Автор
Равин Моше Хаим Луцато РАМХАЛ (Рамхал)
Ако човек приучи себе си към постоянно размишление върху тази истина, той малко по малко ще се освободи от плена на глупостта, в който го държи тъмнинта на материалността.
Най-добрият начин да се придобие качеството въздържание е да се прозре цялата нищожност на удоволствията на този свят, тяхната низка същност и голямото зло, което те могат да породят. Защото именно съблазънта на очите, привлечени от видимата полезност и привлекателност на нещата, въвежда в заблуждение човешката природа дотолкова, че са необходими колосални усилия и хитрости, за да се въздържи човек от тези удоволствия. Подобна съблазън, според свидетелството на Писанието, е послужила за причина за първия извършен [от човека] грях (Берешит 3:6): „И видя жената, че дървото е добро за ядене и че е въжделено за очите… и взе от плодовете му, и яде…“. Но ако на човека му стане ясно, че това „добро“ [носи] само разочарование, че то е въображаемо и няма никаква истинска основа, а злото в него е реално или е близо до това да стане такова, то той несъмнено ще го презре и ни най-малко няма да го пожелае. Затова всичко, което е необходимо тук да се усвои, е разумът да се научи да разпознава нищожността на тези удоволствия и тяхната лъжовност, така че човек сам да ги презре и да ги отхвърли без съжаление.
Наслаждението от храната, например, е най-осезаемото и чувственото, но има ли нещо по-преходно и мимолетно от него? То трае само кратко време, докато храната преминава през гърлото, а щом се спусне в стомаха, споменът за нея се изпарява, сякаш никога не я е имало! След като е ял угоени лебеди, човек е сит по същия начин, както ако е ял хляб от грубо брашно, стига само да се е нахранил до насита! И още повече – като се вземат предвид множеството болести, които могат да сполетят човека заради храната, или поне тежестта, обременяваща [тялото], и мъглата, която замъглява разума му след ядене. Несъмнено, поради всичко това човек няма да пожелае подобно „наслаждение“, защото благото му не е благо, докато злото му е зло. И по същия начин е с всички удоволствия на този свят; ако се замислиш, ще видиш, че дори въображаемото благо в тях е кратковременно, а злото, което може да произлезе от тях, е толкова тежко и продължително, че не подобава на разумния човек да се излага на опасност заради такава малка придобивка. И всичко това е очевидно.
И ако човек приучи себе си към постоянно размишление върху тази истина, той малко по малко ще се освободи от плена на глупостта, в който го държи тъмнината на материалността. Той повече няма да бъде заблуден от лъжливите съблазни на мнимите наслаждения, ще ги презре и ще разбере, че не си струва да се взима от този свят нищо, освен необходимото, както вече писах.
Точно както размишленията за това водят до въздържание, така и недомислието лишава от това качество, както и постоянното пребиваване сред власт имащи и високопоставени особи, които се стремят към почести и умножават суетата. Защото при вида на тази „важност“ и това „величие“ неизбежно се пробуждат желания. И дори ако човек не позволи на своето зло начало да победи, във всеки случай войната е неизбежна за него и по този начин той ще се изложи на опасност. За това е казал Шломо (Коелет 7:2): „По-добре е да се отиде в дом на жалеене, отколкото в дом на пируване“.
А най-доброто от всичко е уединението; като отдалечава този свят от очите си, човек премахва желанията към него от сърцето си. Казвал е цар Давид, мир нему, възхвалявайки уединението (Псалми 55:7-8): „…И рекох: Дано да имах крила като на гълъба! Щях да отлетя и да си почина. Ето, щях да бягам надалеч, Щях да живея в пустинята вечно“. И виждаме, че пророците Елияу и Елиша в името на уединението са избрали за свое място на пребиваване планините. И древните благочестиви мъдреци, благословена да е паметта им, са вървели по техните стъпки, тъй като са видели в това най-действеното средство за достигане на съвършенство във въздържанието, така че суетата на другите да не ги повлече след себе си.
При придобиването на въздържание обаче трябва да се пазим от желанието внезапно да се изпадне в крайно въздържание; очевидно е, че това е невъзможно. Трябва да се напредва постепенно: днес да се придобие малко, утре – да се добави още, и така, докато човек не привикне напълно към въздържанието и то не стане негова втора природа.
Източник – toldot.com