Автор
Равин Моше Хаим Луцато РАМХАЛ (Рамхал)
Чистотата в душевните качества е също толкова необходима, колкото и в постъпките. Можем да кажем, че е дори по-трудно да бъдеш чист в качествата, отколкото в постъпките.
Досега говорихме за някои заповеди, в които, както виждаме, грешат мнозинството от хората. От тях трябва да си направим извод и за останалите забрани – изводът, че и при тях има разклонения и тънкости, както „тежки“, така и „леки“, и онзи, който иска да бъде чист, е длъжен да бъде чист във всичко. Казали са мъдреците (Шир а-ширим Раба 6:12): „Зъбите ти са като стадо овце…“ (Песен на песните 6:6), – както овцата е целомъдрена, така целомъдрен и праведен бил Израел във войната с мидяните (виж Числа, гл. 31). Рав Хуна от името на рав Аха казал: „Нито един от тях не е сложил тфилин на главата преди този на ръката, защото ако го беше сторил, то Мойсей не би ги възхвалявал и не биха се върнали оттам [от войната] благополучно“ [1]. Същото се казва и в Йерусалимския Талмуд (виж „Агаот маймониот“, Закони за молитвата, 7:12): „Този, който говори [странични неща] между „Иштабах“ и „Йоцер“ [части от сутрешната молитва шахарит], извършва грях, заради който не се отива на война“ [2]. Оттук виждаме какви висоти трябва да достига истинската прецизност и чистота в постъпките.
Чистотата на душевните качества е необходима също толкова, колкото и в постъпките. Можем да кажем, че да бъдеш чист в качествата е дори по-трудно, отколкото в делата. Защото влиянието на човешката природа върху качествата е по-силно, отколкото влиянието ѝ върху постъпките; както виждаме, характерът и душевните свойства на човека са или негови големи помощници, или велики противници, а всяка война срещу природните склонности е много тежка. Това са обяснили нашите мъдреци (Авот 4:1): „Кой е могъщ? – Този, който побеждава своето лошо начало!“. Качествата са много, защото колкото действия извършва човек в света, толкова са и качествата, които проявява чрез тях.
Така, както говорихме за онези заповеди, за които бе особено наложително да се говори – тоест за тези, в които хората обикновено се препъват, – така и за главните [лоши] качества ще говорим особено задълбочено и подробно, поради навика ни към тях; сред тях са горделивостта, гневът, завистта и желанието. Това са качества, чиято поквара е очевидна и известна на всички и не се нуждае от доказателства. Тъй като те са лоши сами по себе си, такива са и техните порождения, понеже всички те излизат извън границите на разума и мъдростта. И всяко едно от тях е достатъчно, за да доведе човека до най-тежки престъпления. За горделивостта Писанието предупреждава директно (Второзаконие 8:14): „И ще се възгордее сърцето ти, и ще забравиш Господа, твоя Бог…“. За гнева са казали нашите мъдреци (според трактата на Талмуда „Шабат“, 105б), че всеки, който се гневи, е подобен на идолопоклонник. За завистта и желанието са учили директно (Авот 4:28): „Завистта, желанието и почестите извеждат човека от света“ [3]. Всички те се нуждаят от задълбочено изучаване, за да бъдат избегнати както те, така и техните творения, тъй като всичко това са „израстъци на безплодна лоза“. Ще започнем да говорим за тях по ред.
Като цяло, горделивостта се състои в това човек да придава на себе си [първостепенна] важност [4] и да му се струва, че е достоен за възхвали. Поводите за това обаче са различни и многобройни. Има хора, смятащи се за надарени с разум [повече от другите]; такива, които се смятат за красиви; такива, които се имат за почитаеми; такива, които се смятат за велики, и такива, които се мислят за мъдри. Общата основа е следната: щом човек помисли, че притежава някакво достойнство, отнасящо се до този свят, той веднага се излага на опасност да се свлече в пропастта на горделивостта. Но след като човек реши в сърцето си, че е важен и достоен за похвали, следствието от тази мисъл няма да бъде единствено; оттук ще произлязат множество различни следствия, дори сякаш противоречащи си едно на друго, макар и произтичащи от една причина.
Ще се намери горделивец, който ще помисли, че понеже е достоен за възхвали, понеже е особен и отличен с добродетели, то следва и да се държи по особен начин, с велико достойнство – при ходене, седеж, стоене, говорене и във всички други действия. Той ще върви единствено с голямо достолепие, [поставяйки] палеца [на крака] до петата [5], ще седи само облегнат, ще се изправя много бавно, сякаш е змия, [повдигаща предната част на туловището си]. Ще говори не с всекиго, а само с уважавани хора, но и с тях – с кратки фрази, сякаш е оракул. И в останалите действия и движения – в делата, храненето и пиенето, в обличането и изобщо във всичко – ще върши нещата с голяма мъка, сякаш цялата му плът е олово, а костите му – камък или пясък.
И ще се намери горделивец, който ще сметне, че понеже е достоен за похвали и притежава много достойнства, той трябва да внушава страх – така, че всички да треперят пред него. Тъй като не прилича хората да дръзват да говорят с него и да искат нещо от него. А ако се осмелят да се приближат, той, отговаряйки твърдо, ще ги хвърли в смут с гласа си, и с диханието на устата си ще ги лиши от дар слово. Лицето му е зло постоянно, по всяко време.
Има и друг горделивец, който ще реши, че е толкова велик и достоен, че достойнството вече е неотделимо от него – дотам, че той дори не се нуждае от него. А за да покаже това, ще се държи подобно на най-скромния, но при това без всякаква мярка, демонстрирайки великата си унизеност и безкрайно смирение. Ала сърцето му междувременно се възнася в гърдите, казвайки: „Аз съм толкова възвишен и почитта ми е толкова голяма, че вече не се нуждая от нея; остана ми само да я отказвам, толкова много я имам!“.
Ще се намери и горделивец, който мечтае дотолкова да се отличи и отбележи с велики достойнства и да избере свой особен, единствен път в това, че малко са му всички световни възхвали за добродетелите, които си е измислил. Той иска да му добавят похвали и за това, че е най-скромният от скромните. Така той се гордее със своята скромност и иска почит за това, че се прави, че я отбягва. Такъв човек ще постави себе си по-ниско от тези, които са много по-незначителни от него, и по-ниско от презрените в народа, тъй като мисли, че с това показва абсолютна скромност. Той няма да иска никакви титли и звания, ще се откаже от всякакви знаци на величие, а сърцето му говори в гърдите: „Няма да се намери подобен на мен по мъдрост и скромност на цялата земя!“.
Обаче подобни горделивци, макар и да се представят външно за скромни, няма да избегнат капаните. Без всякаква умисъл от тяхна страна горделивостта им ще пробие сякаш пламък сред глинени чирепи, както са говорили за това мъдреците (Бемидбар Раба 18:13) в притчата за къщата, пълна със слама, в чиито стени имало дупки и сламата се набивала в тях. С времето тя започнала да излиза навън и всички разбрали, че къщата е пълна с нея. Така е и тук; тези хора няма да могат постоянно да крият същността си и техните лоши мисли ще се проявят в постъпките, дори ако във всичко, което правят, демонстрират ненужно смирение и лъжлива унизеност.
Ще се намерят и такива, чиято горделивост остава погребана в сърцето и не се проявява в делата. Но те мислят за себе си, че са велики мъдреци, знаещи истинския смисъл на нещата, и малцина са равни на тях по мъдрост. Затова те не обръщат внимание на чуждите думи, уверени, че всичко, което е сложно [за тяхното разбиране], не може да бъде просто и за другите. А това, което им подсказва техният разум, е толкова ясно и очевидно [в техните очи], че не придават значение на мненията, различаващи се от техните собствени – дори ако те изхождат от велики мъдреци, древни или съвременни – и нямат съмнения в собствените си преценки.
Всичко това са творения на горделивостта, която отхвърля [разума] назад и оглупява [дори] мъдрите, лишавайки от сърце най-великите от тях. И дори ученици, които още не са се трудили достатъчно, едва отворили очи, вече се смятат за равни на най-мъдрите сред мъдрите. За всичко това е казано (Притчи 16:5): „Мерзост за Господа е всеки горделив по сърце…“, и от всичко това трябва да се избави всеки, който се стреми към чистота. Той трябва да осъзнае и разбере, че горделивостта е просто слепота, при която разумът на човека не вижда своите недостатъци и не знае своята нищожност. Ако би могъл да вижда, ако само знаеше истината, то би бягал от тези лоши и пагубни неща колкото се може по-далеч. Ние ще говорим още за това, с Божията помощ, когато стигнем до качеството смирение, което поради голямата трудност за постигането му е поставено в края на думите на раби Пинхас бен Яир.
[1] Т.е. без загуби и щети.
[2] Из Йерусалимския Талмуд виждаме, че дори поради най-лека вина душата и тялото на човека са изложени на война на смъртна опасност и затова на война може да отива само този, който е абсолютно чист от грях. Така разбираме какво са искали да кажат мъдреците в мидраша към „Песен на песните“: завръщайки се без загуби от свещената война срещу мидяните, воините на Израел са се удостоили с най-голямата похвала на Мойсей – за това, че както се вижда от техния успех, всички те са били чисти дори от най-дребни грехове.
[3] Т.е. убиват душата му.
[4] На това място авторът очевидно иска да каже, че човек придава изключителна важност на собствената си персона, т.е. възприема себе си като съществуващ самостоятелно и обособено от волята на Създателя. По този начин той смята всички свои достойнства за своя собствена заслуга (Р. И. Полишчук).
[5] Има се предвид ходене с малки, бавни крачки (пета до пръсти), демонстриращо престорена важност.
Източник – toldot.com