон ара), той казал на Йоханан бен Кареах: «Лъжа говориш за Ишмаел» (Йеремия 40:16). До какво доведе това? Дотам, че загина самият той, Израел беше разпръснат и «угасна и последната искрица» [на еврейския живот в Земята на Израел]. Писанието възлага върху него вината за гибелта на евреите, сякаш той ги е убил, както обясняват нашите мъдреци (Нида 61а) думите на пророка (Йеремия 41:9): «…и телата на всички хора, убити от ръката на Гедалия». И вторият Храм беше разрушен поради такава постъпка, непретеглена на верните везни на благочестието. Казали са нашите учители във връзка с историята за Бар Камца (Гитин 56а)[5]: «Мислеха мъдреците да го принесат [животното, изпратено от римския император] в жертва, но раби Захария бен Авколас им каза: ще говорят, че животни с недъзи могат да се принасят на жертвеника. Искаха да го убият [Бар Камца], но раби Захария бен Авколас им каза: ще говорят, че онзи, който нанесе недъг на жертвено животно, бива убиван. Както и да е, отиде онзи злодей [Бар Камца] и донесе [лъжливо] срещу Израел. Дойде цезарят и разруши Йерусалим».
И ето какво е казал за това раби Йоханан: «Смирението на раби Захария [бен Авколас] разруши нашия дом [Храма], изгори нашия ейхал[6] и ни направи изгнаници сред народите». В това виждаме пример, че не бива да се съди за благочестието на постъпката само по самата постъпка. Трябва да се разгледа тя от всички страни, доколкото човешкият разум е способен на това, преди да се реши кое е по-добро: действие или отказ от него.
Да вземем за пример повелята на Тора (Левит 19:17): «…Наставлявай народа си!..». Често се случва човек да тръгне да наставлява грешници на такова място или в такова време, че думите му да не бъдат чути и да станат за грешниците само повод още повече да се разпаясат в злодейството си, да оскверняват името на Всевишния и да добавят към [неосъзнатия] грях [осъзнато, още по-тежко] престъпление. В такива ситуации благочестието е мълчание, и за това са казали нашите мъдреци (Йевамот 65б): «Така, както [съществува] заповед — да се каже дума, която ще бъде чута, [съществува] заповед — да не се казва, ако тя няма да бъде чута». Ясно е, че всеки човек е длъжен да се стреми към [изпълнението на] заповедта и да се старае да се присъедини към онези, които я изпълняват, но понякога това може да породи кавга и във всичко това ще има повече омаловажаване на заповедта и оскверняване на името на Всевишния, отколкото освещаването му. В подобни случаи, както е очевидно, благочестивият е длъжен да остави заповедта и да не я преследва. Казали са нашите мъдреци за левитите (Числа Раба 5): «Поради това, че знаеха, че наградата за носещия Ковчега е голяма, оставяха масата, седемсвещника и жертвениците и всички бягаха към Ковчега — “за наградата”, и се препираха един с друг: “Аз ще държа тук! — Не, аз ще държа тук!” Поради това те губеха разсъдък и Шхина [Божественото присъствие] ги поразяваше…».
Човек е длъжен да изпълнява заповедите във всичките им тънкости, пред когото и да се намира, без страх и срам; за това е казал Давид (Псалми 119:46): «Ще говоря за Твоето свидетелство [Тора] пред царе и няма да се засрамя». И също са учили (Авот 5:20): «Бъди дързък като тигър и лек като орел, бърз като елен и силен като лъв, за да изпълниш волята на твоя Отец, който е на Небесата». Обаче и тук трябва да се постави граница, тъй като всичко това е казано непосредствено за самите заповеди[7], които ние, без съмнение, сме длъжни да изпълняваме, и затова човек трябва [ако се налага] да направи лицето си «твърдо като кремък»[8] (Исая 50:7). Но има [в заповедите] една «добавка на благочестие», такава, че изпълнението ѝ пред обикновените хора ще предизвика насмешки. По този начин хората ще съгрешат и ще бъдат наказани заради изпълняващия заповедта — а той е могъл да не прави това, тъй като не е имало явна задължителност! Очевидно е, че в подобни неща на благочестивия по му приляга да се въздържи от изпълнение [на заповедта], отколкото да [я] изпълнява, и за това говори Писанието (Михей 6:8): «…и скромно да ходиш пред твоя Бог!». И колко хора, велики в благочестието, са изоставяли обичаите на благочестивите, намирайки се сред простия народ, за да не изглеждат горделиви! Правилото тук е такова: основата на заповедта трябва да се изпълнява пред всеки присмехулник, но онова, което не е основа и служи като причина за смях и подигравки, не бива да се прави.
По този начин ние учим, че онзи, който иска да придобие истинско благочестие, трябва да претегля постъпките си в съответствие с външните обстоятелства, съпътстващи го в това време, в съответствие с обкръжението [обществото] и мястото. И ако отказът от действие ще донесе по-голямо освещаване на името на Всевишния и повече радост за Него, отколкото действието, то следва да се въздържи от действие. Или пък ако някоя постъпка сама по себе си изглежда добра, но нейните последствия или съпътстващи условия са лоши, а друга постъпка изглежда лоша, но последствията ѝ са добри — следва да се съди по резултатите и последствията, които са истинският плод на постъпката.
Решението на подобни въпроси е достъпно само за разбиращо сърце и верен разум, тъй като е невъзможно да се разяснят [предварително] подробностите, които нямат край. Казано е: «Господ дава мъдрост, от устата Му — знание[9] и разум[10]» (Притчи 2:6). За това, [колко непросто е всичко това], можем да съдим по постъпката на раби Тарфон (Брахот 10б), който си наложил строга мярка [относно закона], последвайки мнението на школата на Шамай. Казали му: «Ти заслужаваш наказание за това, че си постъпил въпреки мнението на школата на Хилел!», макар той да е подходил по-строго [към закона][11]. Това е, защото спорът между школата на Шамай и школата на Хилел бил много тежък за Израел, тъй като бил изключително остър, и в края на краищата решили, че законът завинаги се установява по мнението на школата на Хилел. Самата съхраненост на Тора зависела от това, това правило да се запази в пълната си сила навеки, без всякакви облекчения, за да не се превърне Тора (не дай Боже!) в две Тори. Затова, според мнението на споменатата мишна, повече благочестие има в това да се придържаш към мнението на школата на Хилел, дори там, където то е по-леко, отколкото в това да подхождаш строго съгласно школата на Шамай.
Нека това [винаги] бъде пред очите ни, за да виждаме кой път наистина води към светлината, и да постъпваме праведно в очите на Всевишния!
Бележки:
- Бележка на преводача: В руския текст цитатът е посочен като Шмуел-I 12:9, но в оригинала на Танах това е молитвата на Хана от 1 Царе (Шмуел-I), глава 2, стих 9.
[1] С други думи, изпълнявайки третото условие, той няма да се надява на собствения си разум, а ще моли Всевишния да го води след Себе Си, защото дори най-праведният и с най-право сърце човек не е застрахован от грешки в това много тънко дело.
[2] Очевидно тук Рамхал иска да обърне внимание на следния проблем. Човек, от една страна, трябва да направи всичко зависещо от него [за постигане на успех], а от друга — да разбира, че успехът зависи от Всевишния и искрено, с цялото си сърце, да се уповава на Него.
[3] След разрушаването на Първия Храм и изгнанието на мнозинството евреи, царят на Вавилон назначил Гедалия за управител над евреите, останали в Юдея. Ишмаел, претендирайки за мястото на Гедалия и в сговор с царя на Амон, замислил да го убие. Йоханан бен Кареах предупреждавал за това Гедалия, предлагайки тайно да убие Ишмаел, но Гедалия не приел «доноса». В резултат той бил убит заедно с всички приближени, както и с приставените към него пратеници на вавилонския цар. Разгневеният цар убил много от все още останалите в Юдея евреи, а други били изгонени или избягали сами.
[4] Както е известно, Гедалия бен Ахикам е бил велик праведник и за него мъдреците са казали: «Тежка е смъртта на праведника като разрушаването на Храма».
[5] Бар Камца се разгневил на мъдреците [които не се застъпили за него, когато му била нанесена публична обида] и решил да отмъсти. Той се явил при императора на Рим и казал: «Юдеите ти изневериха». Попитал императорът: «Къде са доказателствата?». Отговорил му: «Изпрати им жертвено животно [за принасяне в Храма] и виж дали ще го принесат в жертва». [Свещениците в Храма приемали животни за жертвоприношения също и от неевреи]. Императорът предал на Бар Камца теле, а той по пътя му нанесъл малък недъг, за да откажат свещениците да го принесат в жертва и с това да потвърдят «измяната» към императора. Въпреки че възникнала заплаха за целия народ и в такава ситуация можело или да се принесе животното с недъг в жертва, или да се убие Бар Камца като доносник, представляващ заплаха за живота на много хора, мъдреците отказали и едното, и другото от опасение, че това може да бъде изтълкувано погрешно от гледна точка на закона, т.е. от подбуди за благочестие.
[6] Сграда в центъра на храмовия комплекс, най-святата му част.
[7] Т.е. не за «добавките» към тях, не за [допълнителното] благочестие.
[8] Т.е. той ще бъде дързък и нечувствителен към насмешки и т.н.
[9] Даат.
[10] Твуна.
[11] По принцип, ако има спор за закона, всеки, който иска да подходи по-строго, може да направи това, дори законът да е установен според по-лекото мнение. А за благочестивите това е почти задължение (виж началото на гл. 14).
Източник – toldot.com