Автор
Равин Моше Хаим Луцато РАМХАЛ (Рамхал)
За да бъдеш благочестив човек, не трябва да се извисяваш за сметка на унижението на друг.
Основните съставни части на благочестието са три. Първата е в самото действие, втората – в начина на действие, третата – в намерението [мотивите] на действието. Първата – в самото действие – също се дели на две страни: между човека и Всевишния и между човека и другите хора.
Смисълът на първата страна на първата съставна част, тоест „между човека и Всевишния“, е в изпълнението на заповедите с всичките им тънкости, доколкото е в човешките сили. Това е, което нашите мъдреци, благословена да е паметта им, са наричали „остатъците“ от заповедта [1] (Сука 38а): „[Изпълнението на] „остатъците“ от заповедта избавя от наказания [за грях]“. А това, че самата заповед се смята за изпълнена и без тях, и [след като е направил основното], човек вече е изпълнил задължението си, е вярно само по отношение на по-голямата част от народа на Израил, но благочестивите трябва винаги да се стремят да изпълняват заповедите с максимална пълнота, а не да се ограничават с малко.
Втората страна на първата съставна част [на благочестието] е в отношенията между човека и другите хора. Смисълът на това е велика доброта, така че човек винаги да носи добро на другите, а никога – зло. Всичко това се отнася до тялото на човека, до неговото имущество и душа.
„По отношение на тялото на човека“ казаното означава, че трябва да се старае според силите си да помага на всеки и да облекчава товара му, както сме учили (Авот 6:6): „И носи бремето заедно с приятеля си“. И ако ближния го грози телесна вреда, то този, който може да сдържи или отстрани заплахата, трябва да се постарае да го направи.
„По отношение на имуществото“ това означава да подкрепяш другия, доколкото е възможно, и да предотвратяваш вреда, където е възможно. И още повече, човек трябва максимално да предотвратява всички видове вреди, които могат да възникнат поради него самия – както вреди на отделни хора, така и на обществото. И дори ако в дадения момент вредата е малко вероятна, но по принцип може да възникне по-късно – длъжен е да отстрани и тази възможност. Казали са нашите мъдреци (Авот 2:17): „Нека имуществото на другия ти бъде скъпо като твоето собствено“.
„По отношение на душата“ означава да се старае, доколкото е в силите на човека, да носи на другия морално удовлетворение – както в това, което е свързано с неговата чест, така и във всичко останало. Да прави всичко, което знае, че ще достави на другия радост и удовлетворение – към това задължава заповедта за благочестивите. Още повече, не трябва да се причинява страдание – под никакъв вид и по никакъв начин. А като цяло тази страна на благочестието предполага добри дела, които безмерно се възхваляват и ни се вменяват като задължение от нашите мъдреци. И тук се отнася и стремежът към мир, който е благо в отношенията между всички хора.
Сега, макар тези неща да са очевидни и да не се нуждаят от особени доказателства, ще приведа отнасящите се към тях думи на нашите мъдреци, благословена да е паметта им.
В глава „Бней а-ир“ е казано (Мегила 27б): „Попитали учениците на раби Закай: с какво удължи дните си? Казал им: никога в живота си не съм уринирал по-близо от четири лакътя до място за молитва [2], не съм давал прякори на други [хора] [3] и винаги съм правил кидуш [в събота, с вино]. Имах стара майка, веднъж тя продаде кърпата от главата си и ми донесе вино за кидуш“. Това е пример за благочестие, проявяващо се при щателно изпълнение на заповедите. Защото, ако е имал нужда [от пари] до такава степен, че майка му е трябвало да продаде кърпата от главата си, то по закон той вече не е бил длъжен да набавя вино за кидуш [4], но от благочестие го е направил. И [по същия начин се е проявявало благочестието му] в уважение към другите хора – защото не е давал дори необидни прякори, както са обяснили там Тосфот [5]. И Рав Уна, [проявявайки благочестие] подобно на раби Закай, веднъж се препасал със стъбла [трева]; той продал пояса си, за да купи вино за кидуш.
И още там: „Попитали учениците на раби Елазар бен Шамуа: с какво удължи дните си? Отговорил им: никога в живота си не съм правил „проходен двор“ от синагогата [6] и не съм „ходил по главите“ [7] на светия народ“. Това е пример за благочестие в уважение към синагогата и в уважение към хората – да не ходи по пейките, на които седят, сякаш ги пренебрегва. И по-нататък там: „Попитали учениците раби Прида: с какво удължи дните си? Казал им: никога досега никой човек не ме е изпреварвал по пътя към Дома на учението; и не съм благославял в присъствието на коен [8], и не съм ял месо от животно, ако от него не са били отделени частите, които трябва да се дадат на коена“ [9].
И още са казали (там 28а): „Попитали учениците раби Нехония: с какво удължи дните си? Отговорил им: никога в живота си не съм се извисявал за сметка на унижението на друг“. И там се разказва, че подобно на това е постъпил Рав Уна. Когато носел на рамо мотика, към него се приближил Рав Хана бар Ханилай и искал да я вземе от него [за да го избави от унижението – да върви из града с мотика на рамо]. Казал му [Рав Уна]: „Ако в твоя град обикновено носиш [мотика] – носи; но ако не, то нима мога да приема почит за сметка на твоето унижение? Не искам!“. От това виждаме, че макар простият смисъл на думите „за сметка на унижението на друг“ да означава „да унижаваш другия, за да се извисиш с това“, въпреки това благочестивите трябва да избягват това, дори ако някой сам иска да му окаже уважение по подобен начин [с цената на собственото си унижение].
Подобно на това е казал раби Зеира (там): „Никога в живота си не съм бил придирчив към домашните си, не съм вървял пред по-старши [по-мъдър от мен], не съм размишлявал [за Тора] в мръсни улички [10], не съм изминавал [разстояние от] четири лакътя без Тора и тфилин, не съм спал и не съм дрямал в Дома на учението, не съм се радвал на неуспеха на ближния и не съм наричал другите с прякор, дори приет от домашните“ [11]. Всичко това са примери за благочестие от всички области, споменати по-рано. И още са писали нашите мъдреци (Бава кама 30а): „Казал раби Йеуда: този, който иска да бъде благочестив, нека изпълнява законите за благословиите“ – това се отнася до сферата на отношенията на човека към неговия Създател. И по-нататък там: „А други казали: нека изпълнява законите за [предотвратяване и възмездяване на] вреди“ – това е в сферата на отношенията с другите хора. И по-нататък: „А трети казали: нека изпълнява законите на трактата „Авот““ – закони, отнасящи се до всички страни на благочестието [12].
Добрите дела [благодеянията] са най-важната основа на благочестието, тъй като самото това понятие произлиза от думата „добро“ („благо“ [13]). И са казали нашите мъдреци (Авот 1:2): „На три неща се крепи светът“, едно от тях са добрите дела, и са причислили добрите дела към нещата, плодовете от които човек жъне в този свят, но заслугата му се запазва за бъдещия свят [14]. И още са казали (Сота 14а): „Учил раби Симлай: Тора започва с добри дела и завършва с добри дела“.
И още са казали (Йевамот 79а): „Учил Рова: ако човек проявява три качества: милосърдие, свенливост и добродетелност [тоест стреми се да върши добро], то е очевидно, че той е от потомците на Авраам, нашия баща“. И още (Сука 49б): „Казал раби Елазар: добродетелността е повече от [просто] помощ за нуждаещите се [„цдака“, което означава също и „справедливост“], както е казано (Осия 10:12): „Сейте в справедливост [помагайте на нуждаещите се] и ще пожънете по добродетел““ [15]. И още (там): „В три отношения добродетелността е по-важна от [просто] цдака: давайки цдака, човек [изпълнява заповедта посредством своето] имущество [например, пари], а заповедта за добродетелност – също и с „тялото си“ [както се казва, „с ръце“]; цдака се дава на бедните, а добродетелността е благо и за бедните, и за богатите; цдака се дава само на живите, а добродетелността [е обърната] както към живите, така и към мъртвите“ [16].
И още са казали (Шабат 151б): „„…и ще ти даде милосърдие, и ще бъде милосърден към теб“ (Дварим 13:18), – който е милосърден към другите, към него са милосърдни от Небесата“. И това е очевидно, защото Всевишният отмерва [на човека] „мяра за мяра“ (Санхедрин 90а). Към този, който е милосърден и прави добро на другите, са милосърдни във [висшия] Съд, проявяват към него доброта и му прощават греховете, и това е справедливо [17], защото отговаря на правилото „мяра за мяра“, както са казали нашите мъдреци (Рош а-Шана 17а): „На кого „търпят“ [прощават] греховете? На този, който се смирява с [извършените срещу него] престъпления“ [18]. А с тези, които не искат да отстъпят [дори ако са прави и не са длъжни да го правят] или не искат да вършат добро, самият закон изисква да се постъпва „по буквата на закона“. А сега си помисли: ще се намери ли [в целия свят] човек, който ще може да устои, ако Светият, благословен да е Той, постъпва с него според буквата на закона? Цар Давид се е молил (Псалми 143:2): „Не влизай в съд с Твоя раб, защото никой от живите не може да се оправдае пред Теб“. Но този, който върши добро, добро и ще получи – и колкото повече го направи, толкова повече и ще получи. Цар Давид е считал за своя заслуга това добро качество, той се е стараел да носи добро дори на своите ненавистници. За това се говори (там 35:13): „А аз, по време на тяхната болест, обличах вретище и измъчвах себе си с пост“. И още е казано (там 7:5): „Нима съм отвръщал на тези, които плащаха със зло за добро?“.
И тук се отнася и изискването да не се причинява страдание на никое творение, дори на животните, да ги съжаляваш и да проявяваш към тях милосърдие, както е казано (Притчи 12:10): „Праведникът „познава“ душата [дори] на добитъка си“. Има дори мнение (Шабат 128б), според което „[причиняването на] страдания на животните е забранено от Тора“, [и ако дори да не е така, то] със сигурност е забранено от мъдреците. По този начин милосърдието и добродетелността трябва да се вкоренят в сърцето на благочестивия навеки, и неговият постоянен стремеж трябва да бъде да носи радост на хората и в никакъв случай да не им причинява страдания.
[1] Раши: „остатъци“, които не се отнасят към основната част на заповедта, така че и без тях изкуплението се смята за извършено; и въпреки това изпълнението им предотвратява наказание. Има грехове, за пълното изкупление на които на човека се изпращат страдания [наказание], и изпълнението на „остатъците“ от заповедите го избавя от тях.
[2] Макар това да е разрешено, вж. там обяснението на Рашбо.
[3] Дори и необидни, защото, както са казали нашите мъдреци: този, който нарича друг човек с обиден прякор, няма дял в бъдещия свят; друго обяснение – никого не е наричал „син на еди-кой си“, макар това да е прието, а само по име.
[4] Тъй като е можел да направи кидуш с хляб (Рашбо и др.).
[5] Това произтича и от думите на раби Закай: „…никога в живота си не съм давал прякори на други“.
[6] Т.е. не е минавал през синагогата, за да си съкрати пътя, ако там е имало изходи от двете страни.
[7] Раши обяснява – той не е ходил по пейките, на които седят учениците, за да премине на своето място, което изглежда сякаш „ходи по главите“.
[8] Честта да се произнесе общото благословение след хранене принадлежи на най-уважавания от присъстващите. Коенът принадлежи към рода на свещенослужителите – потомци на Аарон, на които раби Прида винаги е оказвал уважение.
[9] Макар това да не е забранено.
[10] Защото това е неуважение към Тора.
[11] Т.е. с прякор, който са му дали в собственото му семейство (Раши).
[12] „Пиркей авот“ („Поученията на бащите“) е трактат от Мишна, посветен именно на благочестието и съдържащ нравствени наставления от мъдреците.
[13] Вж. бележката към гл. 18.
[14] Йерусалимският Талмуд (Пеа 1:1) казва, че наградата за изпълнение на заповедите може да бъде получена от човека в този свят или в бъдещия свят. Злодеите получават награда в този свят, „изяждайки“ всичките си заслуги и прахосвайки ги за мимолетни удоволствия, а праведниците не получават награда в този свят, често страдайки, но тяхната награда ще бъде вечна. Но има особени заповеди, такива, че дори когато наградата за тях се пази за бъдещия свят, въпреки това човек получава за тях нещо и в този свят, без ущърб за наградата в бъдещия свят.
[15] Раши обяснява тук, че цдака е наречено „сеитба“, а добродетелта – „жътва“, а жътвата, както е известно, е повече от сеитбата.
[16] Например при погребението на починали, както виждаме от предсмъртната молба на Яаков към Йосеф да не го погребва в Египет (Берешит 47:29), вж. там обяснението на Раши.
[17] Т.е. това е закон, а не отстъпление от него.
[18] Т.е. прощава им.
Източник – toldot.com