Защо фараонът не познавал Йосиф, който толкова много направил за него? Каква е истинската причина за антисемитската политика в Египет? И кога за евреина е невъзможен компромисс с властта?
Стихът в началото на Шмот – „И се въздигна нов цар над Египет, който не познаваше Йосиф“ – е формулиран така, че веднага предизвиква въпрос. Тора не казва „умря един цар и царува друг“, а използва думата „въздигна“ и подчертава „нов“. Раши коментира точно това.
Той се основава на Талмуда (Ерувин 53б, Сота 11а) и Мидраш Шмот Раба (1:8), където се води спор между Рав и Шмуел. Дават се две обяснения:
1. Буквално нов цар, друг човек.
2. Същият цар, но с нова, „обновена“ политика, поради което Писанието го нарича „нов“.
Раши посочва и двете, защото всяко решава трудност, която другото оставя. Първото обяснение е по-близко до опростения смисъл (пшат) – думата „нов“ естествено означава нов човек. Тогава изразът „който не познаваше Йосиф“ е буквален: новият владетел може наистина да не го е познавал. Раши обаче отбелязва и трудността: липсва стандартната формула за смяна на властта. Това обаче се обяснява с целта на Тора – да разкаже историята на Исраел, а не на египетските династии.
Второто обяснение решава друг сериозен проблем: ако царят е същият, неговото „непознаване“ не може да е буквално. Затова Талмудът (Сота 11а) пояснява: „направи се като че ли не познава“. Раши следва това, превръщайки „непознаването“ в съзнателен морален избор. Той дори добавя съюза „и“ („и който не познаваше“), за да подчертае, че това е продължение на избраната линия, а не неутрален факт.
Раши специално подчертава, че тези тълкувания са на Рав и Шмуел. Това не е случайно. При много спорове между тях се проявява устойчив принцип:
* Рав склонява да придава решаващо значение на буквалния смисъл на думите, дори ако това усложнява цялостното разбиране.
* Шмуел приоритизира цялостния смисъл, дори ако това налага да се тълкуват отделни думи като риторична формула.
Този принцип се вижда и в други места. Например, когато се обсъжда стихът за Йосиф „да върши своята работа“ (Берешит 39:11), Рав го разбира буквално – служебни задължения, а Шмуел – като завуалирано указание за интимно намерение, базирано на контекста. Също така, при описанието на царството на Ахашверош „от Индия до Куш“ (Естер 1:1), единият го разбира буквално (краища на света), а другият – като формула за универсална власт.
Същността на проблема: моралният разрив
Защо Тора изрично подчертава разрива – „нов цар, който не познаваше Йосиф“? За да отговори на фундаменталния морален въпрос: как е възможно след всичко добро, което Йосиф стори за Египет (спасение от глад, икономическо могъщество), да последват жестоки антисемитски укази?
Самият стих поставя рамката: настъпил е разрив – исторически или нравствен.
Дори при буквалното тълкуване (нов цар) остава проблем: делата на Йосиф били от държавно значение и не може да са забравени за едно поколение. Фараонът говори на „своя народ“, сред който имало директно спасени от Йосиф. Следователно изразът „който не познаваше“ във всяко тълкувание означава съзнателно игнориране, морален избор. Това потвърждава библейското мислене, че доброто създава дълготрайна връзка (виж историята на Авраам и Авимелех). Страхът на фараона е само предтекст; истинската причина е нравствена деградация.
Принципът Рав – Шмуел: два аспекта на греха
Тук става решаващо талмудическо правило: в спорове между Рав и Шмуел, алахата се установява:
* по Рав в области „исур ве-етер“ (забрани и разрешения – отношения „човек – Бог“).
* по Шмуел в области „диней мамонот“ (имуществени спорове – отношения „човек – човек“).
Тази разлика в „експертизата“ се пренася и в тълкуването на Писанията (агада):
* Според Шмуел (майстора на взаимоотношенията „човек – човек“) грехът на стария цар е особено тежък. Той е извършил предателство и неблагодарност срещу конкретния човек (Йосиф и семейството му), които му сторили огромно добро. Това е престъпление в сферата на хуманизма.
* Според Рав (майстора на отношенията „човек – Бог“) грехът на новия цар е в друг план. Той няма личен дълг към Йосиф, но заробването на неговите потомци е бунт срещу Бог.
Краен извод: Невъзможността за компромис
Тората учи, че въпросът не е само дали царят е нов или стар. Достатъчно е, че той е цар на Египет. „Египет“ (Мицраим) е не само география, а структура на подтискане и ограничение (от думата „цар“ – теснота). Затова в историята веднага се появяват противопоставящите се сили:
1. Акушерките Шифра и Пуа, които отказват да изпълнят заповедта за убиване на еврейските бебета. Този указ символизира не само физическо унищожение, но и духовно удавяне в „реката“ на чужди ценности. Те се противопоставят не политически, а екзистенциално, запазвайки живота и еврейската идентичност.
2. Моше, който говори с фараона достойно и уважително, но стои с Божия жезъл в ръка и не приема власт, която изисква отказ от Тората и от себе си.
Оттук следва вечният урок: Евреинът може и трябва да действа разумно и естествено в обществото. Но там, където властта изисква отказ от вътрешната вярност към Тората и еврейското самочувствие, компромисът е невъзможен. Именно тази вярност, това противопоставяне на египетския натиск, води в крайна сметка до Изхода.
(На базата на Ликутей сихот, том 16, първа беседа)
Главен редактор на «Лехаим» рав Борух Горин