Автор
Равин Моше Хаим Луцато РАМХАЛ (Рамхал)
В действителност качеството благочестие се нуждае от сериозно разяснение, тъй като у мнозина е прието да наричат така многобройни обичаи и форми на поведение, които всъщност са само изходен материал — незавършена, необработена и безформена суровина за това качество. Това произтича от недостатъчно дълбокото и вярно осмисляне на нещата, присъщо на тези хора. Те не са положили труд и усилия за ясно и точно осъзнаване на пътищата на Всевишния и са се „облекли в благочестие“, смятайки за такова онова, което първо им дойде наум, без да са разбрали темата в дълбочина и без да са я претеглили на везните на мъдростта. Тези хора са направили срамен самия дух на благочестието, както в очите на обикновения народ, така и в очите на интелектуалците, които сега са убедени, че благочестието се основава или на пълни безсмислици, или на неща, противоречащи на разума и здравия смисъл. Те са убедени, че благочестието е многобройни молби [към Всевишния], дълги изповеди и плач, правене на поклони, самоизмъчвания, с които човек се убива, като потапяне в ледена вода или сняг и други подобни. Те не знаят, че макар някои от тези неща да са необходими за каещите се, а други – за онези, които са приели върху себе си въздържание – въпреки това те не са основата на благочестието! Дори тези от обичаите, които са наистина полезни, са достойни само да съпровождат [истинското] благочестие.
При вярно разбиране същността на благочестието е много дълбока. То се основава на велика мъдрост и на съвършенство на постъпките, към което трябва да се стреми всеки с мъдро сърце, тъй като само мъдрите могат наистина да го постигнат. Казали са нашите учители, благословена да е паметта им (Авот 2:6): „И невежата не [може да бъде] благочестив“. А сега ще обясним всичко по ред.
И така, източника на благочестието виждаме в думите на нашите мъдреци (Брахот 17а): „Щастлив е човекът, чието основно занимание е Тора и който доставя радост на своя Създател“. Смисълът на казаното е, че заповедите, възложени на целия Израил, са известни, и също е известно до какви предели се простира задължението за тяхното изпълнение [тоест при какви условия човек се освобождава от тях]. Но този, който обича Създателя, благословено да е името Му, с истинска любов, не се опитва да се отърве само с изпълнението на очевидните задължения, възложени на целия Израил като цяло. Той ще се държи подобно на син, който обича баща си. Достатъчно е бащата леко да намекне, че нещо му е желано, и синът ще се втурне да изпълнява желанието му с всички сили, дори ако бащата го е казал само веднъж, с една дума. На такъв син е достатъчно да разбере накъде са насочени мислите на баща му, за да изпълни желанието му, дори ако бащата не го е помолил буквално. Тъй като той самият е способен да види, че това е приятно на баща му, той не чака по-конкретно указание или повторение. Със собствените си очи виждаме как нещо подобно постоянно се случва между всички любящи и близки, между мъж и жена, между баща и син. С други думи, тези, чиято любов е достатъчно силна, не казват: „Ти не си ме молил за повече!“, „Стига ми това, което ми е заповядано буквално!“. Напротив! От молбите те разбират желанието на молещия и се стараят да направят всичко, което може да му достави радост.
Същото се случва и с този, който обича Създателя с истинска любов, тъй като и той е от любещите, и очевидните за всички заповеди ще му послужат за разкриване на мислите на Създателя, като основа за разбирането на това накъде е насочено Неговото желание и стремеж. И той няма да каже: „Стига ми това, което е казано буквално!“ или „Ще се отърва с онова, което със сигурност [и несъмнено] ми е възложено!“. Напротив! Той ще каже: „Тъй като разбрах и виждам, че нещо е желано от Него, благословено да е името Му, аз трябва да умножа [усилията си] в това и да разширя [правеното от мен] във всички аспекти, навсякъде, където мога да разбера какво е желано от Него“. Това именно се нарича „да доставяш радост на своя Създател“. По този начин, общото понятие за благочестие е разширяване на изпълнението на всички заповеди във всички направления и във всички аспекти, които са нужни и възможни [1].
И така, виждаме, че благочестието е сродно на въздържанието, с тази разлика, че ако въздържанието се проявява по отношение на забраните, то благочестието – по отношение на повелителните заповеди. Но смисълът и на двете качества е един: да се добави към казаното буквално всичко, което можем да разберем като носещо радост на Всевишния. Това е истинското благочестие. А сега ще обясним неговите основни съставки.
[1] Думата хасидут („благочестие“) произлиза от хесед. Това е името на едно от качествата, в които ни се разкрива Всевишният. Всъщност, задължението за благочестие произтича от задължението „да се следват пътищата на Всевишния“ (вж. „Предговор на автора“), т.е. да се подражава на Неговите качества. Качеството хесед означава стремеж да се прави добро, да се оказва благодеяние. Но в по-дълбок смисъл то означава „излизане извън пределите“, „преодоляване на границите“. Тук няма противоречие, тъй като да правиш истинско добро означава винаги да правиш „повече, отколкото си длъжен“. Всевишният е създал този свят в Своята доброта, от желание да носи съвършено благо на други, които не са заслужили това благо и по същността си не са достойни за него, т.е. „тръгнал е насреща“ на създанията. За човека благочестието означава не само стремеж към добро и жажда да прави повече, отколкото е длъжен, но също и преодоляване на материалността, излизане извън рамките на природните ограничения. По този начин за човека благочестието е движение „насреща“ към Създателя. В това движение човек наистина става достоен за онова съвършено благо, което Той му носи.
Източник – toldot.com