Автор
Равин Моше Хаим Луцато РАМХАЛ (Рамхал)
А сега да поговорим за любовта. Съществуват три нейни проявления: радост, единение и ревност. Смисълът на любовта е в това, че човек жадува за близост с Всевишния, благословено да е името Му, и се стреми към Неговата святост – така, както друг се стреми към предмет на най-силна страст. И тогава споменаването на Неговото име, прославянето Му, заниманието с Неговата Тора и постигането на Неговата Б-жественост действително стават за него радост за душата и наслада, подобно на това, както за онзи, който обича жената на своята младост или единствения си син със силна любов, дори да говори за тях е радост и наслада, както намираме у пророка (Ирмеяу 31:19): „…всеки път, когато говоря за него [за Ефраим], си спомням още [за неговите достойнства]…“ [1].
Очевидно е, че този, който обича Създателя с истинска любов, по никаква причина няма да остави служенето си Нему, освен ако наистина не бъде принуден от [особени обстоятелства]. На него няма да му трябват стимули или съблазни за служене; напротив, сърцето му ще го води към служенето, освен ако няма голямо препятствие за това. Това е именно онова желано качество, с което са се удостоили благочестивите от предишните времена, достигнали върховете на светостта, и за което е говорил цар Давид, мир нему (Псалми 42:2): „Както елен копнее за водни потоци, така и душата ми копнее за Теб, Б-же; жадува душата ми за Господа, живия Б-г, – кога ще дойда [при Него]?“. Още е казал (там 84:3): „Копнее и изнемогва душата ми за дворовете Г-сподни…“ [2], и също (там 63:2): „…за Теб жадува душата ми, за Теб копнее плътта ми…“. Всичко това е поради страстния стремеж към Всевишния, за който е говорил пророкът (Йешаяу 26:8): „…за Твоето име [3] и за спомена за Теб жадува душата“; и по-нататък (там 9): „С душата си жадувах за Теб нощем и с духа, скрит в мен, ще Те търся от ранно утро…“. Цар Давид казва, обяснявайки насладата и радостта, които изпитва, говорейки за Всевишния и прославяйки Го (Псалми 63:7): „Когато си спомням за Теб на леглото си, [събуждайки се] нощем, ще мисля за Теб“ [4], и още (там 119:47): „И ще се утешавам със заповедите Ти, които обичам“, и още (там 24): „И също Твоето свидетелство (тоест Тора) е моя утеха…“.
Очевидно е, че тази любов не трябва да бъде обусловена от нищо; трябва да обичаш Всевишния не за това, че Той ни носи добро, богатство и късмет, а така, както син обича баща си, с естествена [инстинктивна] любов, към която самата природа принуждава, както казва Писанието (Дварим 32:6): „…защото Той е твоят баща, който те е придобил [5]…“. А изпитът за проверка на тази любов е времето на страдания и лишения. Казали са мъдреците, благословена да е паметта им (Брахот 54а): „„И възлюби Б-га Всесилен твой, с цялото си сърце и с цялата си душа…“ (Дварим 6:5), – дори когато Той отнема душата ти. „И с цялото си състояние“, – с цялото си имущество“.
Но за да не създават страданията и лишенията [в този свят] препятствия и трудности за любовта, човек трябва да усвои две неща. Първото от тях е достъпно за разбирането на всеки, а второто – само за мъдреците, владеещи дълбоко знание. Първото е това, за което са казали нашите мъдреци (Брахот 60б): „Всичко, което се прави от Небесата, е за добро“. Това означава, че дори трудностите и страданията, които ни се струват зло, всъщност не са нищо друго освен истинско добро. Подобно на това, когато лекар отрязва поразена плът или орган, за да излекува цялото тяло и да го спаси от смърт, действията му изглеждат жестоки, но всъщност това е милосърдие, което впоследствие ще донесе добро, и болният не престава да обича лекаря за това, а напротив, ще го обикне още по-силно. Така и тук: човек трябва да разбере, че всичко, което Светият, благословен да е Той, прави с него, го прави за негово добро, както с тялото му, така и с имуществото му – въпреки че човек не вижда и не разбира в какво се състои доброто за него. И когато разбере всичко това, тогава любовта му [към Всевишния] няма да отслабне поради никакви трудности и страдания; напротив, любовта постоянно ще расте и ще става по-силна.
Но владеещите истинското знание не се нуждаят дори от това обяснение, защото на тях не им подобава да мислят изобщо за себе си! Всичките им молитви са само за това да се увеличи славата на Неговото име и да Му се достави радост. И колкото по-високи са препятствията пред тях, колкото повече усилия се изискват за тяхното преодоляване, толкова повече се укрепват сърцата им и толкова повече това им носи щастие от възможността да покажат силата на своята вяра. Това е подобно на пълководец, известен със своята смелост, който винаги избира най-трудната битка, за да докаже с победа силата си. Такова поведение е естествено дори за този, който обича човек от плът и кръв; сърцето му се радва на всяка възможност да покаже на любимия силата на своята любов.
А сега да поговорим за различните, вече споменати по-горе проявления на любовта: единение, радост и ревност.
Единението означава, че сърцето на човека трябва да прилепне към Всевишния, благословен да е Той, така че човек да престане да обръща внимание на каквото и да било друго освен на Него. За това иносказателно говори Шломо (Притчи 5:19): „[Тора е като] любима кошута, сърна, излъчваща красота; гърдите ѝ ще те поят винаги, от любовта ѝ ще бъдеш опиянен постоянно!“. И в Гемара намираме (Ерувин 54б): „Казали са за раби Елазар бен Падат, че той седи и се занимава с Тора в долната част на Ципори, а ленените му дрехи са захвърлени в горната част на Ципори“ [6]. Постоянно да се намираш в такава близост до Създателя означава да достигнеш съвършенство в това качество. Но ако [обикновеният] човек обича Създателя, той трябва да достига такава близост поне по време на служенето. Казали са (Йерусалимски Талмуд, Брахот 5:1): „Раби Ханина бен Доса стоял и се молел; приближил се до него варан и го ухапал, а раби не прекратил молитвата… Попитали го учениците му: учителю, нима не усети [ухапването]? Отговорил им: [нима] се е приближавал към мен [варан]? Поради това, че сърцето ми беше съсредоточено в молитвата, нищо не усетих“.
И многократно Тора предупреждава за задължението за такова единение: „…да обичате Б-га Всесилен ваш и да се съедините с Него“ (Дварим 30:20), „…и с Него ще се съединиш…“ (там 10:20), „…и с Него се съединете“ (там 13:5). И Давид е казал (Псалми 63:9): „Прилепи се към Теб душата ми…“. А смисълът на всички тези стихове е един – това единение, когато човек се „привързва“ към Всевишния така, че не може не само да се раздели с Него, но дори и малко да се отдалечи.
Казали са мъдреците (Берешит Раба 80:7): „Казал раби Шимон бен Лакиш: с три различни думи изразява Светият, благословен да е Той, своята любов към Израил: „единение“, „стремеж“ и „влечение“, и ние ги учим от историята за Шхем, сина на Хамор (Берешит, гл. 34)“ [7]. Това са именно най-важните проявления на любовта, тоест споменатите стремеж, единение, радост и наслаждение, които любещият намира, занимавайки се с дела, засягащи неговия любим.
Второто проявление на любовта [от трите споменати по-рано] е радостта, и това е най-важният аспект на служенето. За това предупреждава Давид, казвайки (Псалми 100:2): „Служете на Всевишния с радост, предстанете пред Него с [песенно] възхваление“ [8]. И още казва (там 68:4): „А праведниците ще се възрадват [и ще] ликуват пред Всесилния, и ще се веселят в радост“. И са казали нашите мъдреци (Шабат 30б): „Присъствието [на Всевишния] слиза [върху човека] само в радост [от изпълнението] на заповедта“.
За споменатия по-горе стих: „Служете на Всевишния с радост…“, е казано в мидраша (Шохер Тов 100): „Казал раби Айву: когато стоиш в молитва, нека сърцето ти бъде радостно от това, че се молиш на Всесилен, подобен на Когото няма“, защото само в това може да бъде истинската радост – когато сърцето на човека е щастливо от това, че се е удостоил да служи на Г-спода, благословено да е името Му, подобен на Когото няма, и да се занимава с Неговата Тора и Неговите заповеди, които са истинско съвършенство и вечна ценност. И е казал Шломо в [своята] мъдра притча (Песен на песните 1:4): „Влечи ме – след Теб ще побегна! Въведи ме, о Царю, в покоите Си, ще ликуваме и ще се радваме с Теб!“, – защото колкото по-дълбоко се удостои човек да проникне в „покоите“ на познанието за Неговото величие, благословен да е Той, толкова по-силна ще бъде неговата радост и сърцето му ще ликува в гърдите му. Казано е (Псалми 149:2): „Ще се възрадва Израил на своя Създател! Синовете на Цион ще ликуват за своя Цар!“. И Давид, който е постигнал много в това, е казал (там 104:34): „Сладка да Му е молитвата ми, ще се възрадвам на Г-спода“. Още е казал (там 43:4): „И ще дойда при жертвеника на Всесилния, при Б-га на моята радост и веселие, и на кинор ще Те възхваля, Б-же Всесилни мой!“. И още е казал (там 71:23): „Ще се възвеселят [в песен] устните ми, когато Те възпея – [аз] и душата ми, която Ти спаси!“. Това означава, че радостта е била толкова силна в него, че устните му са се движели сами и са пели, прославяйки Всевишния – и всичко това поради факта, че душата е била възпламенена от радост пред Него. Стихът завършва с думите: „…и душата ми, която Ти спаси!“. Намираме също, че Светият, благословен да е Той, се гневи на Израил, когато [неизменното] условие – радостта – отсъства в тяхното служене. За това е казано (Дварим 28:47): „Поради това, че не служи ти на Б-га твой, Всесилния, с радост и сърдечно разположение…“. А Давид, виждайки Израил да жертва за строителството на Храма и достигнал толкова висока степен [на служене в радост], се е молил това добро качество да се запази в тях и да не изчезне; за това е казано (1 Летописи 29:17-18): „…А сега виждам Твоя народ, който е тук, да Ти жертва с радост. Г-споди, Б-же на Авраам, Ицхак и Израил, нашите бащи! Запази навеки съкровените мисли на Твоя народ и насочи сърцата му към Тебе!“.
Третото проявление [на любовта от трите споменати по-горе] е ревността.
Смисълът на това качество е в това, че човек да бъде ревнител за името на Неговата святост, да ненавижда ненавиждащите Го и да се старае да ги подчини [на волята на Твореца] във всичко, в което може, така че да се изпълнява службата Му и да се разширява славата Му. Казал е Давид, мир нему (Псалми 139:21): „Ето, ненавиждащите Теб – ще възненавидя, когато въстанат – ще се сража [с тях]! С безгранична ненавист ги мразя аз…“. Също и Елияу е казал (3 Царе 19:10): „…много ревнувах за Г-спода, Б-га на Войнствата…“. Виждаме с какво се е удостоил той благодарение на такава ревност за своя Б-г (Бемидбар 25:12-13): „…затова, че ревнуваше за своя Б-г и изкупи [вината] на синовете на Израил“ [9]. Нашите мъдреци (Шабат 54б) ни предупреждават за тежката отговорност на този, който може да протестира [срещу извършването на грях], но не протестира, и са постановили, че той носи пълна отговорност за този грях. Казва мидраш „Ейха“ (1:6): „„Бяха князете му като овни…“, – като овни, които в жегата крият муцуни един зад друг; така и водачите на Израил виждаха престъпленията и се отвръщаха от тях. Казал им Светият, благословен да е Той: ще дойде време и Аз ще ви направя същото!“.
Защото е ясно, че когато човек обича някого, той няма да търпи, ако го бият или позорят. Няма съмнение, че ще се притече на помощ! Също и този, който обича Името Му, благословения, не може да наблюдава безучастно как оскверняват името Му и нарушават заповедите Му, не дай Б-же! Казал е Шломо (Притчи 28:4): „Оставилите Тора възхваляват злодея, а пазещите Тора – ще се опълчат срещу тях“ [10]. Именно тези, които славят злодея при цялото му злодейство или не го порицават – оставят Тора и позволяват тя да бъде осквернявана (не дай Б-же!). А онези, които я пазят и се стараят да я поддържат, несъмнено ще се опълчат срещу тях и няма да могат да търпят мълчаливо. И е казал Светият, благословен да е Той, на Иов (Иов 40:11-13): „Излей жарта на гнева си, погледни всеки горделивец и го унижи. Погледни всеки горделивец и го смири, изтрий всички злодеи на място! [11] Погреби ги в праха [всички] заедно, лицата им скрий в гроба!“. Такава е силата на любовта, която може да прояви този, който истински обича Всевишния. И още е казано (Псалми 97:10): „Любещите Всевишния, ненавиждайте злото!..“ [12].
[1] В началото на стиха Всевишният говори за Ефраим: „Скъпият ми син Ефраим, дете, [даряващо] радост…“.
[2] Мишкан (временната Обител).
[3] Името на Всевишния е Неговото разкриване по отношение на нас.
[4] Превод според „Мецудат Давид“.
[5] Превод според Ибн Езра.
[6] Пример за това какво означава да бъдеш „опиянен от любов“: раби Елазар бен Падат просто забравял за своето имущество.
[7] Трите споменати думи в оригинала – двекут, хешек и хефец – са близки една до друга в дадения контекст, но има и разлика, на която авторът тук обръща внимание, опирайки се на изказването на раби Шимон бен Лакиш. Двекут – буквално близост; в книгата „Даат твунот“ Рамхал обяснява, че това е състояние на душата, когато тя се отнася към Всевишния „като част към цяло“. С други думи, това понятие описва степента на близост в самия момент на близост, любовта в момента на най-висшето ѝ проявление. Това е първата от трите думи, използвани за изразяване на любов, която виждаме в историята на Шхем, сина на Хамор, и Дина (Берешит 34:3): „И се „прилепи“ душата му към Дина“ (в резултат на неговата постъпка). Отношенията му с Дина започнали с обикновено насилие, но в резултат на близостта душата му се „прилепила“ към Дина, т.е. в момента на физическото единение възникнало духовно единение – истинска любов. По този начин двекут е максимална близост – единение или причастност, т.е. усещане за единство, цялостност с предмета на любовта. Хешек – буквално означава „стремеж“, „жажда“, т.е. проявление на любовта в състояние на раздяла, отдалеченост от предмета на любовта, както е казано (там 34:8): „И говореше Хамор с тях (братята на Дина), казвайки: душата на сина ми, Шхем, жадува за вашата дъщеря…“. Думата хефец също има значение на „желание“, „влечение“, „жажда“, но Рамхал иска да каже, че с това име се описва проявлението на любовта под формата на радост и наслаждение, възникващи в действия, които, макар и сами по себе си да не са близост, въпреки това имат отношение към предмета на любовта, например в действия, насочени към премахване на препятствието между любещите, както виждаме при Шхем (там 34:19): „И не се забави юношата да направи това [обрязването], защото жадуваше за дъщерята на Яаков…“. Същността на заповедите, както видяхме по-рано, е премахването на препятствията между човека и Всевишния. Радостта, която човек трябва да изпитва при това, ако наистина обича Всевишния и жадува за близост с Него, се нарича с думата хефец. По този начин Рамхал казва, че любовта на човека към Всевишния трябва да се проявява в три основни форми: първо, като усещане за единство, причастност, пълно единение в момента на близост; второ – като стремеж към това единение в час на раздяла; трето – като радост и наслаждение от всяко занимание, свързано с Всевишния, т.е. от изучаването на Тора и изпълнението на заповедите, което по същество е преодоляване на препятствията, пречещи на близостта на човека с Всевишния.
[8] Според „Таргум Йонатан“.
[9] Т.е. удостоил се е да изкупи вината на Израил с това, че е бил ревнител на Всевишния. Тук се говори за Пинхас, но е ясно, че Рамхал се опира на мидраш, според който пророк Елияу е гилгул („реинкарнация“) на Пинхас.
[10] Срещу възхваляващите злодея (Ибн Езра, Малбим).
[11] Превод според обяснението на Ралбаг.
[12] Превод според Ибн Езра, „Мецудат Давид“.
Източник – toldot.com